автор: zika

Пролетта си отиваше. Земята, побеляла от падащите цветове, чакаше лятото. Чакаше го и селцето, сгушено в скалите под Рила. А то вече надничаше от парещото слънце, дългия ден и топлите вечери.
Гледам двора на комшиите – Митко и Мария и се усмихвам. По-екзотичен двор в селото няма. Тя прави експерименти с нечувани по нашия край цветя, а Митко, нали е инженер, все нещо гласи – системи за поливане, ветропоказатели, дворно осветление...
Съученици сме от гимназията. Животът ни беше разпръснал, но след пенсионирането отново се върнахме в село. Постегнахме къщи и дворове, и заживяхме.
- Ехо! Тук ли сте? – провикнах се аз.
Мария се показа и ми махна с ръка.
- Влизай! Ще пиеш ли кафе с нас? Тъкмо го направих.
- О, комшу! – усмихна се и Митко и ме покани да седна на масичката под черешата. - Ще пие я!
Черешата, все още с бели цветове, ни посрещна като млада булка.
- Какво така рано към нас? – подаде ми кафе Мария – Да знаеш сложила съм щипка канела. По арабска рецепта. Дано ти хареса!
- Иван се обади. От няколко дни е в България. При нас идва утре, та свиквам мъжката компания. На обяд - при мен, като всяка година. Хапване, пийване и бридж до зори. Затова се обаждам днес рано. Дано не сте планирали нещо? Кафето е страхотно, Мария!
- Утре е четвъртък! – каза Мария. – Митко е зает!
- Ще дойда! – тросна се той. – Работата не е заек, та да избяга.
Мария се обърна, влезе в къщата и тресна вратата. Посипа се мазилка.
- Нещо да не обърках? – попитах аз. – Ама, Иван идва веднъж в годината от Канада. А и знам, че Мария винаги му се радва...
- Не й обръщай внимание! – махна с ръка Митака. – Ще й мине! Утре съм на линия. Ракията е от мен, от четирийсетте вери ще донеса. Ако знаеш каква е станала! Еликсир!
Четвъртък! Скарата пуши, цвърчат пържоли и кюфтета. Масата в беседката е отрупана със салати и мезета. И ние четиримата – Аз, Иван, Митко и Петър, забравили време и възраст, се надвиквахме и не можехме да се нарадваме на срещата.
По едно време се появи Мария и повика през оградата Митко. Той поклати отрицателно глава и не стана. Иван скочи да я види и да й даде подарък. Красив шал покри раменете й, но кой знае защо, тя не му се зарадва. Усмихна се криво и си отиде.
- Ти нещо да не си обидил жена си? – попита го Иван.
- Не съм я обидил – въздъхна Митака.
- Каква работа ти е измислила, че да не можеш да я отложиш? – обадих се и аз. – Ако е нещо важно, да ти помогнем и да възстановим мира.
Митко така се разсмя, че се задави. Заудряхме го по гърба, но смехът му стана по-буен Засмяхме се и ние, въпреки, че нищо не разбирахме.
- Питайте я! – през сълзи и смях каза той. - пък може и да се съгласи. То, как не съм се сетил. Помощ! Четвъртък е!
Изчакахме го да се успокои.
- Казвай сега какво става? – подаде му чашата с ракия Петър.
- Как какво? Четвъртък ни е ,,ден”!
- За какво ден?
- Бе, то не е за разказване... Наздраве!
Чукнахме се и той и продължи:
- Рано сутрин в четвъртък заключва входната врата, изключва телефоните и приготвя царска закуска. След това – в банята. Вана! За двама! Свещи, аромати ... После гала обяд с шампанско и торта. И пак вана... Пристрасти се! Измисля и сценарии. И така цял ден и цяла нощ. Днес трябваше да е Клеопатра! – изсмя се той. – Затова е бясна.
Гледахме го и не знаехме как да реагираме.
- Вие, такова, само си играете на филми, или и ..?! – подпитва го Иван.
- Или-то е по сценарий.
- Добре де! – казах аз. – И утре е ден!
- Не! Става само в четвъртък! Ден ни е от младостта! - въздъхна той. – Ама преди си беше просто секс! А сега!?
- Сега е любов и още нещо! Направо си за завиждане! – закача го Иван. – Това ще да е от еликсира! Ти да не си сложил билки за ищах?
Смехът ни огласи двора.
- Я, я, сипи от това чудо – бута чашата си Петър. – Току виж утре с моята се развихрим и…абе, може сериал да направим. Та, какво си сложил?
- Който познае най-много получава бутилка! – обяви Митака.
- Мащерка, босилек, пелин, калоферче, магарешки трън, кантарион... – изреждахме ние.
Митко се смее, от време на време, кимва с глава, но не издава рецептата.
- Седефче, риган, листа от малина, къпина, мента... А бе това е направо виагрова бомба!
Портата на двора се отвори и Мария, в дълга рокля, кок и грим, наметната с новия шал, влезе царствено. Доближи бавно масата и сложи торта и бутилка шампанско. Погледна втренчено Митко в очите и излезе.
Той изпи ракията и я последва.
- Митак! – викна подире му Иван. – Ракията иска, ама дали може?!
- Може, може! – долетя гласът му.
Дружният ни смях изплаши врабчетата. Те излетяха от черешата и тя изсипа върху главите ни бялата си премяна.
Взех китарата. С песни и мъжки откровения дочакахме зората край огъня. А, тя, хванала за ръка летния ден, поруменяла, влезе тихо в спящото село...