автор: zika

Когато я видя, изтръпна. Откупи я веднага. Десетгодишно момиченце беше нарисувало стръмна горска пътека, огряна от ярка луна и препускаща с мотор руса жена. Детето бе уловило движението на светлината, сляла се с жената, като полет на стрела, стрела без посока....нагоре, нагоре.
Тогава видя и мъжа – снимаше децата и рисунките им. Най-много се въртеше около момиченцето, нарисувало „нейната” картина. Беше около петдесетгодишен, добре сложен, с красива усмивка. Детето, щастливо от вниманието му, сияеше.
Видя го и за втори път изтръпна – позна жадните очи, коварните докосвания по телцето на детето, гузното и страхливо оглеждане. Закова очите си в него и зачака. Той усети и се обърна. Опита се да издържи погледа й, но не беше подготвен за него – изплаши се, ръцете му се разтрепериха и побърза да изчезне.
От този ден тя бдеше над момиченцето. Пленерът „Хората и природата” беше седемдневен – за най-добра детска рисунка. Облечена в хотелската униформа на чистачка, стана невидима. Пое смените на колегите си и стоеше денонощно в хотела.
Последният ден от Пленера, скрита зад големия фикус, който забърсваше за стотен път, дочу разговора между детето и мъжа:
- Ще те чакам на терасата пред бар „Панорама”. Само ще слезем до колата да ти подаря албума – уговаряше той момиченцето. – Страхотна си! Като кино-звезда.
- Не знам! – колебаеше се то.. – Забранено е! А и ще има още едно награждаване.
- Ще чакам да свърши – не се отказваше той. – Отзад по аварийното стълбище сме за минутка долу.
- Донеси го тук – предложи детето.
- О-о-о! Не става! А и имам подарък за теб.
- Добре! Ама само за малко – съгласи се детето.
В барът на деветия етаж дискотеката за децата беше в разгара си. Той залепен за прозорците на терасата, чакаше. Тя, стаена в тъмнината зад големите саксии, дебнеше. Мъжът се размърда нетърпеливо и започна да сочи нещо на момиченцето, което се опитваше да отвори вратата към терасата. Нямаше да я отвори – беше взела мерки.
Загубил търпение, реши да отиде вътре, обърна се и я видя. Тя стоеше и го гледаше в очите.
Виждаше един друг мъж...
... Беше я поканил в тъмната си стаичка за да види снимките. На всички снимки бе тя – дванадесетгодишна, руса, слабичка – красиво дете. Лекоатлетка, капитан на окръжния отбор. На всеки тренировъчен лагер се срещаха. Обективът на фотоапарата му я следеше денонощно. Обичаше да я докосва – леко, нежно. И тогава й каза, че я обича. Дванадесетгодишната жена в нея се събуди и тя за пръв път през живота си се влюби. Той беше на четиридесет. Треньор на отбор от друг град.
Доста по-късно, на едни състезания, където постави рекорд на шейсет метра гладко бягане, тя му каза „обичам те”. Помнеше, че я беше прегърнал, за да я поздрави и усети ръката му там някъде долу... Детството и свърши, светът се срина и я погълна и от този ден тя нямаше очи за никого. Харесваха я много момчета, но тя не ги забелязваше. Живееше само за него.
Първото му писмо й го даде едно момиче от неговия отбор. Писмо на мъж до жена. Искаше да не го показва на никого. Предупреждаваше я да пази тяхната тайна. С часове чакаше да дойде пощата и после с дни четеше писмата. От тях се изчервяваше, сърцето и биеше до пръсване – беше обсебена.
Започнаха покани за срещи, но по една или друга причина, те не се състояха. Сега си мислеше, че сигурно над нея е бдял ангел.
Всичко свърши след година. Беше заминала при баба си за месец и когато се върна видя разпечатено писмо с неговия почерк. Сложено на масата – за нея. Взе го с разтреперани ръце и прочете:
„... Такива като мен трябва да се разстрелват по улиците...” – запомни само това. Беше любим израз на майка й.
Вечерта я попитаха дали е девствена и дали й е направил нещо. Да, девствена е, и не, нищо не й е направил. Обясниха й, че е писал на много други деца, че имал жена и дете и че го съдят за педофилия. За пръв път чу тази дума.
И жената в нея остана завинаги на дванадесет години. Намрази възрастните. Чувстваше вина, но не знаеше защо. Не беше направила нищо лошо – само обичаше за първи път.
Завърши две висши, специализира психология и когато реши, че е готова – го потърси. Беше загинал при катастрофа няколко години след „писмото”.
...Мъжът се стъписа и леко отстъпи назад. Тя го изрита между краката с всички сили. Той изрева от болка и се преви. Засили се и го блъсна. Парапетът, предварително подготвен, се счупи и той полетя. От силната музика не се чу удара в земята.
Погледна часовника си. Смяната й свършваше след две минути. Точно толкова й отне да се спусне по стълбите и вече беше под душа, когато колежките й дойдоха в офиса.
Седна в барчето до рецепцията, поръча си топъл шоколад и запали цигара – първата за деня. Извади черно кожено тефтерче и записа: номер двадесет и пет, пленер за деца, август 2014 година. С наслада изпуши цигарата и поиска малко ром за шоколада си. Замисли се за себе си. Избра да работи като камериерка. Местеше се в разни хотели. Беше все още хубава и мъжете я търсеха, но не допусна никого до душата си – само секс за по една нощ. Влюбваха се в нея и страдаха, но детето-жена в нея бе жестоко, както могат да бъдат жестоки децата на дванадесет години.
Обичаше само мотора си – черно Сузуки бъргман 650, инжекцион, четиритактов, водно охлаждане, типтроник.....
Спусна се в подземния гараж, докосна мотора и усетила гладката повърхност, настръхна и го яхна. Притисна се цялата в него. Заплака. След това го запали и полетя към нейната пътека в планината... нагоре, нагоре, като стрела без посока.