автор: VladKo

От дървото пухче долетяло
нежно ме докосна и замря.
И наивно, във невинност бяла
проговори: “Що си се заврял

В бетониран сив капан, безсилен,
като стара дреха в прашен скрин?
Цяла зима чакаш ме стерилен.
Я при нас, във дивото се скрий!

Никой там, в леса, не е излишен –
катерица скача по ела,
бор, наконтен в редингот от лишей,
пуска бистри капчици смола.

Плаче твоята душа за клизма
с чисти мисли, с утринна роса,
щом с алергия към оптимизма,
в страх пред мен запушваш си носа.

Хайде, пожелай ми ти наслука –
да пребъде мой дървесен род
и, в асфалт намерило пролука,
да посея там аз нов живот.”

Пак подири топчицата бяла
вятъра във пролетния ден...
...Пухче, от гората долетяло,
тъй и не успя да влезе в мен…