автор: zika

Сънува го на шест години. В съня тя стоеше на брега на езеро под скалист връх. Скалите я гледаха с обич.
- Здравей, моя малка! Пораснала си! Ела до водата, за да те почувствам по-добре – каза някой.

Приближи се. Изведнъж езерната вода засия. Във всички посоки се понесоха концентрични кръгове. Помисли си, че е като дишане. Да, езерото развълнувано дишаше. Усети полъх на вятър. Вятърът започна да докосва, да гали, да обгръща малкото й телце. Капчици вода я покриха цялата и тя засия като диамант. Изпълни я радост, засмя се щастливо. Разпери ръце, затвори очи и прегърна света. Душата й се отдели и се сгуши в пазвата на планината. Всяка капка, всяка тревичка, всяко камъче излъчи любов и към небето се понесоха цветни спирали.
Знаеше! Беше се срещнала с него - Пазителят на планината.

Когато чу диагнозата оглуша и ослепя. Седна на пода в лекарския кабинет и започна да се клати напред-назад, закрила лицето си с ръце. Така правеше като малка когато я беше страх.
Всичко в нея крещеше: „Не! Не! Не! Сбъркали са! Не може да е вярно!”
Погледна доктора и сълзите й рукнаха. Заплака без глас. А после, после се вцепени от ужас. Не чу нищо от обясненията му.
„Край! Край! Значи така ставало! И сега какво? За да живее ден повече, час повече, минута повече, секунда повече… трябва...какво трябва, какво? Боже! Помогни ми!”
Затвори очи и се озова под върха. Езерото бучеше и се пенеше. Светкавици раздираха небето. Рукна дъжд. Водата се изливаше върху нея. Небето се сля със земята. Грохотът спираше дишането й. Всичко започна да пулсира с ударите на сърцето й. Светлина, мрак, светкавица, върхът ...и пак, и пак – все едно, че беше в гигантска дискотека.
Започна да се смее...
Засмя се и той, Пазителят.
- Никой не умира преди да е дал съгласието си. Това е закон. Забрави ли?
Залюля я в ръцете си и запя своята песен. Песен за вечност, за любов, за Земята, за звездите, за живота и смъртта....Отпусна се, страхът се започна да се смалява, стопи се и изчезна. Не разбра кога бурята си беше отишла и от небето, и от душата й.
И тогава й подари една тайна и един залез.
- Ти си много специална душа – прошепна той. – У теб има частица от мен, у мен има частица от теб, у нас - частица от Бог. И когато си готова ще се слеем.
А залезът, залезът я омагьоса. И тя забрави. Забрави и страха, и съмненията, и болката. И му повярва.
Течното злато на слънцето обля земята и душата й. Усети залеза като обещание за изгрев. А ореола от облаци и се стори като ангел, разперил ръце над нея и света. И заплака, този път, от красотата и от нещото, което още нямаше име.

Операцията мина. Казаха че била успешна, но за всеки случай ще трябва да се подложи и на химиотерапия.
Само сутрин имаше енергия и можеше да свърши нещо, а после, след системите, се свиваше на кълбо и чакаше, чакаше да се роди отново...
И всяка нощ сънуваше Пазителя на планината. Сънуваше го като мъж с големи и топли ръце. Със сини, като небето очи. С него говореха, говореха за всичко. Обучаваше я. Закриляше я. Обичаше я. Показа й как да обикне дори болестта – урок за душата й.
Изчете всичко, потърси и други хора като нея. Започна да говори за случващото се с приятели. Беше им неловко, бързо сменяха темата, четеше в очите им - горката.
Мислеше си:” Боже защо само приказват, а не говорят!”
Пожела си от вселената среща с човек, с който да разговаря. И когато срещнеше някой подходящ, според нея, безмълвно му казваше: „Говори с мен, говори!”
Един ден й се обади приятел да пият по един чай и да се видят. Каза й че има изненада за нея.
Беше края на лятото и есента започна да напомня за себе си. Първи брезите пуснаха листата си на вятъра и той, ненаиграл се, замеряше всички с тях.
След общите приказки й подаде пакет:
- Подарявам ти първата си книга с разкази и да знаеш, че твоето мнение ме интересува. И ще го чакам с нетърпение.
Тя го гледаше и се чудеше дали си струва да споделя, да говори, но усещаше, че той е различен. Изведнъж каза:
- А мен ме оперираха.
- От какво? И кога? С нещо да помогна? – гледаше я с тревога и, как досега не бе видяла, с обич.
И тогава му разказа ... Чуваше я!
- Видя ли в тунела светлина, влезе ли в него?
- Да! И нямаше нужда да влизам... аз съм отдавна от другата страна.
Той се усмихна облекчено и каза нещо за лудостта на душите, и за картите, които Господ е раздал, а след това, вече сериозен, сподели:
- А, аз сънувам гора и особено едно дърво, сега вече знам защо.
Замълчаха и тя си помисли, че всъщност се разбират без думи.
А след това говориха за всичко - за него, за нея, за болестта...
- Чел съм, че понякога тези лъче и химио терапии нанасят повече вреди ... Може би не е трябвало ги правиш.
- Обясниха ми от там - посочи тя към небето, - че без тях ще живея осемнайсет месеца, а иначе до две и осемнайсета...
- О-о-о! Имала си избор! Страх ли те е? – попита той.
- Вече не! Спокойна съм защото знам как свършва историята ми.
- Мога ли да напиша за Пазителя?
- Няма да ти разрешат. Рано е да се дава тази информацията на хората.
- Напиши го тогава ти – помоли той. - И не е рано щом я споделяш с мен.
Чудеше се дали да му разкаже за другото, но се отказа.
Когато се прибра седна пред компютъра и му написа писмо, за това как в един сън Планината й каза:
- Трябва да доведеш дъщеря си. Езерото я вика. Има нужда от нея. Времето се ускори и не може да чака. Пък и тя е готова.
Написа му как няколко пъти опита да я заведе и все нещо им пречеше. И една сутрин стана. Те, двете посрещнаха изгрева горе в планината. Бяха се скрили в нишата на една скала до водата с гръб към върха и най-горното езеро. Пред тях бяха останалите. Огнената зора подпали всичко. Гореше въздухът, гореше водата, гореше планината...
Лицата им, обагрени от лумналата светлина на идващия ден, сияеха.
Тя отстъпи назад и зачака.
Водата оживя, прегърна душата на двайсетгодишната й дъщеря и се понесоха в шеметен танц под звуците на вълшебна музика. Капките вода правеха дъга след дъга. Цветовете пулсираха и се смееха. Рисуваха щастието. Водите я поеха и отнесоха ...
Всичко това продължи секунди. Дъщеря й беше затворила очи и леко се поклащаше в такт с невидимата мелодия.
Внезапно зад тях се разнесе задъхан женски глас:
- Свърши ли? Изпуснахме ли го? Казах ти да побързаме! – обърна се тя към мъжът зад нея.
Изгледа ги и се усмихна загадъчно:
- Станало е!
И без повече обяснения тръгнаха по пътеката надолу.
Тя беше свикнала с разни странни неща, но дъщеря й се учуди.
- Какво искаха тези хора? Какво да е станало?
Гледаше я внимателно и чакаше. Дъщеря й се засмя и каза:
- Имах видение! Но те няма как да знаят. Или пък има? – по скоро на себе си каза тя и продължи – Бях в езерото, бях езеро, бях вода, бях дъга...Колко е красиво там, долу, мамо! Синьо-зелените ми мечти танцуваха с мен. И мисля, че съм отговорна за него.
Та как иначе, нали съм пазителката му!
Написа и за Тайната - за това, че всяка душа е пазител на нещо. Природата е свещена. Планините са енергийни центрове, които поддържат равновесието на Земята. Те са мястото, където се неутрализира злото и се трансформира в любов. И всяка нощ, от всеки човек се отделя малка светулка-енергия, която работи за това. И всяка светулка отговаря за определен вид излъчване, което познава, което разбира, което може да превърне в любов.
Написа какво точно й каза Пазителят:
- Когато твоите близки разпръснат праха ти, тук горе, ще се слеем завинаги и ти ще си новият Пазител.
Написа, че оттогава всяка нощ е чудо и всеки ден – вълшебен.
Благодари му, че се е появил навреме за да не изчезне тайната с нея, за споделянето и че му пише тези неща, за да ги разкаже на хората.
И че всички са като тях, само трябва да си спомнят...
Прочете написаното и натисна enter.
След това дочака съня и тя, малката светулка, отлетя, понесла любовта като запалено фенерче...