автор: zika

От няколко дни, точно в девет сутринта, тя се разминаваше с един мъж на площада, в центъра на градчето, в което живееше. Вървяха един към друг и тя се любуваше на фигурата и походката му. Беше по-млад от нея. Ходеше бавно и гледаше право напред.
И днес, малко преди да се срещнат точно по средата, той обърна главата си към нея. Не знаеше защо, но се изчерви и изтръпна. Реши, че я гледа нахално. Усети погледа му като гореща мъжка длан и се изплаши.
Късно вечерта се смееше над себе си и на развинтеното си въображение. Но побърза за „срещата” в девет сутринта. Вървяха всеки по своята права, а успоредните прави не се пресичат – помисли си тя. Реши да преброи крачките до „срещата” – точно сто. И ето, както вчера, той я погледна – за миг очите им се срещнаха и тя съзря стаен смях. Усети го като плесница. Не разбра как се добра до офиса си. Когато се съвзе, взе огледало и се разгледа – не хареса това което видя.
На другата сутрин облече най-новата си рокля, гримира се по-усърдно и тръгна, тръгна към себе си.
Имаше дни в които тя потъваше в очите му първа и дни в които той я изпреварваше. Понякога двата погледа се пресрещаха и оставаха по средата вкопчени един в друг.
Една нощ написа стих:
„ Искам да докосна
цвета на очите ти,
мириса на косата,
усмивката и твоето Да!”
Започна да съзира стаена нежност и зов. В душата й поникна цветето на надеждата. Сънуваше смях, летеше, сияеше...и навсякъде я следваха те, очите му – тъмни, ласкави, присмехулни и влюбени. Във фантазията й се изливаше водопад от неизречени думи и желания.
Всяка сутрин точно в девет сутринта, след сто крачки самота се раждаше вселена, където двете прави се сливаха.
Лятото беше към края си, утрините станаха по-студени и първите пожълтели листа започнаха да рисуват по плочките своите тъжни картини. Те все така се срещаха по-средата, все така....
Не се спряха, не се заговориха...
Уморена от очакване, от неслучване, от този танц на очите, тя реши да послуша приятелката си, която се шегуваше с нея:
- Спри се! Ще изгориш!
И избяга. Минаваше по други улици, по-рано, по-късно, но никога в девет.
Дните станаха дълги и сиви. Прибираше се вкъщи остаряла, прегърбена от пропуснатите шансове и премълчаните думи. Сънуваше неидващото утро, забравения ден, несбъдната вечер и молеше невидимия бог за милост, прошка и любов.
*
Той дойде в това градче, за да напише поредната си книга. Беше писател. Настаниха се с неговия секретар и приятел в Метоха. Влюби се в звуците, влюби се в мириса на минало, на история, които усещаше навсякъде.
Искаше да напише любовен роман. За невидимата енергия, която свързва душите на избраните. Имаше си теория за хората – оценяваше ги по стъпките, по аромата, по дишането.
Имаше си и ритуали, с които се настройваше. Избра за „разходката си” площадчето в центъра – сърцето на града. Прекосяваше го сам. Осъм стъпала надолу и после двеста крачки в права посока. Ходеше бавно и чакаше, чакаше да се появи искрата и да взриви бента на въображението му. И ето чудото дойде, дойде със стъпките на жена. Трепна очарован. Сравни я със сърна – грациозна, плаха, нетърпелива. И когато се разминаха и усети аромата на жасмин, не само бента – всичко се взриви.
Целия ден прекара с диктофон в ръка. Емоциите бушуваха, пораждаха мисли, мислите се обличаха в думи. И все му се струваха груби, недодялани, тромави.
Едва дочака утрото и времето – девет часа, осем стъпала надолу и после право напред. Усещаше ударите на сърцето си като удари на чук. Успокои се чак когато дочу стъпките й. Обърна лице към нея. За миг. Сърната се изплаши и избяга...
Започна да диктува и през нощта. Не смееше да спре, за да не изпусне магията.
Разказваше за това как се променя походката й, за забавянето на стъпките, когато се разминаваха, за накъсаното й дишане, за копнежа... За промяната и спрялото време.
Романът набъбна, оставаше още малко до края. Не смееше да я спре, не смееше да я заговори. Страхуваше се. От нея, от себе си.
Към края на лятото и на романа усети отчаянието й, болката и тъгата. Усети ги по колебливите стъпки и слабия жасминов аромат. Сърната беше ранена.
Реши – ще я спре. Утре!
Но тя изчезна. Напразно изминаваше своите сто крачки - всеки ден ги броеше за да успокои ударите на сърцето си – от нея нямаше и следа. Паникьоса се. Не знаеше нищо за нея, как да я намери. Закъсня, закъсня, изпусна я!
Замина си след четири дни очакване, дни в които му се струваше, че всичко ухае на жасмин.
*
Чак към Коледа реши да завърши романа:
„ Извикаха я спешно, рано сутринта, в офиса, за да приготви документи за предстоящия одит. Бързаше. Изкачи на бегом осемте стъпала и го видя. Беше изминала година от последната им „среща”. Той стоеше с бял бастун в ръката и черни очила на очите. Усмихна се и подаде бастуна и очилата на човека до него. Сложи крака си на първото стъпало и уверено пое надолу. Усети аромата на жасмин и наруши ритъма на стъпките си. Спъна се и полетя. И потъна завинаги в жасминовия мрак ...”
*
Тя видя романа в края на пролетта на витрината в малката книжарница до офиса й. Взря се в снимката му отзад на корицата и изтръпна. Лятото нахлу в душата й. Прочете го на един дъх.
На последния лист имаше номер за връзка. Беше написано: „ Моля, не звънете. Този номер е за Нея.”
С разтреперана ръка го набра.