автор: lennichkata

Понеделнишки нацупена съм пак. Всичко ми е наопаки от сутринта.
От автобуса с разнебитената седалка и метрото, което замина под подсмърчащия ми нос, до кафето в офиса с аромат от шеста цедка и утайка с художествена стойност. Даже като се замисля още на зазоряване се събудих крива и като видях обичайната напоследък Софийска мъгла, съвсем се вкиснах. Световъртежите още ме преследват даже и в съня ми. Неуморно. Денонощно съм като пияна с тях. Даже и иконките на айфона затанцуваха днес в рейса на път за лобното ми място - офиса. Алкохолна (пре)достатъчност е приемливата диагноза...Всичко покрай мен е посивяло, увехтяло, с тръпчив мирис на плесен- и вещите , и хората, всичко се е обезцветило и прашасало, изтипосано отколе на лавицата на ежедневното живуркане, потънало в летаргия и примирение.Безлични са всички, попаднала съм в царството на сенчестите, в някаква бездушна пустош и тишина, където времето е спряло да лети, забравило е даже да пълзи.. Тук нищо не цъфти,не диша, без плач е , без смях е , без глас, ни трепет, ни живот. А аз крещя , като психично нездрав човек крещя. Сърдечната честота се покачва рязко по скалата, а от очите ми преливат потоци кървави сълзи от гняв, от мъка, от безсилие.Палитрата на чувствата е в контраста на противоречията на загубената ми душа. Какъв художник е живота само - едновременно рисува с арогантната четка на Пикасо и дълбоката нежност на усещането в Моне, в оптическата илюзия на лудостта в Дали.
Гоня призраците, но не тези "от блока" , а тези от шеметното, деструктурирано мое. Шеметно мисля да деструктурирам реалността си , за да спася това, което още диша и цъфти.
Съвсем се отвях в мислите си, чак ме дострашава. Каква бях-каква станах..Загубвам ли се или вече се изгубих-някъде в пространството между печката и пералнята -мечтата на всяка работеща българска жена-сакрално пространство-цял един свят, заключен в 2 квадратни метра. Там ли заключих небесата си, там ли скрих безумното си детско вдъхновение, там ли угасих пламъчетата в очите си и всеки порив за неочаквана ваканция???.. Понякога ми се струва, че сама си градя стени и огради, сама се наливам с отрова за живот..Сякаш спирам да искам да ме има, а не е така. Искам, искам да живея и всеки миг да виждам пламъчетата в очите на децата ми. Да ги виждам как ме обичат, как ми се ядосват, как играят, как се карат и как се обичат. Те са моят свят, моят замък от приказките, с феите и синьото небе, с безкрайните градини и музиката във вятъра. Ще умра щом спра да чувам. Не сега обаче, сега трябва малко да поработя и да върна онова момиче с тесните дънки и модерен каскет, което виждаше в небето картини, което пишеше стихове на салфетките в кварталната кръчма, обсебена от любовта си. Танцуваше навън,особено в дъжда, това е просто класика..Танцуваше и се смееше с глас.Но танцът свърши, смехът секна и само някъде, понякога все още се чува глас.. Още чувам..

Кафето наистина е отвратително, мразя лошо кафе..., говори за липса на стил и усещане за живот. Виж Миланското късо връща поезията в живота и слънцето, и изгрева, и Любовта...