автор: Stargazer

Иманяр се удави във вир, докато търсел потънало съкровище. Заглавието във вестника привлече вниманието на Ясен. Самолетът от Хийтроу вече започваше снижаването към София и светлинните индикатори над седалките светеха. Подканяни от гласа на стюарда, пътниците започнаха да прибират нещата си и да затягат предпазните колани.
Полетът към София беше препълнен, както и можеше да се очаква за началото на август. Обичайната смесица от българи, съчетаващи годишното посещение при родителите с възможността да отскочат за няколко дни до морето, и няколко английски многолюдни семейства, предпочели този път евтинията в България пред испанските курорти.
-Извинявайте, може ли да погледна вестника? - обърна се на български Ясен към седящия до него пътник. Двамата не бяха разменили нито дума по време на полета, но сгънатият Стандарт на масата пред него ясно показваше произхода на притежателя си.
Мъжът само кимна и като подаде вестника, обърна се на другата страна и продължи да гледа през прозореца. Витоша израсна пред илюминатора, а след нея и кварталите на София- самолетът се наклони на едно крило, сякаш за да предостави по-добра гледка към земята.
Иманяр се удави в Синият вир над сливенското село Медвен, докато търсел потъналото съкровище на цар Борил. Ясен се опита да си представи къде точно се намираше Медвен- спомняше си от позабравените училищни уроци, че това село беше известно с нещо. Някоя известна личност май беше от там- сливенският край беше дал на България доста хайдути, войводи и революционери. Ясен се върна към статията и отговорът изведнъж го осени- 36-годишният иманяр бил от съседния Котел, и името на това градче веднага му припомни кой се беше родил в Медвен. Захари Стоянов- медвенският овчар, бунтовник и писател, издигнал се след Освобождението до Председател на Народното събрание.
Ясен се зачуди как някой може да се удави в планински вир- Медвен беше в Балкана, а там освен планински вирове, други места за давене нямаше. Местният кореспондент на Стандарт не се беше престарал с детайли- статията споменаваше, че иманярите били двама, единият се вързал с въже и се гмурнал, а другият стоял на брега да го пази и държал въжето. Какво е пазил, не се знае, но по едно време усетил, че плувецът от известно време не дърпал въжето. Изтеглил го, но онзи вече се бил удавил. Авторът добавяше, че в този вир през годините се били издавили десет души. Това последното накара Ясен да се изправи в седалката и да препрочете последния пасаж. В този район имало легенда, че в Синият вир било скрито съкровището на цар Борил- злато и скъпоценни камъни. Вярвало се, че било скрито в пещера, входът на която бил под вода в Синият вир. Местното предание допълвало, че съкровището имало пазач, змей, който пазел пещерата. По сведения на полицията, в този вир се били удавили десет човека. Дали всички са били иманяри, надяващи се да докопат съкровището- не се казваше. Но броят им звучеше невероятно. Ясен си спомни летата в детството- брат му и той, и още няколко хлапаци като тях, посинели от ледената планинска вода на Старата река в Балкана, скачат от скалите във вира, панически преплуват три-четири метра до брега, и изскачат да се греят на запаления наблизо огън. По-дълбоки места наистина имаше из вировете, но те не бяха по-широки от два-три метра, съвсем по силите и на хлапе да преплува, камо ли пък 36-годишен мъж! Какъв ще да е този вир, достатъчно дълбок и широк, за да се удавят в него толкова хора?
Ударът на колелетата в пистата и ревът на форсираните назад двигатели накараха Ясен да вдигне поглед. Самолетът се беше приземил и обичайното оживление бе обхванало пътниците. Стюардът нареждаше нещо за това, че били добре дошли и да не се става, докато не изгаснат двигатели на самолета, но изглежда никой не го слушаше. Самолетът пристигаше със закъснение и пътниците нямаха търпение да слязат. Съвсем по български, по седалките се разнесе щракането на закопчалките на коланите и тук-там хора се занадигаха, и започнаха да отварят багажниците над седалките. Отчаяно-ускоряващият се глас на стюарда се опита да въведе ред, но скоро замлъкна- изглежда не летеше за първи път по тази линия и си познаваше клиентелата.
Ясен стоеше в седалката си, без да разкопчава колана. Сънародникът на съседното място се размърда очаквателно, но се примири, когато Ясен не показа никакви признаци, че се кани да става. Само му подаде обратно вестника.
Летищният ритуал премина с познатата блъсканица на изхода на самолета, на гишетата за паспортна проверка и на лентите за багажа. Фоайето на чакалнята беше пълно с хора, но Ясен лесно видя брат си- Георги беше вдигнал ръка, въпреки че високият му ръст правеше това съвсем излишно. Двамата се прегърнаха и Георги взе едната чанта от ръката на Ясен. Двамата се заразпитваха като тръгнаха към изхода- не се бяха виждали от почти година и имаха да си казват доста неща. Георги не попита за Стела- от около година насам той не питаше за нея, чакаше Ясен да започне разговора. Но Ясен замълча, искаше по-дълго да запази радостта от срещата им.
В паркинга на летището Георги отключи колата и нахвърля чантите в багажника. Поеха нагоре по рампата и навън, под яркото августовско слънце. На изхода от летището имаше обичайната колона от коли, но след това по пътя за изхода от София колите намаляха. Това бе добре- двамата имаха дълъг път. Лъскавите витрини на сградите постепенно оредяха и се смениха с едно- и двуетажни къщички, които пък дадоха място на буренясали парцели, и полупразни складове за дървен материал. Скоро и те изчезнаха, и пътят пое към първите възвишения, които ограждаха София. Билото на Балкана жълтееше в далечината, загърнато в лека кафеникава мараня- лятото бе сушаво и всичко наоколо като да бе покрито с фина патина от прах. Ясен отново се замисли за Синият вир- в това сухо време реките трябваше да са полупразни, дори и най-закътаните вирове из Балкана спадаха на половина. Колко ли вода е имало във вира, за да се удави някой в него?
-Сигурно е ударил няколко ракии предварително! - забеляза Георги, след като Ясен му разказа историята. –В тази жега реките пресъхнаха, къде ще има вода да се удавиш в една планинска река? Пияни са били и двамата, сигурно за това са решили да търсят злато... Къде съкровище в Медвенската река, пък и на цар Борил?! Хората едно време току-така са заравяли злато и скъпоценни камъни, за да има какво да търсят днеска глупаците! Ако се съберат накуп всички съкровища, които уж са скрити някъде из България, ще излезе пет вагона злато!
-Нямат си работа някои, та тръгнали да търсят имане - усмихна се и Ясен. –Нали и в нашия Балкан имало, монетната работилница на Второто Българско Царство?! И нас едно време ни бяха излъгали, та ходехме да я търсим.
- Ние поне не се завирахме из разни вирове... Ако искаш, може да идем до Медвен някой ден, да го видим този вир. Хем ще се разходим… - продължи Георги. – Ще вземем Венета и децата, и ще идем, че само у нас си стоим, и не сме ходили никъде още.
Ясен само кимна- той също нямаше кой-знае какви планове, така че една разходка до там не би била лоша. Тъкмо ще се разходят с малките- Мирослава и Калоян. Двамата бяха на по четири години, близнаци, и много обичаха чичо си- редовно му се обаждаха и заливайки се от смях, му разказваха детските си истории, като се прекъсваха един друг. В куфара си Ясен носеше подаръци за двамата и мисълта за радостното им нетърпение да го посрещнат, и да ги получат, го накара отново да се усмихне. После, неочаквано, картината на усмихнатите детски лица се смени с картината на едно бяло лице, с посивели устни. Лицето на Стела. В онзи ден, когато Ясен я видя за пръв път в болницата...

***

-Операцията беше успешна и състоянието и е стабилно, Мистър Тонев- професионалният тон на английския хирург, който дойде да говори с него, проникваше до мозъка на Ясен като през някаква мъгла, притъпяваща звука. –За нещастие, не можахме да спасим бебето... Наистина много съжалявам!
Мъглата обвиваща мозъка на Ясен сякаш още повече се сгъсти, докато той престана да чува нищо наоколо. Само едно бучене се надигна някъде в дълбините на съзнанието му, бучене, което постепенно нарасна и го изпълни целия. Тъмни петна се завъртяха пред очите му, краката му изведнъж омекнаха. Размаха ръка, като че търсеше да се залови за нещо сред бурният въртоп на бученето. Нечия ръка хвана неговата и лекичко го приведе да седне. Постепенно погледът му се избистри и Ясен видя хирурга, които стоеше до него. Една от сестрите беше сложила апарат за кръвно на ръката му и ръкавът на машината, леко пукайки, изпускаше последния въздух.
- По-добре ли се чувствате, Мистър Тонев? - отговори лекарят, когато сестрата му съобщи резултата.
Ясен само кимна и се опита да се изправи.
–Мога ли да я видя?
-По-добре изчакайте малко, докато напълно се съвземете... После сестрата ще ви заведе при нея, но само за момент. Ако после имате още някакви въпроси, елате в кабинета ми – хирургът му подаде ръка, Ясен машинално я стисна и в последния момент се сети да благодари.
-Няма защо, Мистър Тонев. Иска ми се да можеше да се направи повече. Наистина много съжалявам! - лекарят се отдалечи.
Стела лежеше на леглото, завита с чаршаф. Лицето ѝ сякаш се сливаше с цвета на възглавницата, устните ѝ бяха посивели. Косата ѝ беше полепнала по страните, тъмни кръгове ограждаха очите. Безцветни капки течност падаха в гуменото резервоарче на системата, сякаш отброяваха секундите. Като еднокрак пазач, мониторът стоеше до леглото, рисувайки върховете и пропастите на кардиограмата. Пазачът забръмча, цифри заиграха по екрана, укротиха се, замръзнаха: 91/51.
-Кръвното ѝ е ниско, загубила е много кръв и се наложи да ѝ се прелеят няколко банки. Но хирургичният екип успя да спре кървенето. Най-лошото мина, но тя е още много слаба. Може да отидете при нея, но само за момент... -сестрата взе папката с медицинските документи и се отдалечи към бюрото зад стъклената преграда.
Стела се опита да се изправи, когато той приближи. Лицето ѝ побеля още повече и тя безсилно се отпусна на възглавницата. Устните ѝ се размърдаха, зашепнаха, Ясен се наведе:
-Няма го, Ясене! Няма го! Ясене... няма го!
Буца се надигна в гърлото на Ясен, очите му се напълниха. Наведе се, безмълвно зацелува очите, устните, в устата си усещаше соленият вкус на сълзи. Стела плачеше, разтърсвана от тръпки:
-Ясене, няма го!
На рамото си усети ръка, обърна се- размитият образ на сестрата изплува пред очите му, като през прозореца на кола в дъждовен ден я видя да му говори нещо. Поведе го към изхода, неспособен да се съпротивлява… Ясене, няма го!
Бюрото в кабинета на лекаря беше затрупано с папки, порцеланова чаша на жълти котки стоеше до купчината.
-Трябваше да отстраним матката, за да спрем кръвотечението. Това означава, че няма да може да има деца... –лекарят продължи да обяснява, но Ясен не слушаше. Картини се сменяха пред очите му: лицето на лекаря, входът на болницата с неколцина болни по халати, скришом пушещи, гарата, празният апартамент, леглото, книгата на Стела с отбелязката между страниците… Дните минаваха в същата болнична мъгла, прекъсвана от моменти, в които изплуваше лицето на Стела на болничната възглавница. Постепенно мъглата се отдръпна, но сякаш остана някъде назад, готова отново да забули света около него с бялата си прегръдка.
Съчувствието на колегите от работата не му помагаше, нито го дразнеше- знаеше, че са искрени, че го съжаляват, че се опитват да му помогнат. Инстинктивно стискаше подадените му ръце, машинално благодареше. Улавяше се, че стои, загледан в една точка, опитваше се да си спомни последната си мисъл, но не успяваше- сякаш мислите му бяха пасажи от различни книги, несвързани една с друга. Посред нощ се събуждаше, на слабата светлина на уличните лампи се взираше в лицето на Стела до него- лице със затворени клепачи, неподвижно в съня си или мокро от безмълвните сълзи… Ясене, няма го!
Постепенно служебните задължения избутаха мъглата на разстояние, затвориха я зад зида на ежедневното. Непобедена напълно, напомняше за себе си, когато Ясен пристъпеше прага на апартамента и срещнеше погледа на Стела. След болницата тя привидно се върна към нормалното, но в погледа ѝ имаше нещо угаснало. Върна се на работа, прибираше се по обичайното време, вечеряха, уморено разговаряйки за дреболии. Прекарваше дълго в банята, звукът на душа, барабанящ по пода заглушаваше всичко. Обличаше се гърбом към него, прикривайки виолетово-червения белег, пресичащ долната част на корема.
Бебешките дрешки и плюшеният мечок изчезнаха. Каталозите с детски креватчета отстъпиха мястото си на холната маса на гланцираните заглавни страници на списания...
Ясене, няма го!

***

-От тука нагоре, докато стигнете до голямата къща, пред нея има геран. Ще вземете лявата улица, от там все нагоре, нагоре, докъде можете. Колата ще трябва да я оставите там, до могилата, ще повървите накрая, то не е много... Хайде, на добър час! - бабата дръпна козата и продължи надолу по улицата. Сянката се гушеше в краката ѝ, сякаш и тя искаше да се скрие от слънцето, безмилостно напичащо керемидените покриви на Медвен.
Изровеният от дъждовете планински път ставаше все по тесен, сякаш храстите, които го ограждаха, постепенно набираха сила да го задушат и заличат напълно тази следа от човешко присъствие. От лявата страна склонът стръмно се спускаше надолу в дола, където вероятно минаваше Медвенската река; от пътя тя не се виждаше. Пресичайки суха долчинка, потънала в сенките на околните дървета, пътят излезе на открито, вля се в обширна гола поляна и съвсем изтъня. Малка могила стърчеше наблизо, няколко трънки се притискаха до нея, като да търсеха закрила. Висока до коляно, жълтата трева беше оживяла от безброй скакалци. Жуженето им изпълваше въздуха и се смесваше с по-дълбокият шум на реката, който ясно се чуваше след като Георги изключи двигателя.
-От тук ще трябва да повървим, както каза бабата. Не би трябвало да е далече, реката се чува - Георги извади малката раница от багажника и заключи колата. Мирослава и Калоян хукнаха напред по малката пътека край могилата, Венета тръгна с тях. Ясен и брат му ги последваха, като отново подплашваха скакалците с минаването си. През обраслата с дървета долина отляво, склонът на Балкана се извисяваше, плавната му заобленост пречупена в единия край с отвесни скали.
-Вирът трябва да е някъде под скалите... - забеляза Ясен.
-Ако не е много в сянка, може и да стане да се окъпе в него човек. На някоя полянка наблизо ще си напалим огън, да си направим скара. Децата сигурно са огладнели вече, време за обед си е! - Георги премести раницата в другата си ръка и ускори крачки.
Пътечката прекоси поляната, гмурна се отново в сянката на дърветата. Стръмно спускайки се надолу, прекоси няколко сухи дерета и накрая излезе на брега на реката. Отвесните скали, които се виждаха от поляната, образуваха единия бряг на реката. В самото подножие на скалата водата синееше, с изненадващата дълбочина на планинските вирове. Отсамният бряг на реката бе по-гостоприемен, подканящ с редицата малки полянки, наполовина засенчени от короните на дърветата. Венета седна под шарената сянка на един дрян, децата клекнаха на брега на реката и забъркаха из студената вода.
-Тате, тате! - затича се към тях Мирослава. –Това ли е Синият вир, тате, това ли е?
-Не знам, - отвърна Георги –малко малък ми се вижда, представях си го по-голям.
-Може би нагоре по реката има други вирове. Искате ли да отидем да разгледаме? - предложи Ясен.
Малките на часа се съгласиха- беше им омръзнало да стоят седнали в колата и искаха да се натичат.
Поеха нагоре по брега, прескачаха от камък на камък, когато брегът много се стеснеше. Реката тук не беше много широка, притисната от скалите. На места, легнали в коритото камъни образуваха малки вирчета. След няколко завоя, десният бряг на реката също се издигна. Стана необходимо да се придвижват само по камъните. Вървенето стана по трудно, но малките бяха неуморни. Най-после пред тях се появи доста по-голяма скала, почти опираща в двата бряга на реката. Само в единия ѝ край имаше малко пространство да премине човек по сухото; от другата страна на скалата реката се изливаше с грохот, през вековете издълбала и изгладила за себе си легло в основата на отвесния скалист бряг.
Ясен и децата заобиколиха скалата, изкачвайки се по няколко по-малки камъка, докато излязоха от другата страна, и малко над нея. От двете страни високи скали се издигаха, всичко наоколо бе потънало в сянката им. На десния бряг, тънка ивица чакълест пясък предоставяше място за стъпване. Наляво пясъкът изтъняваше, докосваше водата и потъваше в нея. Прозрачността край брега отстъпваше постепенно място на дълбоко синьо- личеше си, че навътре бе дълбоко. Вирът се простираше на около петнадесет метра нагоре по реката, заприщен от горния си край с друга скала, по която се спускаше малък водопад; в най-широката си част беше около шест метра.
-Това трябва да е вирът – Ясен застана на пясъка и се загледа. В горния край, под скалата с водопада, водата беше много тъмна, почти непрозрачна. – Там сигурно е входът с пещерата за съкровището, пазено от змея! - усмихна се той на децата.
Те не отговориха, само се усмихнаха вяло и се приближиха да него. Наоколо не се чуваше друг звук, освен шума на реката. Мирослава оглеждаше отвесните скали с широко отворени очи, потръпна, когато Ясен сложи ръка на рамото ѝ.
-Чичо, хайде да си тръгваме! - обърна тя лице към него. Калоян също се беше приближил до тях и хвана Ясен за ръка.
- Не искате ли да разгледаме още малко? - попита ги Ясен.
Не! - отговориха и двамата. - Да си тръгваме! Не искаме тука...
Ясен ги поведе по обратния път. Двамата го държаха за ръце, някаква напрегнатост се усещаше в тях. Обърнаха се на няколко пъти, сякаш да се уверят, че зад тях няма нищо. Надолу по реката, по огрените от слънцето места, двамата го пуснаха и тръгнаха сами- изглежда бяха забравили, каквото ги бе смутило. Миризмата на дим им показа, че наближават полянката, където бяха родителите им. Георги беше напалил огън и двамата с Венета приготвяха нещата за печене.
-Е, видяхте ли вира? - попита ги Венета. –Става ли за къпане?
-Там не е хубаво! -отговори Калоян. - Не искаме да ходим повече.
-Видях ме го - обясни Ясен. -Доста голям изглежда, дълбок. Но е на сянка е под скалите, не става за плуване.
-Е, тогава ще си стоим тука, на слънце. Тъкмо и яденето ще е готово скоро, ще се наядем, и ще цапаме из реката. Елате сега да ми помагате! - повика ги Георги. –Ясене, ти, ако искаш, се разходи, докато стане скарата.
-Аз ще отида отново до вира, искам да го огледам.
-Чичо, пази се от змея! - Георги и Венета се разсмяха, но гласът на Мирослава беше напълно сериозен.
-Ще се пазя, няма един горски змей да ме уплаши! - обърна се Ясен към нея, но тя не се усмихна.

***

Когато Ясен стигна отново до Синият вир, слънцето се беше изместило в небето и сянката на скалите като да се бе сгъстила. Водата под водопада наистина се оказа непрозрачна- дъно не се виждаше. Ясен се зачуди колко ли беше дълбоко там и дали наистина имаше подводна пещера. Помисли си да се качи на скалата с водопада, но не очакваше зад нея да има нещо- подобни водопади беше виждал и преди в детството си, над тях реката просто продължаваше на по-високо ниво. Огледа скалите наоколо- на отвесната скала до вира се забелязваха някакви резки, издълбани в самия камък. Ясен не можеше да ги види добре през реката, но изглеждаха като да са правени от човек- прекалено симетрични изглеждаха, за да се образували случайно.
-Дали пък наистина няма нещо в този вир? - помисли си той. -Това може да са някакви знаци, отбелязващи къде е съкровището.
От дясно, на пясъчния бряг в основата на скалата с водопада, Ясен изведнъж забеляза малка кухина, издълбана сякаш от човек. Ясен клекна, за да я разгледа- не се бе излъгал. На дъното и също имаше някакви резки, прилични на руни- нещо като око, квадрат с издължени ъгли, с кръг в средата, пресечени линии. В кухината се виждаха следи като от разтопен восък, имаше снопче сламки, завързани с червен конец, изсъхнала ябълка, няколко стотинки.
-Дарове- чу Ясен глас зад гърба си. Обърна се, изненадан, че някой е могъл да се приближи до това място, без той да го види.
Старецът стоеше на няколко крачки от него, висок, непрегърбен. Сиво-бяла коса се спускаше по главата му, сливаше се с мустаците и дългата брада. Дълбоки бръчки бяха набраздили лицето му, тъмните очи гледаха изпод надвисналите вежди. Като някой патриарх, помисли си Ясен. Или пък някой от приказките, като Дядо Коледа.
-Дарове от кого?- попита Ясен. –От близките на удавените?
Не! - гласът на стареца беше дълбок, все още силен. Ясен се опита да отгатне колко ли беше стар- имаше нещо в него, което не позволяваше да му се дадат години. Беше облечен със сивкава риза, дълга до под кръста, кафеникави широки панталони. Препасан беше с въже, потъмняло и разръфано в краищата. В ръцете си държеше тояга, по-висока от него, през годините излъскана от ръцете му. Беше бос, краката му затъваха в пясъка край водата.
-Близките на удавените не идват тук - старецът премести ръцете си на тоягата, облегна се на нея. Ясен забеляза, че тя беше нашарена с резки, концентрични кръгове се редуваха по дължината ѝ. –Това са дарове от тези, които идват за друго.
-За друго? За злато ли? Значи действително идват да търсят съкровище тук? - любопитството подтикваше Ясен да задава все нови и нови въпроси.
-На това място хора идват не само за злато...
-Ама има ли съкровище наистина? - не изтърпя Ясен.
-Някои мислят, че има, за това и идват...
-А намирал ли е някой нещо?
-Ако бяха намерили, нямаше да продължават да идват... Иманярите- старецът се усмихна. Бръчките около лицето му се сгъстиха, но усмивката сякаш не докосна очите. – Другите, те винаги са идвали, когато имат нужда.
-Кои други? Четох, че вярването е, че тук е скрито съкровището на цар Борил... - Ясен се замисли. –Той не беше ли онзи, племенникът на Калоян, който се оженил за царицата? След като платил, за да убият чичо му? Защо ще идва той тук, да скрива съкровище? След като е бил вече цар, парите най-вероятно ще са му трябвали за войската, за държавата... Защо ще идва да го крие тук?
- Борил, вярно... И Борил идва, и други идваха. Когато трябваше, и царе, и боляри, и прости хора са идвали... Борил като дойде, свитата му беше голяма, шатрите разпънаха до могилата. До тук дойде само той и най-верните му, тия, които бяха за него и които отпосле го изоставиха...- старецът говореше като на себе си.
- Значи тук не само Борил е идвал? И други ли са крили съкровища? - Ясен се зачуди над думите на стареца- той като да говореше от личен опит, като да беше виждал сам нещата, за които говореше. Навярно си правеше шега, сигурно беше овчар, полу-подивял от скука в Балкана и използваше да се наприказва, докато е срещнал друг човек.
-Съкровища тук се оставят. Не се крият...- отговори старикът . - Съкровища тук оставят тези, които искат по-големи съкровища. Борил... не беше той цар още, когато дойде... Дойде не като цар, но си тръгна цар. Голяма беше страстта му, много искаше да получи, за туй и много остави... Куманката го беше пленила, сърцето му държеше в ръката си. И той не пожали ни злато, ни скъпоценни камъни- само и само за да я има.
-Това означава, че действително има съкровище! Борил го е дарил, оставил го е в пещерата? - въпреки всичко, Ясен бе заинтригуван. – Нещо като жертвоприношение, за да стане цар е трябвало да жертва злато... А другите, всеки ли оставя злато?
-Злато оставят тези, които искат злато...- отговори старикът.
-И никой до сега не го е намерил това злато? Никой от иманярите не е успял да намери нищо? Сигурно е надълбоко, щом толкова хора са се издавили тука?
-Колко е надълбоко, зависи от човека, който го търси... -старецът завъртя глава. -Човек, за да получи нещо от това място, трябва да има нужда... Ако е чист човек, ако зло го преследва- водата го умива, олеква му... А който идва тука от алчност, зинал за злато- за такъв човек водата е много дълбока. За такъв човек това място е гибел...
-А Борил? - не издържа Ясен. - Нали и той уж е дошъл от алчност, за да стане цар? За него това място не е ли било гибел? Нали той все пак е станал цар, дори и за кратко?
-Гибелта не винаги идва, когато я очакват. Борил...не можа той да се откупи... Отпосле идва, откакто загуби очите си. Тогава пак дойде, като молител. Загубил беше всичко, другарите му, които му се кълняха във вярност, го бяха изоставили. А жената, тази, за която то предаде и род, и кръв- беше го захвърлила. За това и дойде пак... Но на това място се идва по веднъж...
-Това ли е станало и с всичките иманяри- мястото им е взело живота? Защото са дошли от алчност? Змеят ги е изял! Това ли е? - Ясен се усмихна. Този изкуфял старец какви ги разправяше! Някакви бабини деветини, измислици, които вероятно повтаряха на всеки, който запиташе нещо за Синия вир. Навярно довечера в кръчмата ще има да разправя на другарите си, ако имаше такива, как е излъгал още един наивник...
Дядката не отговори. Само прихвана по-здраво посоха си в ръка.
Посох...
Думата изплува в ума на Ясен, въпреки, че той не си спомняше кога я е чувал, или виждал. Не тояга, посох... Нали така се наричаха тоягите на разните мъдреци от легендите? Мисълта накара Ясен да се вгледа по-внимателно в стареца. Странен беше, но малко ли странни старци бяха останали по тия села, забравени от близки и роднини? Какво правеше тук, как беше дошъл, без да го усети? Ако беше пастир, къде му беше стадото? В тази скалиста долина място за паша нямаше...
- А вие от Медвен ли сте? - запита Ясен; нещо го накара да мине на Вие. – Овце ли пасете тук?
- На това място аз съм оставен да пазя. Така е наредено- това място трябва да има пазител! -гласът на дядото като да звучеше различно, сякаш по-силно.
- Да пазите? А какво? Златото? Нали него го бил пазел змеят?
-Мястото! - отговори старецът, сякаш на себе си, но гласът му достигна ясно до мястото където Ясен стоеше. – Така е наредено, таке е било, така ще бъде! Силата на това място е такава, може да дава живот, може и да взема живот...И трябва да има пазител.
Пазител... Взима живот, дава живот- думите на стареца като да се отразиха от скалите и отново прозвучаха в ушите на Ясен. Ако зло преследва човека- водата го умива, олеква му... А който идва от алчност- за него това място е гибел. За него чака змеят...
Старецът се обърна и пристъпи към водата. Ясен не се учуди.
Пазител...
-Чакайте! - извика след него със стегнато гърло. – Моля! -добави след миг. С несигурни стъпки премина разстоянието което го делеше от него. Посегна да го докосне, но дръпна ръката си.
- Дава живот и взима живот? Наистина ли дава живот? - попита той с отмалял глас.- Живот, наистина?
-Така е наредено, така е било, така ще бъде! - Пазителят не се обърна. Продължи навътре, водата като да се разделяше, даваше му път.
- Какво се дава за живот? - само с мисълта си успя да попита Ясен. И също така, в ума му, пристигна и отговорът...
Сърце!
Ясен се обърна. Закрачи към нишата в скалата. Приклекна, свали пръстена от ръката си. Пръстенът, който Стела му беше дала. Остави го до снопчето сламки и се изправи.
Чу шума на водите. Сякаш се усилваше. Погледна нататък - Пазителят стоеше сред водата и протягаше към него ръка...