автор: vale

Е,Дяконе,почерняха стърнищата.
От удобства ни отесняха дрехите.
А ти все спориш-разнищваш ни,
да ни извадиш от нищото.
Сам разбра-не с куршум се стига вярата
и не с гняв се гради бъдеще.
Тези зидове във самите нас,
тях кажи ми ще сринем ли?
Нощ е, казваш-навикнал съм,
нощни стихове да ме будят.
Кукумявки да скитат в мислите ми,
непрекъснатите безсания.
Само ти бързаш нанякъде.
Тебе времето ти е люлката,
като кош, от където завиждам ти,
препрочиташ ни съвестите.
Тук е празно и граница е вратата,
оттатък е бездната,от която събираме,
наболяващи спомени.
Влез,поседни,почакай,
очите ми се изгледаха по календдара ,по раните-
те най-болят от приятели.
Пак си тръгваш ,повярвай ми.
Не само сили трябват,а истина.
Щото да можем като тебе,годините да прескачаме.
Времето да търкулнем след себе си-
всеки до своята Околчица