Минаха две седмици преди отново да мога да намеря малко време за себе си. Без никакво колебание се отправих към фитнес салона. Пътят до там ми се стори безкраен.
По-късно, когато се бях преоблякла и тъкмо сплитах косата си на странична плитка, буквално се сблъсках с г-н Сериозен.
Само че той… вече не беше толкова сериозен. Изглежда беше в настроение и аз тайно се надявах, че точно моята поява е причината.
— Здравей! — той пръв започна разговора. — Ето, че най-накрая намери време за фитнес.
— Здравей! Казвам се Таня.
Сега топката беше в неговото поле и аз щях да разбера истинското му име и да спра да го наричам г-н Сериозен. Макар, че и прякора имаше своето очарование.
— Николай! Приятно ми е да се запознаем!
— Е, Николай, ще потренираме ли тази вечер? — най-накрая си бях върнала дар словото и можех да завържа обикновен разговор.
— Да, след Вас, Таня — каза той и ме пусна да мина отпред.
Застанахме на уреди в съседство, като и двамата си давахме вид на много концентрирани. За себе си можех да кажа, че не можех да си спомня нито колко повторения направих, нито с какво трябваше да продължа. В главата ми звучеше една-единствена песен: „I аm happy“. Идваше ми да започна да пляскам с ръце и да се поклащам в ритъм.
— Е, Николай, за какво да си говорим, докато тренираме? — попитах, доволна от себе си. Явно набирах смелост и стигах до обичайното си състояние.
— Не знам, Таня, ти предложи тема.
— Ами добре! Избирам кино. Кой е последният филм, който гледа?
— Странно, че повдигна тази тема. Снощи бях на късната прожекция на филма с Джони Деп, онзи как се казваше… — разсмя се. — Май не е бил толкова добър. Не мога да си спомня заглавието.
— О, аз ще ти го кажа. Ти само, моля те, разкажи ми с няколко думи, за какво ставаше въпрос.
И така заговорихме се за филми и режисьори. Оказа се, че имаме обща страст — ходенето на кино. Аз истински вярвам в магията на седмото изкуство. Обичам да стоя в тъмната и уютна зала. Особено на най-късните прожекции, на които ходят не повече от четири-пет човека. Големият екран и мощните звуци ми помагат да преживявам различните истории. Мога да се смея с глас или да плача колкото искам, без да се притеснявам кой ще ме види и какво ще си помисли.
Разговорът ни беше увлекателен, но скоро трябваше да сменим уредите и се отправихме в различни посоки.
В края на моята тренировка се оказахме по диагонал в двата ъгъла на залата и видях, че той отново ме наблюдава. Отметнах плитката си назад, за да задържа колкото мога по-дълго погледа му и извиках:
— Музика! Подготви се за следващата ни среща! Това ще е темата!
И двамата се разсмяхме. Времето летеше и аз трябваше да бързам, защото Иван щеше да ме чака, за да вечеряме. На тръгване потърсих Николай с поглед, за да се вземем довиждане, но той се беше навел и реших да не го прекъсвам.
Вечерята мина нормално, поръчах си любимото: салата „Капрезе“ и пъстърва на скара. Разговаряхме за работа. Бяхме много близки и всеки от нас споделяше служебните си проблеми и дилеми с другия. Пред Иван стоеше възможност за сливане с друга медия, но той все още не беше убеден в ползата от тази стъпка. Мислите му и всичките ни разговори напоследък се въртяха около темата. Поръчахме си по още една чаша вино и се отпуснахме назад. Намирахме се в любимия ми ресторант. Уютен с уединени сепарета. Тук можехме да бъдем просто себе си — Таня и Иван!
Платихме сметката и се запътихме към апартамента ми. Този път останахме вкъщи до сутринта. Беше една от малкото нощи, в които нямаше да се събудя сама. Заспах, отпуснала глава до неговото рамо. На сутринта се чувствах отпочинала и щастлива.
Приготвих се набързо и се метнах в колата. По пътя за работа зърнах едно дърво с много причудлива форма. Приличаше на страшен гигант с увиснали ръце. Загледах се в него и се ядосах, че нямах пет минути аванс във времето, за да мога да го снимам. Отскоро бях любител фотограф и сякаш пред мен се беше открил нов хоризонт. Всеки ден по няколко пъти ми се искаше да спра и да снимам — малко дете в пясъка, лазурното небе и красивите облаци, розовите храсти, надвиснали по оградите на старите къщи. Не бях забелязвала с колко красиви гледки е пълен светът около мен…
Тук идваше и дилемата ми. Иван искаше да ми купи мечтания обектив. Мисълта аз да си го купя по ми харесваше. Замислих се… дали, ако успея да спестявам по сто лева на месец и то без да пропускам, ще успея до края на годината да събера необходимата сума?
Денят мина бързо. Не мога да си обясня, но вече нямаше съмнение, че [b]трябва[/b] да отида да видя Николай. Идеята за нова среща с него ме поглъщаше напълно. Желанието стана по-силно от мен и започна да надделява над разума. Много чувства и съмнения ме бяха обладали. Най-силния ми страх бе, че може наистина да се получи нещо между нас.
От доста време Иван бе моят партньор в живота. Знам, че нямаме бъдеще, но на този етап без него не си представях мен самата. От друга страна пред мен стоеше неизвестността — Николай. А ако само си губя времето с него? Ами ако и той е женен? Ако иска само да прекара добре във фитнеса и пофлиртува… Защо да е лошо, когато може да е хубаво: Ами ако и той сега мисли за мен? Изчервих се при тази мисъл. Богатата ми фантазия веднага обрисува сцената от неговите мисли: той си представя как се приближава и се надвесва над мен Усеща парфюма ми, с нотки на мускус и ванилия. Харесва му! Навежда се още по-надолу и целува шията ми. Премества косата ми в страни и продължава да плъзга език по рамото ми…
Искаше ми се да е така, но си налагах да запазя здрав разум, защото още едно разочарование на фона на объркания ми живот щеше да ми дойде в повече.
И така… за моя радост Николай беше в салона. Усмихна се широко още щом ме видя. Вдигнах глава, глътнах корема и с най-елегантната походка, която можех да придобия, обута с маратонки, се запътих към него.
— Таня… много се радвам да те видя!
— И аз, Николай! Отдавна ли си тук? — „о, моля те кажи, че току-що си дошъл!“ — мислех си аз.
— Да, за съжаление! Трудно е човек да предвиди кога ще се появиш — разсмя се той. — Не мога да тренирам цяла вечер все пак.
„По дяволите! Не може така! Не е честно!“
— Все пак ми остава надеждата, че няма да ми откажеш да изпием по едно питие по-късно тази вечер.
— С удоволствие! — „ооо, имам среща…“
— Ще отида до нас да взема душ и да се преоблека, и ще дойда да те взема точно в девет… Е, ако ми кажеш, разбира се, адреса си — погледна ме с изпитващ поглед.
— Не ми изглеждаш, като сериен убиец и за това ще рискувам.
— Добре тогава, ще се видим! До скоро!
— До скоро!
Оттук насетне тренировката ми мина доста трескаво. Исках да си направя упражненията, но изгарях от нетърпение за срещата довечера. Приключих относително набързо, качих се в колата и натиснах педала на газта. По пътя ума ми беше в гардероба. Зелената рокля — неее — с нея гърдите ми излизаха прекалено много на показ. Може би със синята дълга рокля, с нея изглеждах като римска богиня. Разсмях се — аз и богиня? Паркирах пред блока и се втурнах към асансьора. Имах много малко време, за да се превърна от обикновеното момиче в бляскава красавица.
Първо, естествено, изкъпах се и парфюмирах цялото си тялото. Взех сешоара и изпънах косите си назад. Сега покриваха целия ми гръб и блестяха в медно кафяво. Заложих на класиката — малка черна рокля. Семпла и много красива. Гримирах се набързо. Не обичам прекалено гримираните жени. Изглеждат така сякаш, ако ги чукнеш по лицето маската ще се напука и ще се пръсне на парчета по пода. И така сложих само спирала и очертах зелените си очи с черен молив. Заложих на блестящ гланц в нежно розово. Обух си виолетови обувки на висок ток, метнах през рамо чанта, в същия цвят.
Ммм — да, определено се бях превърнала в красавица. Отражението в огледалото ми даде необходимото самочувствие за тази първа среща с Николай.
Следва продължение…