автор: meiia

Някъде накрай,накрай света,
където свършват всичките послания,
от всичко свое ще се отрека,
дори от дадените обещания.

И от безмълвието-святата река,
напираща у мене да прелива,
дори от него ще се отрека.
И от покоя,в който бях щастлива.

И спомените ми ще се роят
като оси или пчели напролет.
Ще ги отпращам и за кой ли път
те ще умират без усещане за полет.

По устремения ми сетен друм
из дебрите на тръпното съзнание
ще се отричам от сърце или от ум,
от обич,знание или незнание.

Ще съблека тъга и суета,
ще стана пак незнайна,изначална.
Ще се събудя и накрай света
ще се усетя радостна или печална.

Ще завали пороен топъл дъжд.
И Бог във капките ще ми изпрати
любов,не страстната любов на мъж,
а нежната,и тихата,и святата.

И толкова далеч,накрай света,
ще спра без отговори,без въпроси.
От всичко,всичко ще се отрека,
но не и от любов,която ангелите носят.