автор: yoro

Самотно продължение на мрак
след трескавият дъх на бледа зима.
Студът е яркия небесен знак,
че топлината островръха си отива.

Небето не е само чиста синева,
а вечна стряха и примамлива обител,
килим въздушен, стихнала трева
и пътя за душата на отлитнал.

Отчаян стон на овдовяла пролет
разтяга есенните струни на безкрая.
За път зелен престанах да се моля.
Разбрах което исках да не зная.

Самотно продължение на мрак
и с него светлината си отива.
Не е от мен, друг режисира как
и превърна лятото ми в зима.