автор: VladKo

Закъснялото щастие чука на твойта врата
като пътник напрашен, нечакан, дошъл отдалече.
Да бе млад, би го буйно прегърнал за миг през врата,
а сега само казваш : “Добре дошло. Влез. Добър вечер.”
То се пита, дали ще намериш за него место
в този дом, где късмет и усмивка от край време липсват.
Че не го заслужаваш, че вечно за друг ще е то -
твърде дълго живял си със тази нерадостна мисъл

и на себе си думал с тон реалистично горчив:
“То при тебе ще дойде на куково лято, на въ` рба.
Пий студена вода и пред свършени факти мълчи -
кой какво надробил е, това му се пада да сърба.”

Твойто щастие ще си признае : “Аз късно съм, знам -
изтърсачето малко, родители що подмладява.
Свойте рани със мен излекувай, че сещаш се сам -
той, животът, със теб и без теб, все едно, продължава.”