автор: eleaalexa

Късен неделен следобед е, а аз имам гост! Един много специален човек. Седим около масата един до друг и си бъбрим непринудено и хвърляме по едно око на телевизора. Предават биатлон и той разпалено ми разяснява правилата на този спорт.
От време на време се поглеждаме съзаклятничестки в очите и си разменяме усмивки. А аз потръпвам и потъвам в сините бездни на погледа му, уж го слушам, а в главата ми препускат спомени. Този мъж бе първата ми любов. Най-чистата и най-невинната! И може би най-истинската. Събуди неосъзнатата жена в мен, докато бях само едно 17 годишно момиче. И когато се запознахме, аз плахо подадох ръка и от вълнение едва произнесох името си. Той бе сравнително по-голям от мен и приятел на братовчедка ми и бе логично скоро да се озовем в една компания. Спомних си, как месец след познанството ни, го поканих на рожден ден и той кавалерски прие. И наистина дойде! А в душата ми бушуваха неизпитвани дотогава чувства и копнежи. Бях се влюбила - в две сини очи, и в топъл мъжки глас, който ме разтреперваше. И в момента, в който се появи на вратата, понесъл със себе си букет бели гербери аз изгубих ума и дума, земята под мен се разлюля и се озовах в прегръдките му. Само усетих как устните му ме целуват нежно по бузата и притворих очи в сладки предчувствия. После вечерта се завъртя в един цветен вихър – аз не дишах и не шавах от вълнение, и не смеех да го погледна открито в очите, но знаех че ме наблюдава одобрително. Да, бях се влюбила и мислех само за целувката му. Всичко бе ново и различно. Гледах го, слушах го и вътре в себе си го пожелах - да ми е приятел, съпруг и баща на децата ми. Възжелах го с цялата си душа и сърце! Но още не знаех колко е непредсказуем животът и че пътищата на съдбата са стръмни. Бях се влюбила за първи път и наивно вярвах, че човекът отсреща ще сподели и оправдае надеждите ми. Но както в старите приказки, малко след това той се отдръпна от живота ми, а герберите дълго стояха свежи във вазата и ми напомняха за безумното красиво щастие и за две сини очи. При всеки спомен плачех безпомощно, защото нищо не можех да направя. Времето си минаваше и аз все чаках нещо да се случи…. И наистина се случи-Той се ожени и доброжелатели побързаха да ме уведомят. Приех женитбата му едва ли не като лична обида, със смесица от страх и разочарование. Плачех дълго и мъчително в продължение на дни и седмици, защото бе предпочел друга жена пред мен. Но още не знаех колко е променливо човешкото щастие. Когато се роди синът му, даже не си направих труда да му честитя. А иронията бе, че работехме на съседни улици и се засичахме спорадично. Един ден, съвсем неочаквано, ме потърси по телефона, за да ме покани на кафе и да се видим. И в сърцето ми живна надеждата, че може би, този път вече всичко ще е различно. Набързо купих стрък бял гербер, за да му го поднеса, защото исках да го зарадвам. А на кафенето седяхме дълго и си говорехме-говорехме…и в един миг ми сподели, че на следващия ден заминавал за Португалия. Онемях, защото нямаше какво да кажа,защото поредния непредвиден завой на съдбата ме зашемети. Прегърнахме се топло и с мъка, и си тръгна отново, понесъл със себе си цветето. Трябваше да минат 12 дълги години до следващата ни среща, която бе много силна и свръх емоционална. Вече беше и разведен Отпразнувахме събитието на заведение, само двамата, и цяла вечер бяхме плътно гушнати един в друг. Танцувахме, смеехме се и забавлявахме и тогава разбрах, че този мъж винаги е имал чувства към мен. Просто е чакал правилното време, в което да ги разкрие. Прегръщахме се дълго и с потискани желания… устните ни сами се намираха и аз пак треперех. Чувствах се както някога, когато бях малко момиче. Сега е вкъщи, седим един до друг и го наблюдавам как отпийва от питието си с наслада и не бърза да си ходи. Сините му очи блестят много особено. Знам какво си мисли и не мога да скрия усмивката си. Чета мислите му. А белите гербери искрят красиво във вазата. Поднесе ми ги с целувка. Както някога!