автор: esperanca

Част втора

Тръгвам за хижата и не зная нищо за него и семейството му. Поредната планинска езда. Опитът ме е научил как всяко място си има история. Тук името му върви пред него и навлизам в историята с изкачването на всеки един завой по серпентините на тетевенския Балкан. Отклонявам се по каменния мост за село Голям Извор и след големия десен завой се отбивам вляво. Автомобилните гуми стъпват на асфалтиран път с ширината на паркова алея. Завоите се вплитат един в друг с обратните си виражи и си мисля, ако тук ме завее сняг, ще се върна чак на пролет със снеготопенето. Срещам дървосекачи, възседнали дребни планински кончета , които ме насочват към хижата. Наричат го: Какача, Синът на вятъра, Войводата, Винету, Прабългаринът.

Когато влезе в хижата, в трапезарията стана по – светло. Все едно слънцето отмести клоните на дърветата, надвесени над прозореца и се търкулна през него. Неволно извръщам поглед към стъклото: всичко в пейзажа си е на мястото, лек ветрец се заиграва из клонаците, сякаш природата ми намигва с разбиране. Мъжът стои като канара на няколко крачки от входната врата. Малко по-висок е от мен, с нормално телосложение. Облечен в работни дънкови дрехи, ръцете му отпуснати спокойно до тялото. Ръкавите са навити и откриват щедро татуираните бицепси. Нито един мускул не трепва. На врата му виси гердан от завързани на кожена лента мечи зъби. Има дълга черна коса, стегната в здрава опашка, над челото му падат няколко разрошени кичура, с вплетени в тях сламки. Лицето му е с набола гъста, черна, двудневна брада. Високо чело с дебели черни вежди. Не успявам да видя очите му. Държи главата си леко наведена на една страна, без да ме поглежда. Явно знае какъв ефект оказва върху хората и ми дава време, да се окопитя и преодолея притеснението си. Не респектира с тяло, но е от хората, които с присъствието си, без да правят нещо специално, изпълват пространството и го подчиняват мълчешком на силата си. Изглежда толкова изумителен и нереален, все едно е изрязан от филмов кадър. От него струи доверие, увереност, добра воля и някаква душевна благост, която изведнъж премахва стеснението и се чувствам като сред свои , у дома. Поразителният ефект, който има първоначално с появата си бързо се замени с усещането за старо приятелство между хора, които не са се виждали отдавна. Подава ми ръка за поздрав, поемам я уверено и очите ни се срещат. Ирисите му са така черни, че се сливат със зениците. Осеяни с проблясващи малки златисти точици, от които меко просветва овладяна решителност . Целият живот на този човек е събран в очите му. Разбирам откъде идва неговата сила. Той е биткаджия. Не се съпротивлява на живота и не му задава въпроси. Приема го такъв, какъвто идва с всеки нов ден. Прегръща предизвикателствата с увереността на човек, спечелил много битки, без да има обещанието, че няма да загуби войната. Наричам го: Златан.
Впускаме се да разтоварим руския военен джип УАЗ – 469, който е пълен с бали сено. Времето напредва. Следобеда преваля. Преди да се върне и посрещне съпругата си Роси, която ще дойде от Тетевен с много багаж, трябва да се погрижи и за конете. Докато подреждаме балите с няколко думи разказа историята си. Страшна болест на един от близнаците ги изпраща в сърцето на планината. Девет години вече семейството не само побеждава атаките на болестта, не просто се справя с трудния живот в планината, където на километри от хижата няма жива душа, а и намира начин да превърне мястото в оздравително и за други хора с отглеждането на каракачанските коне за езда. Няма болка в гласа му, изреченията са къси и точни. Между думите, в премълчаното усещам непосилните трудности, над човешката воля на усилията, които са положили, за да преминат през всичко и стигнат до днешния ден. Няма упрек. Мъка дори не прозира. Само една гранитна решителност за справяне с каквото дойде в живота. Такова спокойствие има човек, който разчита на себе си. Знае, че ще се бори до последно. Може да загуби, но няма да скръсти ръце да седне, да чака. Краткият разказ е пропит с действена любов към семейството – хората, с които споделя всеки миг, с дълбока благодарност за времето, през което са заедно. Гласът му става по – дрезгав и плътен, щом заговори за съпругата си. Има ясното съзнание, че не всекиму е отредено да намери партньор, с който да споделя дните си . С топла любов говори за силата и доверието, с които върви редом до него, без да подгъва коляно под ударите, без да се спъва в трудностите.
Стадото коне някак са усетили, че той се е прибрал и се се скупчили до буцата сол на полянката пред хижата.

За първи път срещам каракачански коне. Яздила съм английски и арабски породи. Стадото е полу-диво и живее свободно пуснато в Балкана. Приели са Златан за свой водач и му се подчиняват без седло и юзда. Така ги обучава, че правят това, което иска, не защото той го иска, а защото те го искат. Вървя плътно зад него, за да ме приемат, да не се изплашат – непозната съм. Любопитството надделява в малките жребчета и те първи ме доближават. Протягат дългите си шии – всички искат да ги галя, да ги чеша. Кожата им е така топла, гривите им меки с гладки и лъскави косми, които се хлъзгат между пръстите ми. Толкова са чисти. Излъчват доброта. Расли на свобода, ухаят на слънце и билки. Вятърът играе с гривите им. Нощем звездите се оглеждат в мрака на очите им. Всичките носят български имена: Биляна, Сирма, Косара, Калина, Зара, Албена, Боряна, Вихър, Вълчан, Тодор, Дойчин, Бойко, Велян, Април...Допускат ме в стадото, движа се спокойно между тях, ръцете ми не спират да галят влажните муцунки, пръстите да се заравят в гривите. Дълбоко умиление ме изпълва и очите ми плуват в сълзи от щастие.

В планината винаги се наспивам бързо. Чистият въздух и тишината са изцелителни. В два часа се събуждам и излизам навън. Не е така студено както очаквам. Четирите страни на хижата са осветени с външни лампи, една свети и под навеса на барбекюто, където е вързан Чари. Сервизните помещения са отделна сграда, на около трийсет метра, над входа им също свети. Няколко жълти неонови топки посред неизбродимият мрак на нощта. Около хижата няма ограда. Откъм конете не се чуват звуци, само от време на време някой чан издрънчава. Каракачанските кучета дремят пред колибките си. Тихо е. Няма вятър. Спокойствие. Пълно спокойствие, каквото човек в града не може да постигне. От ясното небе към мен са надвиснали огромни златни кюлчета на едрите звезди. Тежките им гроздове всеки миг ще се откъснат и изсипят в ръцете ми. Оставам дълго под тях. Времето спира. Не искам магията да свършва. Само мисълта за предстоящата езда на сутринта има силата да ме върне обратно в леглото, трябва да съм отпочинала и жизнена.

Ездата е за аристократи. Изправена стойка, вдигната глава, поглед напред, отворени рамена. Аристократът е господар. Има силата да управлява две глави, две сърца, две души. Носи отговорност и за двамата. Трябва да успокой коня, когато сърцето му трепне и се уплаши. Да го преведе през стръмни и рискови пътеки, да го върне безопасно у дома. Четири часа планинска езда: време, през което се чувствам и кентавър - сляла тялото си с това на коня, и хипогриф - сдобила се с крила от благородното съприкосновение с гордото, свободно, смирено и волно същество. Всеки път, когато се качвам и слизам от Април, вплитам пръсти в гривата му от старо злато, която изпълва и се хлъзга в дланта ми. Всеки път сърцето ми спира, за да препусне с ритъма на неговото сърце.Тялото ми инстинктивно следва извивките на неговото тяло,затова успявам и двата пъти ,когато той трепна и хукна, без видима за мен причина, да го овладея и остана на седлото. В ума на конете, също както в човешкия ум бродят сенки. От тях понякога животното се плаши. Ездачът е този, който дава мир в душата на коня и доверие, че всичко е наред. Връзката човек-животно има психологичен и терапевтичен ефект и за двете страни.Тя е силна и необяснима. Според една английска поговорка има само два вида хора: ездачи и нерваци. Четирите часа планинска езда при температури под нулата изисква задължително от време на време слизане от коня и водене редом, в ход.Трябва да се възобнови кръвообращението от собствено движение в измръзналите крайници.Ездата изисква максимално внимание през цялото време – докато си върху коня или крачиш редом с него. Постоянно си нащрек. Държа на къс повод Април, парата от ноздрите му сгрява ръката ми. Любовта е състояние на абсолютна свобода да мислиш първо за другия, поставяйки неговите нужди над своите. Благодаря, Април! Оздрави сърцето ми. Укрепи духът ми. Направи ме уверена.

През нощта е навалял сняг. Тази сутрин планината най-после е бяла. Температурите са паднали значително под нулата, щом стъклата на прозорците са изпотени. Косият вятър е навял преспи. Няма по-приятно изживяване от това да изприпкаш до външната баня при минусови температури. А после бос по заснежената трева да притичаш обратно облечен само в парата , която издиша тялото след горещия душ. Предстои ни един час обратно до Зафирата, в снега , който се усилва. И сбогуване с планината, с конете...Всеки път, когато си тръгвам, сърцето се разбива на стотици малки парчета. На всяко от местата остава по едно парченце от него. Но в гърдите ми се подрежда пъзел с части от всяко кътче, където съм била. Отнасям завинаги в гънките на спомена аромати, цветове, истории, които ме изпълват с обич и ме правят себе си. Не умея разделите. Не ми се прибира у дома, но за да може да тръгне отново, човек трябва да има място, където да се завръща.