автор: samotnik

Кейт разсеяно регистрира, че някой влезе в хотела, но не му обърна внимание. Изчака няколко секунди, докато успее да завърши нивото и чукна с пръст по екрана на смартфона си, спирайки играта на пауза. Едва тогава вдигна симпатичната си, сламено руса глава и погледът ѝ срещна поразително тъмните очи на новодошлия.
Дъхът ѝ спря. За всичките си седемнадесет години Кейт не бе виждала по-привлекателен мъж.
Фигурата, лицето, цялото му излъчване - сякаш бе изскочил от страниците на някое модно списание. Нямаше начин да не е модел. Може би на мъжко бельо. Плътните му, ясно очертани устни бяха оформени в широка усмивка, подчертаваща две симпатични трапчинки в ъглите на загорелите му страни. Гарваново черната му чуплива коса подчертаваше златистия слънчевия загар и го караше да изглежда придобит по неизвестни краища на света, до едно изпълнени със слънце и копнеж. Грациозните движения на мускулестото му тялото накараха колената ѝ да омекнат.
- Добър ден, госпожице – поздрави мъжът с плътен, леко дрезгав глас. Твърдият непознат акцент за момент спря ударите на сърцето ѝ.
Кейт не можеше да пророни и дума, боейки се с неочаквания задух в обемистите си гърди. Успя да събере сили и да кимне.
- Добър ден – промълви накрая. – Как мога да ви бъда полезна?
Очите на мъжа хвърляха искри, които тя бе готова да събира с тялото си.
- Бих искал да разбера къде мога да намеря доктор Боряна Казакова.
Нещо сякаш се стовари върху нея, унищожавайки нежните пъпки на неустоимото, неосъзнато желание.
Защо винаги се случваше така? Разбира се, че щеше да идва за нея. Тази жена, макар и почти два пъти по-възрастна от Кейт, привличаше всички мъжки погледи в мига, в който се появеше. На шофьора на таксито, на разносвачите, та даже и на собствения ѝ брат, дявол да го вземе. Можеше да го забележи и без да вдига поглед от телефона си.
Никой не забелязваше нея самата. Всички се прехласваха по външната, преходна красота, пропускайки шанса си да опознаят дълбоката ѝ чувствена душа, която тя подхранваше с упорито четене на любовни романи. Кейт беше свикнала да вижда безразличието в очите околните, но нямаше как да свикне с копнежа си по голямата, фатална любов. Неясно усещане на необяснима омраза започна да се надига в нея.
- Не знам – отвърна кратко и заби поглед в телефона си.
- Не знаете? – вдигна вежди красивият мъж. – Мислех, че е отседнала при вас.
Кейт въздъхна тежко и премигна към него с цялата прелест на воднисто сините си очи.
- Не знам. Напусна преди малко.
Лека сянка пробяга по лицето на мъжа, но после усмивката му се завърна по-ослепителна от всякога.
- Случайно да имате представа накъде е тръгнала?
Младото момиче сви рамене, без да отделя поглед от играта на телефона си. Палците ѝ се движеха по екрана като крака на огромен агонизиращ паяк.
- Разбирате ли, наистина е важно да намеря професор Казакова – настоя мъжът. – Трябва да ѝ предам доклад, който тя със сигурност ще оцени, тъй като касае нейните изследвания върху траките.
- Върху кои? – попита Кейт, без да вдига поглед. Никога не беше чувала за тези.
- Траките. Това е едно древно племе. Руско е. Доктор Казакова…
- Тя не е рускиня – прекъсна го момичето. – Българка е. Видях в личната ѝ карта.
Мъжът се подпря на плота пред нея и посочи в телефона.
- Какво играеш?
- Игра.
- Разбирам. Трябва да е много интересна.
Кейт отново сви рамене.
- Много бих искал да ми помогнеш. Благодарността ми няма да има граници.
Палците спряха танца си. Очите ѝ потърсиха неговите. Не се шегуваше. Наистина му бе нужна.
- Ще останете ли в хотела? – попита с надежда.
Мъжът се подпря на лакът и наклони глава, прекарвайки ръка през къдриците си.
- Разбира се, само да предам на доктор Казакова документите и ще се регистрирам.
Кейт остави играта на пауза и хвърли телефона до книгата за регистрации.
- Само че трябва да побързате, защото те заминаха преди няколко минути.
- Те?
- Да. Един мъж дойде да я вземе. Все още бихте могли да ги настигнете. Мисля, че тръгнаха към Лондон. Чух ги да обсъждат трафика.
- Аха – кимна мъжът. – Случайно да помните каква марка е автомобилът, с който тръгнаха?
Кейт се поколеба. Знаеше, че не трябва да го прави, но нямаше да ѝ е за пръв път. Понякога се забавляваше през вечерите, когато не ѝ се четеше, като връщаше камерата пред входната врата, за да оглежда хората, които минаваха по улицата. Измисляше си истории с всеки един, който привлечеше интереса ѝ. Все някога трябваше да ги запише.
- Извинявай?... – сепна я гласът на мъжа.
- Да – усмихна се пръв път тя. – Мисля, че мога да ти помогна.

***

- Здравей, Крис, как са нещата? Нещо ново?
Боряна не чуваше отговорите, но можеше да се досети как се развива разговорът. Необходимо бе да изчака, докато Крисчън разкаже какво се е случило през изминалия ден. Все пак Петър му беше шеф и му се полагаше доклад за работния ден.
Искаше ѝ се да можеха да се справят сами с разчитането на плочката, но за съжаление спомените ѝ относно шумерската писменост бяха съвсем мъгляви. Когато каза на Петър, че не ѝ достигат познания, бе напълно сериозна. Бегло се сещаше няколко неща от лекциите, които професор Николов им водеше като студенти, но това съвсем не бе достатъчно. Помнеше, че в началото древните шумери са използвали пиктограми, които постепенно са преминали в познатото клинописно писмо, но това беше всичко. Разчитането на подобен текст не бе нещо лесно. Хората се заблуждаваха, че е като да знаеш друг език – просто поглеждаш написаното и всичко ти става ясно. Само че истината бе твърде далеч от това. Нямаше начин да се справят без чужда помощ.
- Аха – кимаше Петър в паузите. – Разбирам. Чудесно. Много добре.
Разговорът заплашваше да се превърне в истински доклад, изпълнен с досадно изреждане на подробности. Боряна се облегна назад и остави мисълта си да блуждае.
Все още не можеше да прогони от съзнанието си обляното в кръв тяло на професор Хамза. Или Саид, или както и да се казваше. Това бе човешко същество, в крайна сметка. Никой не заслужаваше подобна смърт. Не можеше да предположи кой го е направил, но който и да бе способен да причини подобно нещо на себеподобен, той я плашеше до смърт.
Завъртя глава към Петър и видя отсъстващия му поглед. Умът му беше твърде зает да обмисля информацията, с която го заливаше неговият служител. Тя бе нарушила ежедневната му рутина, откъсвайки го от професионалните му ангажименти. Навярно, докато се занимаваше с нея, се трупаха проблеми, очакващи решенията му. Знаеше, че му е в тежест и се надяваше всичко да приключи достатъчно бързо.
Присъствието му я успокояваше. Само с него можеше да се почувства в безопасност. Бе ѝ го доказал на няколко пъти преди година, когато рискува собствения си живот, за да я спаси. Два пъти.
Може би нещата между тях можеха да се развият различно след това, но от момента, в който тя оповести на света откритията им, с живота, който познаваше бе свършено. Експедициите, проучванията, лекциите бяха само малка част от онова, пред което се изправи. Сякаш се бе метнала на въртележка, която се засилваше с всеки следващ оборот. Не можеше да скрие, че всичко, което последва ѝ хареса до степен на пристрастяване. Не си позволи да се главозамая, но славата и признанието я накараха да възприеме света по-ведро, с повече оптимизъм. Сякаш някой внезапно бе отворил скрита врата, водеща към неподозирани светове, където всичко бе възможно и достижимо. Това си имаше цена, разбира се. Плащаше с времето си. Всяка минута от живота ѝ принадлежеше на някой друг. На поредната лекция, на нов семинар, предстояща публикация. Не се съпротивляваше, харесваше ѝ, но се улови, че е спряла да обръща внимание на малките подробности, които обикновено представляваха съществена част от живота на останалите хора. Онези, уж маловажни неща, които носеха топлина и уют в отношенията. Мисълта я измъчваше и затова опитваше да компенсира липсата с дребни жестове към онези, които смяташе за близки.
Внезапно, думите на Петър достигнаха до нея.
- Крис, искам да те помоля за нещо, ако е удобно – каза той, хвърляйки ѝ широка усмивка. – Сещам се, че брат ти работи в Британския музей…
Отсреща му отговориха нещо шеговито, защото се засмя, преди да продължи.
- Ха-ха-ха… Не, не искам частно посещение. Знам, че това е привилегия за кралското семейство. Не бих те молил за подобно нещо.
Позамисли се за момент и допълни:
- Всъщност, за да бъда честен, май не съм прав. Молбата ми е точно толкова необикновена. Надявам се да не прозвучи налудничаво, но наистина бих желал помощта на брат ти, за да ми уреди частна аудиенция.
Смени ръката, с която държеше телефона и продължи.
- Трябва ми специалист, който може да ми помогне в разчитането на шумерско клинописно писмо. Дори не съм сигурен дали използвам правилните думи на английски, но мисля, че ме разбираш.
Слуша няколко секунди и каза:
- Не, дълга история, ще ти разкажа, когато се видим. Накратко, у мен има един артефакт, който изглежда много необичайно и искам да разбера за какво се отнася. Заедно с един археолог съм... – направи пауза за миг и ѝ се усмихна. - Всъщност е много приятна дама. Дойде, за да изнесе лекция за тракийските ритуали в Кеймбридж, но не може да се справи с това и смята, че помощ от колега би била от полза. Можеш ли да ми помогнеш?
Отговорът на Крис беше кратък.
- Добре – кимна Петър. – Ще чакам.
Затвори, прибра телефона в джоба на ризата си и се обърна към нея.
- Ще провери. Каза, че ще позвъни на брат си веднага.
Сините му очи ѝ се усмихваха. Стана ѝ уютно и топло.

***

Полицай Дженкинс имаше кофти ден.
Скандалът с дъщеря му рано сутринта бе само началото на поредица от неприятности.
Бръкна в сакото си и извади пакет цигари. Измъкна с почукване една и я сложи в устата си. Прогони неясното усещане, че прави нещо нередно и щракна запалката. Мекото пукане от върха на цигарата се сля с дълбокото му вдишване. Задържа дима в дробовете си и издиша облекчено. Нищо не можеше да се сравни с този момент. Отлагането само го правеше още по-желан и приятен.
Знаеше, че трябва да ги спре. Кафето също. Високите стойности на кръвното му налягане го напомняха всеки ден. Личният му лекар го бе предупредил, че ако не спре цигарите и кафето, може да се наложи внезапно да прекрати активната си полицейска дейност, тъй като ще е прекалено зает да участва в погребението си.
Опъна дълбоко още веднъж и издиша бавно. Отпи глътка горещо кафе и се замисли.
Сара не можеше да се държи така с него. Вярно, не бе най-добрия баща на света, но поведението ѝ минаваше всякакви граници. Не можеше да си обясни къде бе сгрешил. Любовта му към нея бе безгранична. Само че това явно не ѝ бе достатъчно. Някъде в изминалите години, момичето на татко се бе превърнало в млада жена, готова да се хвърли с главата напред в живота си, без да осъзнава опасностите, с които щеше да се сблъска.
Не трябваше да ѝ позволява да му крещи обиди в лицето, но не можеше просто да я среже. Затова стоя и слуша виковете и обвиненията, без да реагира. Вечерта трябваше да си поговорят надълго и нашироко. Надяваше се дотогава да е размислила. И двамата имаха нужда да охладят страстите преди да седнат един срещу друг. Никой нямаше полза от необмислени думи и решения. Остатъкът от деня му го бе доказал.
Как изобщо допусна онази жена да мине покрай него, без да я забележи? Не бе успяла да замърси сцената на убийството, но това не беше негова заслуга. Можеше да се оправдае, че лентите, ограничаващи достъпа още не бяха поставени – в крайна сметка, те току що бяха пристигнали, а екипите от лабораторията даже не бяха потеглили насам. Разбира се, нямаше никакъв смисъл да оправдава пропуска си. Грешката си беше грешка.
Привърши кафето си и влезе в хотела. Премина през празното фоайе и се насочи към рецепцията. Жената, с която бе разговарял тази сутрин беше все още на смяна. Наложи си да се усмихне и се облегна на плота.
- Здрасти, Сюзън.
Щедро гримираните бръчки на рецепционистката смениха направленията си, оформяйки многоцветна усмивка. Въобразяваше ли си, или наистина съзираше насмешка?
- Полицай Дженкинс, какво ви води насам отново? Да не сте пропуснали нещо?
Той прехапа устни. Горчивия вкус на кафето все още лепнеше по тях.
- Трябва да проверя още нещо – отвърна той. – Надявам се да ми помогнете.
- Разбира се – отвърна му Сюзън и се изправи. – Кажете?
Ясно сините ѝ очи го гледаха с очакване. Дженкинс се зачуди как миглите ѝ не се огъват надолу от тежестта на грима по тях.
- Младата жена, която задържахме тази сутрин каза, че е изпратила мейл за да предупреди за посещението си на вашия адрес.
Сюзън премигна, рискувайки да залепи клепачите си един за друг.
- Да. Получихме такъв мейл.
- Чудесно – каза Дженкинс. – Бихте ли била така любезна да ми го принтирате?
- Разбира се – отвърна му жената и се наведе към компютъра. Пръстите ѝ затракаха по клавиатурата. - Днес ще ми е за втори път.
- Моля?
- Онзи очарователен господин също поиска копие – каза тя, без да отделя очи от монитора.
Нещо горчиво се надигна в стомаха на полицая.
- Какъв господин?
Сюзън кликна няколко пъти с мишката и принтерът до стената тихо зажужа. Изправи се и погледна към полицая.
- Онзи, който семейството на Саид изпрати да прибере нещата му? Мисля, че е нещо като семеен адвокат. Много беше любезен.
Лицето ѝ излъчваше неподправено щастие.
Полицай Дженкинс усети как някакъв неприятен горчив вкус, различен от онзи на кафето, се надига към устата му. Денят очертаваше се превърне в още по-неприятен.