автор: Illi

- Защо – попита тя замечтано – живеем под този купол? Сигурна съм, че навън е много по-хубаво. Въздухът е по-приятен, небето е по-синьо, а тревата е по-зелена.
Той се засмя и поклати глава.
- Не, това не е вярно – отвърна. – Атмосферата отвън е отровна, всичко навън е отровно и човек не би могъл да оцелее там за повече от един час…
- Откъде знаеш? – прекъсна го тя. – Бил ли си там, че знаеш?
- Е, то се знае… всеки го знае. Винаги сме го знаели. Преди много години, когато хората не са знаели какво вършат, започнали война. Следите от нея са навън и ако излезеш, ще ги видиш, но няма да оцелееш, за да разкажеш. Който е излязъл не се е върнал. Куполът е нашето спасение.
Тя помълча малко, взирайки се нагоре, където блестеше извивката на стъкленият похлупак.
- Така се чувствам като мравка… - той я погледна неразбиращо. – Когато бяхме малки, с братята ми си играехме на президенти. Слагахме на една дъска мъх, хващахме мравки и ги затваряхме под салатиерата на леля… А те през цялото време се опитваха да излязат, опитваха се да се промъкнат под ръба на салатиерата, какво ли не опитваха…
- Не можеха ли да се промъкнат през дупките на дъската? И изобщо, откъде сте намерили?…
- Беше вратичката на нощното ми шкафче… но не е в това въпроса. Още от тогава се опитвам да разбера какво има от другата страна. Понякога вървя точно до стената и гледам навън, но и аз не мога да се промъкна от никъде… А няма никой, който да вдигне купола… сигурна съм, че навън е по-хубаво.
- Не ставай глупава – настоя той, вече поизнервен. Мразеше като говори така. – Навън не може да се живее. Не спори, това е факт – не може и толкоз.
Тя се нацупи, легна назад в тревата и продължи да гледа нагоре към покритото със звезди небе.

Телефонът звънна.
- Ало?
- Кер Елу? – гласът беше женски, но непознат. Жената говореше тихо, като че ли се криеше от някого.
- Да, на телефона… кой е?
- Казвам се Ирена Деко. Госпожо Елу, разбрахме, че вие не сте убедена в истинността на това, което ни казват управляващите… Наистина ли, госпожо Елу, искате да излезете навън?
Тя отдръпна слушалката от ухото си и погледна към стълбите. Карл гледаше телевизия. Не можеше да чуе. Действително, това беше нейна мечта още от дете, но напоследък я беше позабравила… имаше си достатъчно други грижи… и все пак – Деко… беше мярвала това име в разни статии, една от главните на Съпротивата, или поне така се смяташе… тези, които искаха да бъдат пуснати навън… може би това беше единственият й шанс…
- Кер, там ли сте?
Отне й цял един живот да отговори.
- Да. Да, Ирена, правилно сте разбрали. Аз действително искам да изляза навън и смятам, че е напълно безопасно… с каква цел ми се обаждате?
- Не мога да Ви кажа по телефона, госпожо Елу… не съм убедена, че е безопасно. Нека се видим утре? Ще Ви чакам пред сградата, в която работите в дванадесет и половина. Нали тогава започва обедната ви почивка?
- Да – едва успя да отвърне Кер, удивена от лекотата, с която непознатата променяше живота й. – Да, точно тогава.
- Ще Ви чакам – повтори Деко и прекъсна връзката.
Кер постоя още малко, стиснала слушалката, а после затвори и отиде да прочете приказка на сина си.

Кер нервно потропваше с гумичката на молива по бюрото. Беше твърде изнервена, за да работи, и по два пъти на минута поглеждаше към стенния часовник. Чувстваше се съвсем не на място сред всички тези хора, които се чувстваха съвсем добре под стъкленият похлупак и не се интересуваха от света навън.
Беше почти дванайсет и половина, когато Кер стана и тръгна към асансьора. Сети се, че въобще не знае как изглежда тази Ирена. Ами ако беше капан? Носеха се слухове, че се провежда кампания за прочистване на населението от смутители на реда; тоест, всеки, който искаше да излезе навън. А тя не можеше да си позволи да я… елиминират. Имаше две деца, имаше съпруг, имаше си семейство, не може просто така да захвърли всичко. Преди петнайсет години – да, преди десет – да, дори може би преди пет, но не и сега! Но едва ли беше капан. Тогава обаче, ако наистина навън щеше да умре? Пак щеше да остави децата си без майка и съпругът си без жена… но не, навън беше съвсем безопасно. Макар че не смееше да заложи живота си на това… може би трябваше да се върне и да работи? Не, не й беше по силите. Трябваше да разбере.
Проклинайки любопитството си, Кер сложи очилата си излезе на светлата оживена улица. Градският шум я блъсна грубо. Имаше толкова много хора – ето онази жена с костюма, тя приличаше на държавен служител… може би трябваше да тръгне на някъде и да се купи нещо…
- Кер Елу? – вече познатият глас принадлежеше на висока яка жена с тъмни къдрави коси, луничаво лице и светли очи. – Вчера говорихме. Аз съм Ирена Деко, приятно ми е най-после да ви видя…
- Госпожо, аз не съм сигурна, че…
- Не, не, не, моля Ви, нека поне поговорим! – умолително настояваше Деко. – Само половин час. Моля Ви, Кер.
Кер се прокле, за дето толкова лесно се оставя да я манипулират, и кимна.
- Благодаря ви – усмихна се Ирена и я поведе през улицата към отсрещното кафене.
- Защо е цялата тази тайнственост? – попита Кер, докато сядаше.
- Разбирате ли, госпожо Елу, някои държавни институции са на мнение, че това, което вършим, е нередно… разбира се, това само потвърждава нашето мнение, че навън е съвсем спокойно. Нали разбирате, това е уж свободна страна… това си е наше право, можем да правим каквото си искаме със собствения си живот. Те просто знаят, че ако излезем, хората ще разберат колко е по-добре навън и ще ни последват…
- Какъв е проблемът? – прекъсна я Кер.
- Госпожо, така ние ще можем да създадем собствена държава и Президентът ще загуби влиянието си. Всичко е политика.
- Ирена – меко отвърна Кер – не мисля така. Все повече хора гледат навън. Президента би имал по-голямо влияние, според мен, ако започне строителство навън. Така всички ще са доволни, няма да се тревожим за пренаселването на купола…
- Но така населението ще е по-трудно за контролиране – възрази Ирена. – Купола улеснява всичко.
Кер поклати глава. Беше права. Все едно слушаше собствените си мисли.
- Какво ми предлагате? И какво искате в замяна?
- Искаме само да ни сътрудничите – облекчено се усмихна Ирена. – Набираме хора за първата експедиция навън. Измислили сме всичко, но още нямаме хора. Трябват ни поне петдесет души, които искат да излязат, за да успеем… моля Ви, госпожо Елу, помогнете ни.
- Аз… трябва да помисля – неубедително завърши Кер. - Ще Ви се обадя. Какъв е номерът Ви?
- Не, не, аз ще Ви се обадя… избягвам да давам номера си, твърде е опасно. Ще ви се обадя… след два дни? Съгласна ли сте?

Телефонът звънна.

Беше малко след залез. Шейсет и един души вървяха право към стената. На изхода, както винаги, дежуреха двама офицери, но в караулката имаше още. Кер докосна неуверено оръжието си. “Само за всеки случай – беше казала Ирена. – Ако стане нещо непредвидено”. Но Кер никога не беше докосвала дори обикновен пистолет. Това не беше никакво гражданско право – да убиваш другите. А това не беше зашеметител, а архаичен револвер, който можеше само да убива… Тя тръсна глава. Никого нямаше да убиват. Шестимата офицери щяха да бъдат обезвредени бързо и без да се пролива ничия кръв. След това – през шлюза. Карл щеше да намери писмото по някое време, щеше да разбере… а когато всичко бъде разгласено ще имат къща – навън, под истинското небе…
Вече бяха съвсем близо до изхода. Стомахът на Кер се беше свил, обливаше я студена пот. Всичко щеше да се провали… не, не, всичко щеше да бъде наред… о, напротив…
- Кер – остро я сгълча Ирена. – Защо не ме слушаш? Не се оглеждай като подплашено животинче. Привличаш излишно внимание.
- Извинявай, Ире – смънка Кер и избърса челото си с ръкав. – Просто се притеснявам.
- Кер – твърдо заговори Ирена – ти си на път да осъществиш мечтата си. Не сега е времето да трепериш. Бъди спокойна и уверена. Всичко ще е наред.

- Говори генерал Сулерен – прокънтя отново гласа. – Последно предупреждение. Бунтовници, отдръпнете се от стената или ще бъдем принудени да прибегнем до крайни мерки…
- Върви на майната си бе, нещастник! – кресна Джони, деветнайсет-годишно момче, и размаха автомата си. – Наше право е да ходим където си искаме! Това е свободна страна!
- Нарушавате закона – кресна генерала през мегафона. – и го знаете. Върнете се.
- Тръгвайте! – викът беше на Ирена, но никой не понечи да се върне. Като един се втурнаха напред, към очакващите ги военни… изтрещя зашеметител, изгърмя и автоматът на Джони и един от войниците падна, в следващият момент момчето беше покосено от зашеметяващ лъч. Но по-голямата част от групата тичаше напред, към стъклената стена, към люкът, към свободата… Кер видя как съпругът на Ирена удари един от войниците с приклада на оръжието си. Онзи падна на земята и не мръдна. Двама от другите хванаха последният останал в съзнание офицер и го завлякоха до вратата. От крясъците не се чу какво му казват, но явно искаха да я отвори. Да, но онзи ще откаже да им даде шифъра… отказа. Удар… Изстрел…
Не, нищо не трябваше да става така… Кер отстъпи назад и видя как желязната врата бавно се люшва на пантите си… вятърът – и то какъв вятър! – удари всички в лицата. Миризмата не беше точно противна, по-скоро леко неприятна…
- Просто не сте свикнали – достигна до нея гласа на Ирена. Хайде, да тръгваме… Навън, всички навън…
Но те се колебаеха, а нови войници приближаваха… Хората се отдръпваха при вида на специалните части. Но трима – Джони, Ирена и съпругът й тичаха навън и крещяха…
Кер захвърли оръжието и затича в обратна посока. Това беше глупост, глупост, въздухът не можеше да е толкова студен, толкова сух – тук винаги беше приятно, не можеше да има прах във въздуха, всички бяха прави… дано Карл не е видял бележката… ако тичаше достатъчно бързо, нямаше да я хванат. Имаше си семейство, не можеше да ги изостави Не сега, не срещу измислената свобода, не срещу кръвта на съгражданите й…

...
Ирена се закашля от странния сух въздух и седна задъхана на сухата трева. Първият свободен ден.