автор: Heel

Пролетната утрин бе хладна и не особено приветлива заради надвисналите сиви облаци, но младата жена бе решила да не се отказва от обичайната си разходка. От две седмици прекарваше поне по час дневно в парка пред болничното заведение. Нямаше нужда от придружител, защото ръцете й бяха заякнали и вече можеше лесно да се придвижва с инвалидната си количка.
Погледът на Зорница често се стрелкаше към входа на болницата, сякаш очакваше някого или може би просто бе загубила интерес към добре поддържаните редици от цветни лехи. Паркът бе почти пуст, по пейките бяха насядали само десетина човека, предимно старци. Погледна небето и се зачуди дали ако завали, ще успее да се прибере преди да се е намокрила до кости. Лекарят й й беше казал, че външният фиксатор, който държеше костите на раздробеното й дясно бедро в правилно положение, не бива да се мокри. Не трябваше да се мокри и гипсът, покриващ левия й крак от глезена до горната част на бедрото. Първите капки я накараха да забута припряно количката си към входа. Тогава видя, че оттам излиза еднокрак мъж на патерици и спря. Лицето й бе придобило напрегнато изражение. Завъртя количката си и подкара към средата на парка. Минута по-късно погледна през рамо, за да види къде е мъжът. Беше млад, на около двайсет и пет години, строен, с къса руса коса и мрачни кафяви очи. По навитият и защипан с щипка десен крачол личеше, че от крайника не е останало много. Мъжът се придвижваше бавно, явно още не бе свикнал с патериците. Зорница го изчака да я подмине, после нервно прехапа долната си устна и каза:
– Господине, дали ще можете…
Мъжът се извърна и я погледна учудено.
– Да, госпожо?
– Извинявайте, че ви занимавам с проблемите си, но дали ще можете да ми направите една услуга?
– Стига да е по силите ми, с удоволствие. – Погледът му се спря за момент на симпатичното лице на Зорница, после се плъзна към добре оформените й гърди, а накрая с блясък на нездраво любопитство се заби в изпружените й върху крачните подпори долни крайници.
– Адски ме сърби стъпалото, лявото. Бихте ли ме почесали?
Мъжът повдигна вежди, после сведе някак умислено глава.
Зорница облиза устни и продължи:
– Много извинявайте, че ви занимавам с такива глупости, но не мога да го достигна. Имам проблеми с таза и всяко навеждане напред си е жива мъка.
– Разбирам, но ръцете ми са заети в момента. Трябва да седна…
– Ох, колко съм несъобразителна! Извинявайте! – каза Зорница и забута количката си към близката пейка.
Мъжът седна, подпря патериците си на облегалката на пейката и посегна да почеше стъпалото на Зорница.
– Къде точно?
– Възглавничките под пръстите и надолу към петата. Точно така! Така! Хубаво! Много хубаво! – Зорница изпъшка тихичко, но със страст, сякаш бе изпитала сексуално удоволствие. – Продължавайте, моля. Вие ми спасявате живота!
– Чак пък.
– Не знаете какво е да ви сърби някъде, а да не можете да се почешете.
– Обаче знам какво е да те боли нещо, което го няма – отвърна намусено мъжът.
– Много съжалявам за крака ви – рече с мек глас Зорница. – Не исках да ви засегна.
Мъжът кимна, после огледа дланите си.
– О, ужас, изцапахте се! – проплака Зорница. – Днес забравих да помоля санитарката да ми избърше стъпалата. – Тук някъде в джоба на количката трябва да има мокри кърпички… Ето, избършете се.
– Не, не, няма проблеми.
– Хайде де, знам, че е гнусно да пипаш чужди крака.
– Напротив, за мен бе удоволствие да ви услужа – отвърна мъжът, но все пак си избърса ръцете, и то старателно.
Показа се слънце и двамата сякаш живнаха, забравяйки за момент за проблемите си. Разговориха се – за времето, за храната в болницата, за болкоуспокояващите, за филмите, които даваха по телевизията.
– Ах, забравих да ви се представя. Казвам се Зорница.
– Аз съм Кристиян.
Въпреки че бяха намерили доста общи теми за разговор, никой от двамата не се осмеляваше да мине на „ти”. Като че ли нещо ги подтикваше да се държат дистанцирано един към друг.
– Време е да тръгвам – каза мъжът и се изправи на крака си, взимайки патериците.
– Чао, беше ми приятно да се запознаем – изчурулика Зорница. – Пожелавам ви бързо оздравяване.
Кристиян й хвърли гневен поглед.
– Съмнявам се, че някога ще ми порасне крак.
– О, каква глупост казах! Толкова съжалявам. Просто… не знам как можах. Не ми се сърдете, моля. Понякога от лекарствата се чувствам замаяна и говоря глупости. – Зорница подсмъркна няколко пъти, после от очите й рукнаха сълзи. Раменете й се тресяха.
Мъжът се поколеба за момент, после се върна на пейката. Положи ръката си върху челото на ридаещата Зорница в опит да я успокои.
– Реагирах прекалено остро, а не биваше. Моля извинете.
Леко поуспокоена, Зорница започна да нарежда:
– Толкова съм объркана! Краката ме болят денонощно. Колкото и лекарства да гълтам, пак боли. Лекарите не дават гаранция, че някога ще проходя, което направо ме убива. Освен това гаджето ми ме заряза. И никой не ми идва на свиждане. Всички ме забравиха, и близките, и приятелите. Откакто паднах от онази тъпа люлка…
– Паднали сте от люлка? – каза Кристиян, вдигайки вежди.
– Да, люлка, гондола, не знам как точно им казват. Стана на един селски събор. Коланът се бил повредил…
– Много съжалявам. Аз пострадах при автомобилна катастрофа.
– Нямам право да се оплаквам точно на вас, при положение, че сте с ампутиран крак.
Мъжът кимна. Очите му гледаха тъжно в земята.
Зорница замълча за момент, после с треперлив глас рече:
– Бихте ли ме прегърнали?
Кристиян вдигна стреснато глава. Премести се близо до нея и я прегърна. Първоначално малко неуверено, а после с жар. Минута по-късно вече я целуваше и галеше по лицето, после зарови лице в гърдите й. Нагонът му го водеше за носа. А той бе засилен, защото откакто постъпи в болницата, не бе правил секс.
Зорница се загледа в издутия отпред панталон на Кристиян и се усмихна тънко. Обляното й в сълзи лице засия.
– Чакай, недей, някакви дъртаци ни гледат. Дай да поохладим страстите – каза Зорница и приглади назад разрошената си коса.
Кристиян само изсумтя.
– Нещо май се поразпалих. Извинявай.
– Няма за какво да ми се извиняваш. Знаеш ли, имам план. На гърба на женското отделение има един полупразен склад. Не се заключва. Държат повредените легла там. Бихме могли да го направим на това място. Ела към един през нощта. Това е на третия етаж, нали знаеш. Имам ключ. Само трябва да внимаваш да не те види дежурната сестра.
– Ама в твоето състояние…
– Ти за моето състояние не се грижи. Мога да си разграчвам краката достатъчно, пробвала съм. Да, тазът ме мъчи, но съм сигурна, че ще се получат нещата.
– Не знам…
– Не ме ли желаеш, еднокраки разбойнико?
– Нямаш си представа как искам да топна чушката. Откакто попаднах тук, карам само на чекии.
Побъбриха си още малко и се прибраха по стаите си.

***

Точно в един часа през нощта Кристиян цъфна в склада. Зорница го чакаше на едно от леглата, вдигнала предвидливо краката си на възглавници. Кристиян погали игриво босите й стъпала, подпря патериците си на стената и, държейки се за таблата с една ръка, започна да разкопчава припряно панталона си.
– Как ти се струвам? – попита Зорница.
– Страхотна си, дори и гипсирана и с железа на бедрото.
– Хубаво. Като стана въпрос за железата, трябва да ми помогнеш да развия тези винтове и да измъкна тази пръчка.
– Че защо?
– За да мога да си разкрача достатъчно краката, глупчо. Иначе няма да стане.
– Ясно, добре, само ме е страх да не сгафим нещо.
– Няма страшно.

***

Часовникът на стената показваше два и десет, когато Зорница забута количката си по коридора на женското отделение. Изведнъж отнякъде изникна дежурната сестра.
– Госпожице, какво правите тук? Защо не сте в леглото.
– Дали ще можете да повикате полиция?
– Че защо? – попита стреснато сестрата.
– Току-що убих човек.
– Какво?
– Дълго чаках да ми падне в ръцете, и ето на, получи се.
– Какви ги говорите? Да не сте пили някакви хапчета…
– В склада е, лежи на едно от леглата със забит в окото фиксатор – този който махнахме от бедрото ми. Между другото боли ме адски, май се е разместило нещо. Олеле, дано не се наложи да ме оперират пак!
– Госпожице…
– Щом не вярвате, погледнете в склада. От окото му потече мозък, определено е мъртъв.
Сестрата изтича до склада, а когато се върна, кършеше ръце и издаваше странни хрипливи звуци.
– Вие сте го убили!
– Нали това повтарям от половин час. Затова ви помолих да извикате полиция.
– Но защо…
– Този човек участваше в незаконна гонка. Преди два месеца помете мен и детето ми, после загуби управление и се блъсна в едно дърво. Сега вече отмъстих за Моника. Не е ли странно, че съдбата ни събра в една и съща болница?
– Много съжалявам – каза сестрата хлипайки и отиде да се обади в полицията.
Зорница остана да чака в коридора. Чувстваше се душевно удовлетворена и телесно задоволена.