автор: Vlad_Ongyl

Защо ли тая есенна тиха тъга
в сърцето ми босо внезапно проходи?
Дъждът расте, водите заливат брега
и стръмните хълмове плават сред лодки.

И сякаш от тях най-високият кит е,
или древна галера с двуредни весла.
Към него искам, но не мога да литна –
ръцете ми са атрофирали крила.

Прииждат облаци сега отдалече,
прихлупват деня в самия му край. Но
защо ли не чезне чувството за вечност,
щом сме – аз и край мен нещата – нетрайни?

Нали във ден, в който щурците ще свирят,
загърбила на дъгата пъстрия свод,
ще дойде смъртта – безпощадният бирник,
за тоя на вересия даден живот.

Ще вземе тя душата ми окърпена,
езикът ми, по-грапав от копривата –
че много дълго съм говорил с мъртвите,
а още повече мълчал съм с живите...

Ала днес ще прекрача прага прогизнал,
срещу вълните ще тръгна – прав и напред.
Платно ще вдигна – последната си риза,
отрязаната котва ще е мой завет.

Във лоното на океана ще се върна –
самотна капка живот, зачената в тлен.
И Господ когато отгоре надзърне,
ще види отразено лицето си в мен.