автор: dido080

...За приятелите
*
Тръгнали към онзи град с малко багаж по джобовете. Казвали, че там валяло че дните са кални ,демек, и непрекъснато ти трябва дъждобран. Слезли на разклона и решили да продължът пеш. Направо през гората. Клоните донякъде предпазвали от дъжда. Седнали по едно време върху камъка да ядат. Носели в раниците си русенско варено, хляб и зеленчуци.
- Дай малко от твойто, че изглежда по-прясно, казъл по-големият. А в това време горските животни почнали да наобикалят камъка подмамени от аромата.
-Ето вземи си.
- И малко лучец и морков.
- Защо пък и морков?
- Защото съдържа каротин, полезен е за зрението а след малко се стъмва.
- Е добре....и морков.
От телефонната слушалка се чул женски глас, който продължил да дава наставление дори и след вечерята.
- Изгубил съм хапчетата без тях не мога. Да знаеш къде са?
- Не за съжаление. Момент, момент сетих се- в страничния джоб. Да ме вземат мътните, да му се невиди.
- Кой?
- Съседа, кой-отвърнал. Винаги ги слага накъде на майната си. Трябва да се обаждам и да питам.
- Но не и днес.
- Какво имаш предвид?
- че днес сам се сети.
- Вярно не и днес.
Пренощували там, където трябва. Където има изкопан трап за огъня, съчки и всичко необходимо. На двора имало трап, а в заслона огнище, заобградено с камъни. Когато едното се разгоряло стъкнали и второто. Оставили завесата вдигната и запяли- тихо, за да не ги чуят. На другият ден отново същото, на по-другият обаче стъкнали огън първо в заслона, а после в трапа- било ясно, вечер със щурци и всичко останало. Виждали се светлините на градчето- известно с това, че по улиците му нощно време се скита мечка-стръвница. Изкачвайки последната стръмнина, ги настигнало едно куче. С лилави лапички и ноздри.Явно в градчето има хора, не е от онези обезлюделите, които дават по телевизията.
- Сигурно.
- 101 %
Кучето ги съпроводило чак до входната табела, после подвило опашка. В дворовете не се виждали спростори с пране. По балконите също.
- Тук нещо не е наред, казъл по-младият
- Много и при това. Вече сме близо до центъра, а не виждам жив човек. Свили по пресечката, върху табелата пишело: Център 300 метра. Чувал се лаят на кучео- то било застанало на стръмнината до разклона. В центъра видели здание. Надписът гласял: Смесен магазин. Почукали на вратата, но нищо. Когато натиснали дръжката тя се отворила сама. Рафтовете били пълни със стока, но от продавача ни вест, ни кост.
- А ако е продавачка?
- Още по-добре.
Чекмеджето на касата било отворено до половината. Смесени били дребни и едри банкноти. Първите десетина минути вдигали шум, отворили широко вратата, за да се знае, че вътре има човек, но резултат никакъв. Нито граждани, нито продавач се появил. Решили да сложат от стоките в торбата. Първоначално смятали на ръка, направо върху картона. После се сетили, че джиесема разполага с калкулатор-чисто нов и бляскъв. Проверили сметката, оставили парите върху плота и тръгнали- в посоката на кучешкият лай. Не спирали да вървят чак до заслона. Щом в единственият град няма хора, а само едно куче, какво да очакваме по-нататък. Разочарованието било огромно. Случката в смесеният магазин разказвали на малки и големи на млади и стари.