автор: lennichkata

В началото на седмицата ми се наложи да поостана с дъщеря ми в една от големите болници в София.
Няма да коментирам нито отношението на лекари и сестри, нито глобалното и страшно безразличие на системата към болните, нито мизерията в отделенията, нито архивната апаратура, с която специалистите се борят да спасяват къде живот на 80 годишен старец, къде на пет месечно бебе. За друго се замислих. За болката. За отчаянието. За онова пагубно чувство за безпомощност, което вероятно е изпитал всеки човек.
8 и нещо сутринта. С десетгодишната ми дъщеря чакаме да ни изпишат пред вратата на детското отделение. Приятен, проветрив коридор, облицован с неизменния кафяв теракот и една разклатена пейка. Отделението се заключва и трудно може да получиш информация за детето си, което са те принудили да оставиш самичко, защото няма място за придружители за големите деца, тези над три години. Чудесно! Към 9 часа пристигна едно циганско семейство- майка, баща, баба и двама други мъже. Застанаха до нас. Говореха помежду си на цигански и нищо не им разбирах, но и не ми беше нужно. След половин час изкараха на носилка момиченце на 11-12 години, вероятно подготвена за сърдечна операция. Майката, разтреперена се наведе над нея и започна да я целува по челото и да приглажда косата и. Не можеше да се отдели от нея. Накрая я издърпаха и качиха детето в асансьора. Малко след това в коридора останахме само ние. Някаква буца заседна в гърлото ми и ме задуши. Няколко часа останахме във ветровития коридор и през цялото време ми беше някак тягостно и тежко. Не ми се говореше, не ми се играеше на телефона, не ми се пишеха мейли по работа. Седях и си гушках моето човече и си мислих, че светът е хубав, само защото децата ни го правят такъв. Тяхното дихание, докосването на ръцете им, усмивките им, изреченото от тях мамо или татко всъщност създава света ни. Затова всеки, който е станал родител не помни добре живота си преди да се родят децата му и не може да си го представи без тях..в бъдеще. Бъдеще. Понякога звучи страшно. Страшно ми изглеждаше и в очите и на тази циганка, която след няколко часа видях отново как ридаейки се олюляваше по стълбището на болницата. Подкрепяна от бабата нареждаше нещо и плачеше. Не разбирам езика, но очите говорят един и същ език, сълзите също. Затова разбрах.
Навън е циганско лято. Цветовете се премятат като пъстра циганска дреха, подгонена от закачливия вятър, а небето е толкова, толкова синьо и чисто..като сълза. Сърцата ни шептят молитва за една страдаща душица, за едно измъчено дете. Моля се и плача. С цигански сълзи.