автор: zika

Лятото се стовари изведнъж. До вчера беше студено, почти зимно време, а днес - направо рекордни температури. Чак с настъпването на вечерта от планината дойде лек ветрец и разхлади градчето.
Марин реши да се поразходи, а и имаше да свърши една работа. Дишаше с пълни гърди чистия въздух и се опитваше да не мисли за нищо.
Стресна го уплашен женски глас:
- Какво правите? Оставете ме!
Избухна подигравателен смях и груб мъжки глас извика:
- Пусни чантата, дърта краво.
- Ето я, не ме блъскайте. – помоли жената.
Тичешком се приближи. Видя я сред пияни и дрогирани младежи.
Скри се в сенките на дърветата и пронизително изсвири с уста. Познаха го. Главатaрят им даде знак да спрат, след което дотича и застана мирно.
Марин го удари в корема и процеди през зъби:
- Забраних ли нападенията над жени и деца? А това е моя учителка! Ще ви смачкам!
Тя отново извика уплашено – един от пияните я беше блъснал на земята.
- Доведи го! – нареди Марин.
Момчето изтича, прекрати нападението и бързо се върна с този, който я беше съборил.
Марин извади бокс и с един удар смаза носа му.
Оня изрева от болка и всички се разбягаха.
Тя, пребледняла от уплаха, събра нещата си от земята и взирайки се в тъмното към него каза тихо:
- Благодаря!
Не го видя и бавно тръгна към центъра на градчето където живееше.
Проследи я до тях. Изглежда го усети, защото няколко пъти спираше и тревожно се оглеждаше.
В центъра изостана защото беше осветено и можеше да го разпознае. Изчака я да си влезе вкъщи. Набра рози от близката градинка и ги остави на прага й.
Запали цигара и, кой знае защо, си спомни едно междучасие:
Изтича пръв на двора веднага след звънеца. Започваше голямото междучасие. Имаше на разположение двадесет и пет минути за да събере пари. След това смяташе да изчезне.
Облегна се на стената до вратата и заоглежда излизащите ученици. Всички бързаха за закуски. Проследи две момчета от малките и ги сграбчи за вратовете, малко преди да влязат в павилиона. Едното се дърпаше и се наложи да го плесне.
- Парите! – тихо каза той.
Подадоха му ги безропотно. По левче.
- Само толкова?
Извадиха още - жълти стотинки. Срита ги за авторитет и ги пусна. Огледа се, срещна очите на охранителя и побърза да изхвърчи на улицата. Скри се зад близкия блок и зачака някой от пушачите, за да вземе поне една цигара. Пропуши още в четвърти клас.
Големите от махалата насила го караха и доста бой изяде, защото му беше гадно и не искаше. Но сега, в седми, не можеше без цигари. Чете в интернет за пристрастяването, но не му пукаше. Не му пукаше и за училището. Едва минаваше в по-горен клас.
Сега го интересуваше единствено да събере четиристотин лева, за да спаси брат си. Любо беше с три години по-голям, но отдавна не ходеше на училище. Забърка се с едни пласьори на ,,цигари” и им дължеше пари. Биха го няколко пъти и сега му бяха дали три дни за да върне или стоката, или парите.
Стоката беше продадена, а парите ги сви баща им и ги изпи.
Откакто майка им замина да работи в Гърция, за да ги издържа всичко тръгна наопаки. Не смееха да й кажат, че всичко което праща се изпива. Баща им не работеше. Те се оправяха както могат, но напоследък запоите бяха страшни и често спяха навън, кой къде намери.
Ясно! Днес няма да събере сумата.
Намери фас и тъкмо да го запали чу познат глас.
- Здравей! Защо си се сврял тук?
Беше тя, любимата му учителка по физическо. Носеше банички и два айрана. Седна на счупената пейка до него и правейки се, че не вижда фаса, му сложи в ръката закуската.
- Ще ми помогнеш ли днес за турнира по футбол? – попита го тя. – Нямам съдия за петокласниците.
Кимна с глава и хвърли фаса под пейката. Не можеше да й откаже. Помисли си, че сигурно е единственият човек на Земята, след майка му, който му има доверие и му помага. Спомни си как му купи чорапи в пети клас и очите му се напълниха със сълзи:
Не беше се прибирал в къщи от няколко дни защото баща му го преби заради брат му. Спеше по счупените коли, а беше края на зимата и кишата безпроблемно се настани в скъсаните му маратонки. В салона се влизаше само с чисти и сухи спортни обувки.
Няколко деца нямаха и тя ги пусна по чорапи. Накара ги да седнат до парното и изпрати две момичета да купят чорапи. Преобуха се, защото и другите бяха мокри и тогава го избра за помощник. Почувства се много горд. Често го търсеше да й помага и закусваше с него. Другите му завиждаха, но от уважение към нея не го закачаха.
Само от нейните часове не бягаше.
Напусна училището след това междучасие. Трябваше с брат му да се покрият за известно време. Беше го търсила. Беше пращала ученици да говорят с него. Издири майка му и баща му.
Заради нея продължи да учи, след време, вечерно. Но не посмя да й се обади - заради затвора, заради вярата й в него.
Завинаги запомни думите й:
"Не се бият момичета и по-слаби от теб, двама не трябва да нападат един, и в гръб не се удря”.
Цигарата опари пръстите му и го върна от спомените. В устата му загорча. Хвърли я и се огледа...
Видя ,,своя” град. Тук се спазваха неговите закони. Беше отмъстителен, жесток, но и справедлив и не стигаше до крайности. Защото, точно когато не трябваше, чуваше топлия й глас: ,,Страхът те кара да си лош, но да знаеш, че никога не си сам – у всеки от нас живее по един ангел-хранител. Дай му възможност да ти помогне”.
Говореше им за духовни закони. Смяташе, че всяко човешко същество е важно.
Едва си пое въздух, от буцата появила се в гърлото му, запали с разтреперани ръце нова цигара и потъна в нощта...