автор: zika

Отпивам от горещия чай и разсеяно гледам през прозореца на нашето барче. В главата ми се върти изречение от разказа, който пиша.
,,Всеки меси сам Хляба на живота си и е отговорен за него!”

Сентенцията е на баба Цвята. Тя обясняваше и сравняваше всяко нещо с хляба. Произнасяше ,,хляб надсущен” в молитвите си, защото за нея хляба беше над всичко. Отнасяше се към него с дълбоко и свято чувство.
Като се замислиш е така. Без хляб нищо не става. Раждаш се и умираш с него. Бориш се, скиташ по света, трудиш се, за да го има. Той поема и мъката, и радостта. И е вечната ни връзка, и със земята, и с небето. Надежда и благодарност събрани в едно.
Цвята вече я няма. Напусна този свят преди девет дни.
Смрачава се и скоро ще се съберем всички жители на това, забравено високо в планината, селце. За да я поменем!
Аз, даскалът – пенсиониран учител по литература.
Николай – бивш летец.
Бай Иван – подполковник от запаса и нещо като кмет.
Петър - разпопен поп.
И бабите: Динка, Добра, Петра, Гина и Латинка. Само те са останали от местните жители.
- А-а-а, пълно си ни е селото! Само, че от другата страна. Никой не го е напуснал. Я, що гробове ни чакат! – кискаха се те.
Ние, четиримата, по една или друга причина, се заселихме тук. На високото.
- От горе човек вижда повече неща! – философски ни приеха жените, зарадвани, че мъже ще живеят при тях.
Николай дойде при нас преди пет години. Купи една от къщите в центъра и отвори барче. Обзаведе го с телевизор и компютър. Стегна две стаи за туристи и направи сайт за реклама. Измисли маршрути, табелки и меню. Впрегна бабите да тъкат, да предат и да учат туристите. Даже направи музей в една от къщите.
Не дойдоха хора, но живнахме и се сплотихме.
Та това барче ни стана клуб и втори дом, и в него всеки от нас, зажaднял за откровен разговор, споделяше мисли и неволи.
- Даскале, записвай! От това що книги ще излязат! – подсмихваха се жените.
- Колкото хора, толкова видове хляб! - въздъхваше Цвята
- За моя хляб какво ще кажеш? – пита я баба Динка.
- Твърдо тесто си замесила, твърдо. И с черно брашно, а на него му трябва повечко водичка и малко бяло брашънце, та да не стане хлябът клисав и тежък. И още - добра дума и ласка. Затова те биеше Цанко, Бог да го прости. И прошка. Разбра ли?
Сложно нещо са взаимоотношенията между хората и Цвята, с нейните сравнения, ме караше да ги преосмислям.
- Големия хляб го меси Бог, а ние самунчетата! – обобщаваше тя, слушайки спомените и обясненията ни.
Ето, Николай - едва оживял при катастрофа с изтребител. Катапултирал се, но приятелят му не успял. И до ден днешен се обвинява за смъртта му. Скитал по болници с години. Когато дойде в селото и попадна на Цвята - започна да се съвзема.
- На силен огън не се пече! Изгаря отвън, а отвътре е суров, коричката става твърда и може зъбите ти да строши. Нов хляб ще замесиш! Нов! – казваше му Цвята. - Господ е милостив! Дава ти да месиш, колкото пъти поискаш.
В началото Николай беше мълчалив, а сега думата не можеш да вземеш от него. Добро момче, услужливо. Снабдява ни с всичко. Често прескача до близкия град и изпълнява поръчките ни.
Аз живея тук от десетина години. Харесах мястото и хората. А те харесват това, което пиша.
- Ти, даскале, си щастлив човек! – викаха ми бабите.
- Сигурно! – отговарях аз.
- Само такъв човек може да пише – не отстъпваха те.
- Или препатил, тъжен и самотен – допълвах аз. - Всеки може да пише, стига да иска.
- Всеки може и хляб да замеси, но не всеки хляб се яде. А твоето писане е като хляб, правен с любов. Ухае надалеко. И на човек му се иска да си отчупи от него – усмихваше се Цвята.
Петър се появи малко след мен. Познаваха го бабите от преди. Поп им е бил. Опял е хората им и заедно с тях ги е изпратил на ,,оня свят”. Сега са спокойни, че свой човек ще им затвори очите и ще ги предаде в ръцете на Ангелите.
- А моят хляб какъв е? – пита я Петър.
- Ти кажи! – погледна го в очите Цвята. - Човек знае какво не прави добре, ама не си го признава. По-лесно е да обвиняваш другите.
Замисли се Петър, умълча се.
- Горчив! - каза той. – Забравих го улисан в глупости и превтаса.
Ама го дъвча, та да ми дойде акъла в главата.
- Защо мислиш, че не заслужаваш пресен, вкусен и топъл хляб? Бог отдавна ти е простил. Прости си и ти.
Петър беше убил с колата си човек. Скоро излезе от затвора и сега се мъчеше да забрави.
- Месенето е най-лесното нещо. Трябва само да спазваш правилата на живота. Дал ни ги е Бог, ама все ги забравяме! – потупа го Цвята по ръката.
Бай Иван дойде след Николай. Търсеше старчески дом, но объркал селото. Приюти го Латинка, че се оказаха набори.
- Ти, Иване, не си ценял хляба си. Раздавал си го на неподходящи хора. Затова сега си с три инсулта. И си сам. Останали са ти само трохи. Трябва да се оставя парче и за Бог, та да го опита – закачаше го Цвята.
- А-а-а, добре съм си аз. Поживях си и за нищо не съжалявам. Няма да умра с отворени очи – смееше се той. – Бог ще ми прости за трохите!
Напоследък Цвята все говореше за Отпътуването и заръчваше:
- Като си отида да ме поменете с проста содена питка. Скромно живях, но истински. Благодаря на Бог за отчуваните и видени години!
,,Най-истинските неща са обикновените” – цитирах я в разказа си аз и си помислих:
Наистина какво му трябва на човек?
Да има с кого да сподели хляба си! Да почувства радост от това, че дава. Да нахрани гладния и да стопли душата му. Това придава на живота и вкус, и простота, и величие.
- Всеки сам приготвя своя Хляб надсущен и е отговорен за него! – казваше тя. – В божествената книга е записано: ,,Никой не е по-голям от хляба си!” и ,,На горделивите Бог се противи, а на смирените дава благодат.”
Събрахме се.
Жените донесоха содени питки.
Ние, мъжете – вино.
Бог да я прости!
Внезапно вятърът отвори вратата. Замириса на прясно изпечен хляб и сякаш чух Цвята:
- Както замесваш тестото си, така и ще живееш. Защото Хлябът е твоята душа. А душата е от Господ дадена.