автор: osi4kata

Някакъв ангел падна в града,
никой не го забеляза.
Сля се с тълпата, привикна с глада,
глад за любов и омраза.

Тръгна на работа, ангел без ценз -
стана момчето за всичко.
Яко работеше, ден подир ден,
кой откъде го повика.
Нощем насън разговаряше с бог,
богът на земните твари
и му разказваше всеки урок,
свикнал бе да преговаря.
Бог не говореше. Бог си мълчи,
само те кара да мислиш
и да намираш във мислите си
отговор точен за всичко.
Лека-полека, ден подир ден,
нашият ангел напредна.
Дом съгради - бял, добър и почтен.
После, съвсем неизменно,
падна във плен на красива жена -
земна, съвсем приземена,
влюби се в нея до лудост, едва
смогваше да се съвземе,
щом тя бе близо край него или
щом нощем в сън се явеше,
ангелът чувстваше бог как мълчи
някак безсмислено вече.
Отговор нямаше, мисъл - съвсем,
само желание жежко..
Ангел небесен, а победен,
мъж – същество най-човешко.
И се изнерви, престана да спи,
търсеше другаде господ,
срещаше призраци, леки жени,
пиеше ангелът нощем.
И му хареса да бъде пиян,
недоразбран и нещастен,
и да изпитва чувство на срам,
щом изтрезнее. Угасна
светлата аура над него, дори
му закърняха крилата.
И постепенно забрави почти
нашият ангел жената.
Мина се време, не месец и дни,
мина се цяла година.
Млада жена в светла рокля върви,
призрак един я подмина,
тя се обръща след него:
„Постой!
Спри се за малко, човече.
Ти ми напомняш за сън един мой,
който сънувам през вечер.
В него си ангел – мъж със криле,
пратен сред земния троскот, ,
за да изучи и преведе
що е любов – за пред Господ.
В този сън още се казва, че той
често е бил на земята,
но не успял да намери покой
и да обикне жената,
само се влюбвал, изгарял я в страст,
после заменял я с друга.
Губел умения, вяра, крила.
Себе си сам е погубвал..“
Ангелът дълго я слуша в захлас,
крехката земна женица,
същата беше онази. Разбра –
това бе урок по обичане.
И я прегърна. Зарови чело
в нейните буйни къдрици,
после прошепна в ума си, към бог:
„Господи, как те обичам!“

Р. Симова, 2016