автор: cattiva2511

Какво ще стане ако К. Мейсън се сблъска с М. С. Охеда?

Пролог

Защо „Освирепяла“?

Светлана се изтегна на дивана и зачака пристигането на приятелките си. Преди не бяха близки. Понасяха се, само защото така трябваше, но от известно време насам общите им петъчни вечери станаха дългоочаквани. Една такава вечер, Светлана започна една нова тема, която се хареса на всички… „Какво ще стане ако?…“
Така като Светлана Владимировна обичаше седмото изкуство, както и обожаваше да чете, нещата се развиха доста добре. В началото на седмицата нейните приятелки й задаваха книга, която Светлана трябваше да им преразкаже, като смеси романа с друго произведение.
За жалост Светлана бе изпаднала в творческа криза. Непрекъснато прелистваше заглавия и гледаше филми, но нищо не й идваше на ум. Книгата, която й бяха поддали бе „Чисто удоволствие“ на Кони Мейсън. Светлана четеше любовни романи, но никога два под ред. Това правило прие, когато веднъж една и съща книга чете два пъти, нищо че бе на два отделни автора. Преди да започне дадено произведение винаги поглеждаше към отзивите за книгата и тогава взимаше решение дали си заслужава. Светлана искаше да направят играта с книгата на Илф и Петров „Дванайсетте стола“[1], защото харесваше много сюжета, но приятелките й категорично отказаха. Остап Бендер — Великия комбинатор бе любимият й образ от романа и много й се искаше да измисли някоя налудничава историйка, която да му се случи. За жалост Вася, Александра и Лидия бяха на друго мнение…
Както и да е, Светлана скептично започна да чете… и не можа да остави книгата докато не я приключи. Историята й хареса, стила й хареса и сюжета й хареса. Общо взето остана приятно очарована. Проблема бе, с какво, за Бога, да комбинира тази книга?
Позвъни се! Светлана въздъхна, стана и след като отвори вратата, се усмихна на триото. Отмести се, за да влязат, като правеше всичко преднамерено бавно, та да си даде време. Време да помисли, време да намери правилното произведение…
Настаниха се върху възглавниците на пода и усмихнати отвориха първата бутилка, като подадоха на Светлана книгата, сякаш тя си нямаше копие. Минута мълчание, две… всички чакаха, в това число и Светлана. Но докато трите очакваха началото, Светлана Владимировна очакваше идеята. Реши да позабави малко нещата…
— Е как мина седмицата, нещо интересно? — усмихна им се тя, като зае мястото си по средата на импровизирания кръг… мястото на барда[2].
— Едно и също нищо интересно, при теб как е? Сигурно същото! — Александра не искаше да си говорят празни приказки. Искаше си приказката и не позволи на Светлана да насочи темата в друга насока.
— Да, така е… гледали ли сте наскоро някой интересен филм? — попита с надежда тя. Можеше и да вземе идея от тях.
— Не знаеш какво да правиш с книгата, нали, в това ли е проблема? — попита Лидия. Беше права, но Владимировна никога нямаше да си го признае.
— Не, просто като всеки един егоцентричен човек, се опитвам да удължа времето на очакването.
— Ще се напием докато започнеш, за това не отлагай повече! — едва ли не нареди Лидия.
— Аз гледах един филм… — започна замислено Вася. Василиса не блестеше с ум, но пък и не бе особено злобен човек, така че този й недостатък не дразнеше околните. Лидия и Александра въздъхнаха тежко и зачакаха продължение на изречението. Естествено то не последва.
— Кой? — отново с надежда попита Светлана.
— Не помня как се казваше…
— За какво се разказваше? — не се отказа тя.
— Ами за една жена и… за едни мъже и… — както и мисълта, така и говора на Вася бяха бавни. Светлана се подразни и с ръка показа, че не я вълнува. Докато стигнеше до сюжета на филма, наистина щеше да се напие. Така отново сме на старта и отново нямаше и на идея за какво да им говори. „Ами за една жена и…“ можеше и тя така да мънка до края.
Светлана се видя отстрани, как една крушка се появява над главата й. Сети се! Идеята дойде!
— Така, въпроса ми е: Какво ще се случи ако Джаксън на Мейсън се влюби в труп?
— Зомбита или некрофилия[3]? — попита скептично Лидия.
— Малко и от двете…
— Не ми хареса „Топли тела“[4], а само този филм ми идва на ум за случая. „Нощта на живите мъртви“[5] няма да подхожда на книгата.
— Не, няма да са тези двата.
— Няма да си го измислиш сама нали? Няма да е интересно така… — сбърчи чело Лидия.
— Не! Филма, за който говоря се казва „Освирепяла“[6].
— Не съм го гледала, за какво се разказва?
— Ами… — Светлана се замисли, ако има кажеше истината те не биха искали точно този филм в романа на Кони Мейсън. За жалост книгата й внуши, че точно това е правилният филм. Друго нищо не можеше да й дойде на ум, пък и идеята, която й се въртеше вече в главата беше добра. — Нека да остане изненада. Да започваме ли, когато свърша, ако искате може да гледаме филма?
— Да, нека започваме, че започнах да губя търпение!
— Така: „Лондон 1795 година. Призраците бяха ужасно непредсказуеми…“

Първа глава


… Духовете бяха ужасно непредсказуемо нещо!
Старият Индианец още веднъж се убеди в това тази вечер. Погледна към момичето, което лежеше на леглото в дома му. Къщата му представляваше една каравана в пустинята на Акме, град в Ню Мексико. За жалост Индианеца бе наказан и сега живееше между два свята. Света на живите и Другия свят. Времето просто не течеше, нямаше минало, нямаше бъдеще, нямаше настояще. Преди години се опита да помогне на едно младо момиче, но вместо да я спаси я затвори в същия затвор, в който се намираше той сега. Е почти същия. Момичето запази тялото си, но така като душата вече не му принадлежеше обвивката се разпадаше. За жалост Зоуи, така се казваше момичето, се свърза с Мангас Колорадас, много отмъстителен дух, и така започна да наказва всички, които я бяха наранили в живота. Когато момичето най-накрая унищожи тялото си, Индианеца реши, че то е преминало в Другия свят, света, който ни очаква, след като напуснем Света на живите. Но грешеше, нито тя нито Мангас Колорадас намериха покой, двамата останаха по средата. Великите духове от Другия свят наказаха Индианеца, като го оставиха в тази средна вселена, където се намираше той и дома му.
Индианецът въздъхна тежко. Новото момиче се размърда, отвори очи и го погледна яростно. Тя бе ядосана. Повечето в нейното положение се събуждаха уплашени, но тази се събуди гневна.
— Коя си ти? — попита Индианеца.
Мойра О`Тул погледна възрастния мъж срещу себе си. Още не можеше да си спомни всичко, което представляваше миналото й, но знаеше едно — изпитваше гняв. Гняв към света и най-вече към мъжете. Спомни си името, спомни си и брат си Кевин, но сякаш случките, които съпътстваха тези имена бяха отлетели. Като се напрегна малко, картина след картина видя живота си и… смъртта си.
— Мъртва ли съм? — попита Мойра.
— За жалост, да, така е! Оправиха тялото ти, доколкото можаха, но скоро то ще започне да се разпада.
— Защо?
— Защото душата ти вече не принадлежи на тази обвивка. Но ще се запази, докато не направиш това, което се очаква от теб.
— А след това?
— Ще отидеш в Другия свят. — Мойра затвори очи. Бързо ги отвори. Виденията за това как е умряла веднага се появиха в мрака. Дали и този е един от тях, дали и този се бе гаврил с тялото й? Не усещаше заплаха, а само гняв… този гняв изпълваше клетките й, този гняв я оставяше сега напълно спокойна пред факта, че вече не е жива.
— Какво трябва да направя?
— В света на живите има два духа, преплетени в едно. Духа на едно момиче на име Зоуи и един индиански вожд на име Мангас Колорадас. Духовете им се срещнаха, когато група мъжа погубиха живота на Зоуи, но аз я намерих и се опитах да я спася. Мангас Колорадас се намеси и тялото й умря. Душите им, обаче останаха в телесната обвивка, за да отмъстят на мъжете причинили й болка.
— Значи ми се дава шанс да си отмъстя?
— За жалост, да!
— Защо за жалост, те ми го причиниха, те не ми дадоха право на избор, те… — Мойра замълча и преглътна. Бе расла като благовъзпитано и богобоязливо дете. Стараеше се да не прави зло на никого, опитваше се да бъде… добра. Защо й се случи всичко това? Защо попадна на онова място? Защо й причиниха всичката тази болка? Да си отмъсти, точно това щеше да направи, щеше да ги накара да страдат, така както те я бяха накарали да страда. Щеше да им покаже, какво е да си уплашен и безпомощен.
— Тези духове, те са ядосани, те ще насочват ръката ти, но… — Индианеца замълча. Видя пламъка в медните очи на момичето. Когато я намери тялото й бе обезобразено. Цялото в синини и рани, счупени ребра, счупени лицеви кости, счупен крак, многобройни разрези, прерязано гърло… явно смъртта й никак не е била лека и бърза. Духовете поправиха тялото й, преди да върнат душата на момичето в него. Трябваше им здраво тяло, за да свършат деянието си, можеха да го поддържат само ако е празно. Така като душата на девойката се върна в обвивката си, то рано или късно щеше да се разпадне. Процесът щеше да започне веднага, щом тя напуснеше къщата му и се върнеше в Света на живите.
— Защо искат да ми помогнат, те познавали ли са онези мъже?
— Не, това, което се случи с тях бе в бъдещото в света на живите. Но в света на духовете няма бъдеще или минало, тук няма време. Но след като Зоуи наказа мъжете, които я бяха убили, тя остана с Мангас Колорадас и те започнаха да търсят сродни души, за да насочват техните ръце по пътя на отмъщението.
— Ще ми помогнат, така ли?
— Да, сега са един, но са и двама. Делят една душа, а това се случва за пръв път, за това и аз сега съм затворник. Наказан съм за това, че сътворих този нов дух.
— Какво трябва да направя, за да започна? — попита спокойно Мойра. Вече не чувстваше страх, нито болка, нито тревога. Изпразни се от вътре, всичко, което сега притежаваше бе гняв.
— Щом излезеш от този дом, ти ще тръгнеш да ги търсиш! Мангас Колорадас и Зоуи ще бъдат до теб и когато трябва ще бъдат теб.
— Добре, щом е така искам да започна…

* * *

Лондон 1795 година.

Духовете бяха ужасно непредсказуемо нещо!
Като младеж Джаксън Грейстоук бе претърсил всяко кътче на обхванатата от разруха каменна къща, която бе наследил, с надеждата да открие призрака на лейди Амелия, но напразно. Като юноша бе готов да се откаже от кътните си зъби само за едно зърване на тази неуловима лейди, чийто дух се появяваше от време на време и витаеше из залите на Грейстоук Манър. Не и сега, когато вече не вярваше в призраци.
Повече от двеста години след смъртта на лейди Амелия се твърдеше, че се появява само пред онези Грейстоук от мъжки пол, които бяха кривнали от правия път. Нейният призрак рядко изплуваше от забравата, тъй като малко от наследниците на рода бяха достатъчно грешни, за да имат нужда от помощта й.
До появата на Черният Джак Грейстоук Черната овца на семейство Грейстоук — мъжът, отдал се на разгулен живот.
Измамник, мошеник, развейпрах, пропаднал тип, прелъстител на женски сърца. Мъжете го харесваха, жените го обожаваха. А лейди Амелия, която кръжеше над леглото му като ангел на отмъщението, го гледаше гневно и с явно неодобрение…
След дълъг монолог с призрака Черният Джак Грейстоук излезе от дома си, в бурята. Подкара сам каретата си в тъмната нощ, защото не искаше да буди кочияша. Замисли се дали лейди Амелия не е само плод на неговото въображение. Тя не му говореше, а само насочваше. Може би започваше да се побърква?
Черният Джак се запъти към клуба на Уайтс, за да изпие няколко питиета и да се отърси от спомена за призрака. Часове по-късно, след като бе прекрачил прага на заведението, Джак заедно със своя приятел Спенс тръгнаха, клатушкайки се към каретата. Черният Джак убеди спътника си, че дори пиян е напълно способен да управлява превозното средство…

Мойра се изправи. Тялото не я болеше вече. Спомни си непоносимата болка преди смъртта. Преди онзи човек да забие острието на ножа си във врата й. Когато видя металния блясък Мойра О`Тул не се уплаши, напротив, бе благодарна, че всичко свърши. Тя кимна рязко на стария мъж и излезе през вратата. Смути се. Докато гледаше през прозорците ясно си даде сметка, че е ден и се намират в пустиня, ала щом прекрачи прага се озова в тъмната лондонска нощ. Валеше дъжд, но Мойра не изпита студ, докато нещо не я връхлетя и тя падна на улицата. Опита се да се поизправи, но се отказа. Щеше да види кой я е нападнал, ако бяха същите, които търсеше, лова щеше да започне веднага…
— За Бога, какво беше това? Спри, ударихме нещо! — Спенс се наведе надолу с опасност за живота си, и се взря в тъмнината. Скочи от капрата и започна да обикаля разкаляната уличка. Търсеше тяло, но се надяваше да не намери.
Джак също слезе от капрата. Загледа се и видя малката купчина от страни на пътя. Наистина ли бе ударил някого?
— По дяволите!
— Какво има? Откри ли нещо?
— Не нещо, а някого — коленичи да опипа тялото. Оказа се жена…
Мойра усети ръцете по себе си, но не помръдна. Кой по-добре от нея, можеше да се прави на умрял. Видя, изпод съвсем леко отворените си очи, как едната й ръка бе застанала в странна позиция сякаш бе счупена, но не я болеше. Повече никога нямаше да изпита болка. Не помръдна, когато един от мъжете заговори.
— Какво ли е правила навън в нощ като тази?
— Вършела си е работата — отговори му, този, който още я опипваше по тялото. Заслуша се как започнаха да обсъждат какво да правят с нея. Прехвърляха си отговорността един на друг. Разбра и имената им, Джак и Спенс. Не й говореха нищо, но много от мъжете, които я бяха наранили, й бяха непознати преди това. Не можеше да види лицата им, защото не искаше да се издава, но тя знаеше… в момента, в който зърне, когото и да било от онези тя щеше да ги разпознае. Щеше да види отново спомена за онова място, за онази стая, за онова легло. В началото бяха много и носеха маски, но после онзи я отнесе на друго място, скара се с останалите, каза, че тя е негова и на приятелите му и не се дели с останалите членове. Тя го познаваше, о, колко добре го познаваше. Тогава бе дрогирана и безпомощна, но вече не. Сега бе силна и знаеше, че духовете щяха да й помогнат.
Не след дълго мъжете взеха решение да остане при онзи с името Джак. Качиха я внимателно в каретата и потеглиха. Мойра все още не помръдна, не още, трябваше да почака, да издебне правилното време за атака… След като стигнаха до имението на Джак, той я пое на ръце и тръгна към къщата. Започна да рита с крак вратата, като изпрати Спенс да доведе лекар. Искаха да се погрижат за нея? Ако бяха, тези, които търсеше, те нямаше да направят нещо подобно. Значи бяха други. Дали можеха да й помогнат? Можеше ли да ги използва, за да осъществи плана си. Преди да умре Мойра О`Тул бе бедна. Онези, които търсеше бяха от висшето общество, хора с положение и пари. Джак и Спенс изглеждаха богати, можеше ли да ги накара да й съдействат? Едва ли? Но можеше да измисли как да ги надхитри така, че да се добере до другите.
— Донеси гореща вода и кърпи в стаята ми, Петибоун — нареди Джак на иконома си — Преживяхме неприятен инцидент. Лорд Фенуик отиде за лекар.
Вече в стаята си, Джак внимателно положи жената в средата на леглото си. После се отдалечи и за пръв път внимателно я огледа. Доста се изненада, като разбра, че е много млада и въобще няма вид на лека жена. Патрицианските й черти и красивото й тяло не можеха да бъдат свързани с най-древната професия. Вероятно отскоро е в този занаят, гадаеше той и погледът му обхождаше крехката фигура. Джак бе срещал най-различни жени. Но тази жена, почти момиче, не влизаше в нито една категория. Корона от великолепни коси с тъмно-меден цвят увенчаваше красиво изваяна глава и падаше в небрежни кичури около тесните й рамене. Беше с деликатни черти и той откри, че е много любопитен какъв е цветът на очите й. Под мокрите дрехи се очертаваше стройно, добре оформено, тяло.
Мойра знаеше, че я оглежда. Ако сега я докоснеше щеше да го убие. Никога преди не бе причинявала нечия смърт, но знаеше, че сега е напълно готова на това… нещо повече очакваше го, искаше го, жадуваше го. Тя бе друга — спомените, живота й всичко си бе същото, но смъртта я направи различна.
— Явно ще трябва да те освободим от тези мокри дрехи — обърна се Джак към безмълвната фигура. В момента, в който протегна ръката си жената го стисна с нечовешка сила за китката и впери твърд поглед в очите му. Той се стресна и се помъчи да измъкне ръката си, но безуспешно, ако жената стиснеше още малко щеше да се спука костта… Петибоун влезе в стаята с водата и при гледката на господаря си, хванат от крехка жена, почти изтърва каната. Жената не проговори, само го гледаше втренчено.
— Пуснете ръката ми, мадам, няма да Ви направя нищо! — окопити се най-накрая Джак. Жената бавно разтвори пръстите си и го пусна. Погледна иконома, върна погледа си към него и се отпусна на леглото като затвори очи. Джак реши, че отново е изпаднала в безсъзнание и за това, когато лекаря се появи ги остави сами.
— Не ме докосвай! Не обичам да ме докосват!
— Значи сте в съзнание, госпожице? Искам да Ви прегледам, а ако не мога да Ви докосна, не мога да Ви помогна.
— Вие не можете да ми помогнете. Никой не може да ми помогне. Аз не искам Вашата помощ, мога и сама да се погрижа за себе си — като каза това Мойра хвана счупената си ръка и с едно движение я намести. Докторът остана като гръмнат да гледа това невероятно нещо. Тя не издаде дори звук. Стана от леглото, отдалечи се и я погледна изпитателно.
— Коя сте Вие, госпожице?
— Мойра! — отговори и отново затвори очи.
Доктор Дъдли намери мъжете в салона на къщата. Влезе в стаята и първия въпрос, който изплю бе:
— Коя е тя?
— Тя е далечна роднина на Джак, откъм ирландска страна в семейството. Баща й е барон, който е изпратил дъщеря си в Лондон, за да бъде въведена в обществото — каза Спенс като бързо се ориентира в обстановката. — Протеже на Джак. Била е наранена, когато каретата се е преобърнала в покрайнините на Лондон. Лежала е няколко часа на дъжда, преди да пристигне помощ и да я докарат тук.
Доктор Дъдли поклати глава и шумно въздъхна:
— Момичето, според мен е доста зле. Ръката й е счупена, но тя я намести…
— Искате да кажете, Вие я наместихте.
— Не, искам да кажа, че тя сама си я намести. Не можах да направя обстоен преглед, мисля, че е още в шок, не искам да стресирам Мойра точно сега. Ще се върна друг път, за да направя каквото мога за нея. Сега нямам време трябва да вървя.
— Значи знаете името й?
— Да, тя ми го каза, очарователен ирландски акцент, — после си спомни думите й — но изключително твърд глас.
Джак се забавляваше на цялата ситуация. Тръгна към стаята си, за да види какво още може да му преподнесе тази жена. Спенс тръгна с него, доволен от реакцията си към доктора.
— В съзнание ли сте? — попита Джак.
— Да.
— Спомняте ли си, какво се случи?
— Да.
— Вие сте в моя дом, това е лорд Спенсър Фенуик, а аз съм Джак Грейстоук.
— Черният Джак! — констатира жената.
— Вие сте чували за мен?
— Само клюки.
— Не им ли вярвате?
— Не ме вълнуват, че да им вярвам! — отряза тя.
— Трябва ли да уведомим някого за инцидента? Работодател например?
— Не.
— Можете ли да кажете повече от една дума?
— Ако се налага.
— Сега се налага, какво правихте на вън в такава нощ? — започна да се ядосва Джак.
— Търсих нещо.
— Какво?
— Това е мой проблем, не Ваш! Уморена съм, оставете ме намира! — каза тя и затвори очи, за да им покаже, че повече няма да им отговаря. Джак се намръщи, за коя се мисли тази жена?
От своя страна Мойра не искаше да говори с тях, защото още нямаше план какво да прави. Трябваше да реши какво да каже и как да ги накара да я заведат до онези, които търсеше. Като прислужница бе чувала приказките за Черният Джак, той е човекът, който ще й помогне да стигне до другите. Ако бе от тях щеше да приключи и с него, нищо че не бе от онези, които я затвориха в отделната стая.

Пред Спенс да си тръгне Джак весело се усмихна на облога, който двамата сключиха, след като излязоха от стаята на жената. Щяха да я представят обществото, да го направят като игра. За три месеца той трябваше да обучи момичето и да й намери добър мъж. Ако успееше получаваше две хиляди лири, ако не, се разделяше с двата си коня, последното му ценно притежание. Щеше да превърне младата жена в Пепеляшка и щеше да изкара пари от това. Реши за себе си, че жената е много странна, но имаше добро произношение и красиво лице. Може би, наистина, както каза лекаря, бе в шок, но щеше да се окопити. Тогава той щеше да й предложи да изиграят тази комедия и тя щеше да се съгласи, коя жена би отказала такова нещо? За една вечер от курва щеше да се превърне в дама.

---

Бележки

[1] „Дванайсетте стола“ — Книга на авторите Иля Илф и Евгени Петров, продължение на книгата „Златния телец“, издадена през 1931 година.
[2] бард — на келтски bardos е представител на третата каста на предримското жреческо съсловие у келтите — друидите. Бардовете са певци и поети, пазители на родовата памет, създатели на поеми и предания за вождове, богове и герои.
[3] Некрофилия — още наричана танатофилия и некролагния, е сексуално привличане от трупове.
[4] „Топли тела“ — Американски филм от 2013 година. Филмът разказва за любовта на живо момиче и зомби.
[5] „Нощта на живите мъртви“ — Режисираният от Джордж Ромеро „Нощта на живите мъртви“ остава и до ден-днешен един от най-популярните и дискутирани хорър-трилъри за зомбита.
[6] „Освирепяла“ — Американски филм от 2014 година. Режисьор и сценарист Майкъл С. Охеда.