автор: cappuccino

Половин час преди края на работното време барът вече се бе поопразнил. Да не повярва човек, че само преди няколко часа едва успяваше да се промуши с таблите през тълпата, обсадила бара. Сервитьорката се отпусна на един стол, за да разтрие прасците си. Работата беше жестoка, но бакшишите си струваха...

Мартин изпрати последния клиент до входа, където го чакаше такси - макар че онзи бе толкова пиян, та кой знае дали щеше да си спомни адреса си- след което побърза да се върне вътре. Погледът му веднага потърси Светла. За няколкото седмици, през които работеха заедно му беше станало вече навик да не я изпуска от очи. Имаше нещо в това момиче, което сграбчваше вътрешностите му и ги увиваше на топка всеки път, когато тя застанеше на по-малко от метър от него. Да, и друг път му се беше случвало да хареса момиче, да я иска в леглото си... Но откакто познаваше Светла с него ставаше нещо. Постоянно си я представяше - до него в леглото, на бара, на пода, на улицата. Денем, докато отспиваше я виждаше в сънищата си, а вечер, когато отвореха бара и тя започнеше да разнася таблите имаше чувството, че танцува - ръцете й обгръщаха чашите и бутилките, поставяха ги внимателно върху масите, а той си представяше как ръцете й галят тялото му, искаше усмивката, с която Светла взимаше всяка поръчка да е за него, да му си усмихне точно по този начин - с леко отворени устни - в мига в който свършва...

Покани я на кафе. Един път, два пъти... Тя отказваше винаги. Веднъж Мартин не изтрая и в прав текст я попита дали си няма приятел.
- Не.
Повече не отвори и дума за това, но започна да го избягва. Вярно, бяха една смяна винаги, ала тя гледаше да си взима почивките точно когато на бара се тълпяха най-много хора и за него бе абсурд да се откъсне дори за секунда.

Ала това само го дразнеше все повече и повече, ако трябва да сме честни, направо го подлудяваше.

"Трябва да имам тази жена... Тя е създадена за мен, изпратена ми е...Трябва да я имам"

Лятото отминаваше и в края на септември туристите бяха вече съвсем на изчезване. Манията на Мартин - не. Напротив, тя ставаше все по-силна, все по-убедено смяташе, че има някакви права над Светла... Той беше научил навиците й наизуст - момичето се преобличаше в малка стаичка до склада, където тя и другите сервитьорки оставяха нещата си. За тази стаичка нямаше ключ, но за склада...


Беше събота - винаги най-натоварената вечер, а днес дори повече от друг път. Звездата на местния футболен отбор празнуваше рожден ден и клубът бе претъпкан с негови приятели, почитатели, успели да се промъкнат и най-обикновенни посетители, които обаче бяха увлечени в всеобщото забавление. Затвориха два часа след края на работното време, а клубът изглеждаше така сякаш през него е минал ураган.

Светла разчисти масите и отиде да се преоблече. Чистачките щяха да се погрижат за пода и тоалетните, а барът си беше задължение на Мартин. Дали от умора, или от нещо друго, забрави да заключи врата на стаичката зад себе си... Другите момичета вече си бяха тръгнали, тя се забави, защото на една от нейните маси бяха заспали двама мъртво пияни и се наложи барманът, заедно с охраната да ги изнасят навън...

Улисана в мислите си, Светла не усети че вратата зад гърба й се отваря, не чу стъпките, докато лампата не изгасна и някой не я сграбчи в тъмното... Опита се да вика, ала от ужас гласните й струни бяха замръзнали... Мъжът мълвеше нещо, ала тя не долавяше думите му...той я събори на пода разкъса униформената булзка и сутиена...тя се опитваше да се бори, риташе с крака, ала той ги притисна със своите, държеше ръцете й с една ръка - беше силен, ужасно силен - другата беше впил в гърдите й, устните му я последваха, а той вече разкъсваше бикините й - малка прашка, която не бе трудно да бъде скъсана, щом като полата й бе вече на парчета... Когато той проникна в нея я заболя. Заболя я много... Не толкова физическа болка, макар да я имаше и нея, не - заболя я от безсилието, от унижението й... сълзите се стичаха по лицето й в мрака, а той ги изпиваше с устни...И от това я болеше още повече... После той си отиде, остави я сама в мрака... а тя нямаше сили дори да извика...

- Светла?! - лампата разкъса мрака... - Светла какво става? Защо задната врата беше отворена? Светла

После - линейката, полицията...разпитите. И Мартин. До нея - в болницата, държеше ръката й, докато въпросите на полицайте я затрупваха...

- НЕ ПОМНЯ НИЩО, НЕ ВИДЯХ НИЩО...освен мрака... - отговаряше тя и избухваше в плач и тогава Мартин я прегръщаше и попиваше сълзите й с пръсти. Чувстваше се толкова сигурна с него...


Година по-късно.
Светла и Мартин бяха гаджета от няколко месеца. Вече не работеше в клуба, Мартин също - и двамата бяха напуснали малко преди заведението да бъде затворено. Тя си бе намерила работа като секретарка в офис, а той отново беше барман, но в един ресторант и вечерите можеха да бъдат заедно. Той я изпращаше до дома й всяка вечер, целуваше я на вратата, изчакваше да заключи след него и си отиваше. Ала тази вечер тя го дръпна навътре... Лампите в спалнята й бяха изгасени, ала дори опипум успяха да се доберат до леглото...


Той спеше и сънят му беше повече от спокоен. Усмивката му бе толкова нежна, толкова мила... толкова невинна.
Светла отмести ръката му от гърдите си. Бавно.
Страхуваше се да не го събуди...
Сви се в ъгъла на леглото и го погледна... Изпита пристъп на гадене, заглушен от безумен гняв и ярост... и страх.
Беше го познала. Позна докосванията му, шепота в тъмното. Не знаеше как, но го позна.
Почувства се омърсена, излъгана, предадена.
Сълзите - на болка, на мъка, на гняв - се спускаха по лицето, шията и гърдите й.

Ръката й се пресегна под възглавницата.
Извади пистолета - малък, студен, смъртоносен. Погледна го. Усмивката все още бе на устните му, едва различима на лунните лъчи, влизащи през прозореца.


В тъмното прозвуча изстрел.