автор: cattiva2511

Н. К. Перфилова
Какво ще стане ако Тристан на Линдзи по погрешка отвлече извънземно…

Пролог

Раждането на идеята…

Петък вечер. Светлана и всичките й, цели три, приятелки се бяха събрали в апартамента й, за да пийнат и съответно да се оплачат от живота си.
Светлана нямаше за какво да се оплаква. Беше млада и красива, имаше щастлива връзка, добра работа и… ами всичко си й беше наред. Половинката й Людмила, с която бяха заедно вече три години, бе също така млада и красива, със също толкова добра работа и много духовите…
Да, вместо да пият третокласна водка и да си ревът една на друга можеха сега да се намират в някой бар и да се смеят, но — не, нещата не стояха така.
Светлана обичаше приятелките си, но знаеше, че й завиждат. Как иначе, за жалост? Останаха заедно след гимназията, само защото Светлана не си падаше по мъже, което автоматично я изключи от конкуренцията. Ако не беше така те никога не биха били с нея, защото не можеха да си намерят гореспоменатия индивид. Не че сега успяваха…
Спряха да излизат сред хора, когато са четирите, защото въпреки че Светлана Владимировна не обръщаше внимание на мъжкото съсловие, това я направи дори още по-желана за тях. Повечето от не-нежния пол приемеха „НЕ“ като едно по-трудно изкарано „ДА“. Светлана се примири, че ако иска да е сред приятелките си, които вече много й досаждаха с вечния си хленч, ще трябва да го направи зад четири стени в пълна изолация.
— Светлана, колко време ти трябваше да се оправиш като си сложи силикон? — о да, те не спираха да я питат, особено пред други хора, относно подобренията, които бе направила по тялото си. Светлана имаше проблеми в гимназията с няколко неща, така че като порасна, вместо да се вглъби в несъвършенствата си, просто ги оправи. Ако трябваше да се изброява… косата й не притежаваше никакъв обем и беше толкова тънка и рядка, че вечно се носеше вързана, защото човек оставаше с впечатлението, че тя има едва два косъма на главата си. Една нова процедура за присаждане, малко повече грижи и всичко е решено. Зъбите й бяха леко криви и жълтеникави от кафета и цигари… зъболекар с добра репутация оправи и това. Беше плоска като дъска — сложи си силикон, имаше виснало коремче, което въпреки вечните диети и фитнес така и не се стегна… ами изряза го.
— Не много… — ох, как й писна от тези свраки. Беше около тях, само защото това й остана навик от детските години. Когато бяха в гимназията тези госпожици вечно й се подиграваха за дефектите й, старите дрехи и липсата на средства. Светлана не се озлоби към тях, обаче. Мъкнеха я със себе си, само защото и те не бяха от „вървежните“ и така изглеждаха добре пред нея. Но нещата се промениха, за тяхна жалост. В университета Светлана започна като стажант в една от най-големите счетоводни кантори в Москва и така като бе математически гений парите започнаха да текат. След подобренията, върху външността си, нещата се развиха още по-добре, бе сложена на главната прозрачна клетка в отдела си, и така когато клиента идва да преговаря за счетоводни услуги да види първо Валерия Луканова[1]. Така фирмата привлече още повече клиенти, а Светлана получи още повече работа и съответно още повече пари. Въпреки, че я повишиха доста бързо тя не си взе отделен голям офис, защото напълно осъзнаваше защо е толкова заета. Шефовете й бяха на същото мнение, но не искаха да го изкажат в прав текст, защото се страхуваха от съдебни дела… Сега на двадесет и пет Светлана бе богата, красива и напълно доволна.
— Срещнах един мъж, мисля, че този път ще се получи — започна да разказва Вася. Светлана се усмихна, това се слушаше всяка петък вечер. Нямаше никакъв мъж, но Вася не можеше да си го признае. Василиса, която мразеше майка си заради името, което й е дала, вечно говореше за бъдещия си приятел, който бе плод единствено и само на нейното съзнание. Тя бе ниска и трътлеста, но според Светлана проблема й бе единствено в самочувствието. Вася беше много красива в лицето и имаше изключително хубава кожа. Светлана осъзнаваше и факта, че за ниското самочувствие на приятелките си е виновна и тя, но това си беше техен проблем не неин. След гимназията Вася и Александра започнаха работа в един магазин за дрехи и просто си останаха там и до днес. Заплата им бе мизерна, живееха още с родителите си, защото не можеха да си позволят да плащат наем и това… е цялата история на живота им. Лидия започна да учи ветеринарна медицина и стана ветеринар. Но любовта й към животните бързо умря, защото клиниката, в която започна като стажант и в която все още работи, се занимаваше единствено с големи клиенти, които държаха развъдни ферми… тоест повечето време ръката на Лидия бе завряна в на кравата… задника. Въпреки, че трите бяха абсолютно недоволни от живота не правеха нищо, за да променят нещата, така че Светлана реши, че дори и да винят нея тя не е единственият им виновник.
— Какво правиш вечер, Свет, разбрах, че Людмила има нова работа и работи главно през нощта? — да, Людмила, тригодишната половинка, работеше като диджей. Преди записваше в студио, но сега започна работа в една дискотека в центъра и повечето време прекарваше там. Ако въпроса целеше да засегне Светлана не се получи. Двете с Людмила се разбираха така добре, защото всъщност обичаха от време на време самотата. Светлана имаше много богата фантазия и често четеше и си представяше разни работи… Людмила пък понякога искаше да слуша, със слушалки, сетове[2] загледана в една точка и напълно погълната от музиката си. Да, напълно си пасваха.
— Чета.
— Така ли, какво четеш?
— Главно любовни романи — жените я изгледаха с престорено подигравателен поглед. Те също го правеха, но се криеха, защото човек щеше да реши, че са самотни и отчаяни и за това го правят. Но кой можеше да каже същото и за Светлана Владимировна?
— Не мислех, че могат да те влекът такива глупости, пък и в тях има мъже… — каза лукаво Лидия.
— Аз не мразя мъжете, просто не искам да си лягам с тях. Пък и защо да не ги чета? Те са като приказките, не натоварват и те оставят с приятно чувство, че светът е красив след прочит.
— Ти не харесваш света? — сигурно Александра искаше да чуе, колко наистина е нещастна, тяхната приятелка.
— Напротив, но човек има нужда и да помечтае за нещо различно от това, което има. Не вярвам в принца на бял кон, защото си имам своя собствена принцеса с най-красивото дупе в цяла Москва. Не, не е това, просто ми харесва, това е…
— И какво четеш сега? — Вася не се стърпя. Тя пък точно чакаше някой главен герой от любовен роман да изскочи от страниците и да я вземе в силните си ръце.
— Една книга на Джоана Линдзи — „Любовницата на пирата“.
— Чела съм я — Александра се изчерви, нали осъждаха хобито на Светлана, а сега си призна, пред всички, порока си.
— По принцип историята не е лоша, но главната героиня Бетина и главния герой Тристан ме дразнят с държанието си. Това става в повечето книги, които чета. Не обичам мъжкаря да обижда женската, а и мразя, когато женската се държи като дете на петнадесет и не знае за какво наистина живее. Пиратът Тристан я тероризира, изнасилва, подиграва и дори проявява форми на насилие. Бетина — девицата, се подчинява, реве, пак се подчинява и пак реве. Напълно неадекватна и абсолютно наивна.
— Те тогава хората са били такива…
— Глупости, не си ли учила история в училище? Но все пак историята ми харесва, авторката също. Макар, че много от книгите й са за прекалено слабохарактерни девойки и прекалено тестостерони мъже… аз харесвам работата й.
— И какво правиш в главите, когато всичко те дразни? — попита Лидия. Всички бяха фенове на гореспоменатата авторка, бяха чели всичко нейно преведено на руски, но нямаше да си го признаят и след милион години.
— Ами представям си какво би станало ако… гледали ли сте „Лекс“[3]?
— Какво е това? — Светлана не се учудваше, че не знаят, защото всъщност приятелките й не си падаха по този вид изкуство. Светлана обичаше филмите, всякакви филми, независимо какви. Единственото условие бе да са направени добре и да са й интересни. Дали са фантастики, ужаси, трилъри, комедии или драми също нямаше значение за нея. Гледаше и сериали, но само тези, които могат да задържат интереса й. Признаваше си, когато гледа „сапунки“, защо да не ги гледа ако й харесват? Обожаваше добре направените филми на ужасите. Бе гледала над сто пъти дозорите[4] и чела книгите още толкова.
— Това е фантастика…
— Не харесвам нито такива книги, нито такива филми, знаеш… — Александра винаги се смееше на имената, които авторите и сценаристите даваха на разни извънземни и страни предмети по научнофантастичните филми.
— На мен пък сериала ми хареса…
— Какво общо има „Любовницата на пирата“ с фантастиката ти?
— Ами, когато много се подразня на Тристан и Бетина започвам да си фантазирам какво ще стане ако по погрешка Тристан на Линдзи отвлече извънземно…
— И какво ще стане? — Вася седна удобно и обърна цялото си внимание към Светлана.
— Ами, нека отворим книгата и да започнем от начало…

Първа глава

„Когато влезе в огрения от слънцето салон и застана пред родителите си, Бетина предчувстваше за какво я бяха повикали. Не се случваше често Андре Варлен да я извика за разговор, а още по-малко пък да я предупреди от предния ден. Знаеше, че ще й съобщят нещо особено важно, нещо, което щеше да промени целия й живот. През цялата нощ се бе мятала неспокойно в леглото, измъчвана от предчувствия, но дълбоко в сърцето си знаеше какво ще каже баща й. Вече бе навършила деветнадесет години и бе време да се омъжи…“
Добре, на кратко: Младата и красива Бетина, която е вече на преклоните деветнадесет години, трябва да си качи сладкото дупе на големия лош кораб и да отиде при годеника си граф Пиер де Ламбер на остров Сен Мартен. Лошият татко, който потиска майка й цял живот, не оставя на клетото момиче право на избор и така като тя е учена да живее в подчинение на баща си няма как да му каже „не“. Естествено момичето избухва от време на време, но дори домашното куче понякога хапе. Въпреки това в край на сметка Бетина е доволна, защото така се прави по това време… Беше се научила да се радва и да бъде благодарна за това, което има.
Преди вечеря Жизел Варлен отиде в стаята на дъщеря си, за да поговори насаме с нея. Все още бе разстроена от мисълта за предстоящия брак на щерка си…
Поговориха си на дълго и на широко, след което Бетина остана сама. Искаше й се да се разходи, след всичко, което научи тази вечер. А и защо не? Оставаше й още съвсем малко време свобода от брачните окови.
Бетина Варлен, взе решение и се спусна от прозореца си в градината, който бе на първия етаж. Никой не очакваше да избяга, не й приличаше. Вървеше дълго без път и цел и стигна до брега на морето. Загледа се в далечината и се остави на безрадостните мисли за бъдещето си…
Изведнъж луната се скри от огромна сянка. Земята се разтресе под краката й и Бетина видя как голямо, приличащо на водно конче, създание се спусна от звездите и „цопна“ далеч от нея във водата и после потъна. Всичко свърши толкова бързо, както и започна, а Бетина остана със зяпнала уста докато гледаше вече в нищото.

* * *

През това време Стенли Х. Туидъл се качи на платформата, която бе пултът на капитана, и попита намръщено кораба си:
— Лекс, къде сме? — Лекс бе най-могъщата разрушителна сила в двете вселени. Но така като Стенли и неговите приятели разрушиха Светлата зона, остана само една вселена. Не го направиха нарочно, но трябваше да убият Неговата сянка, който властваше над Светлата зона в продължение на хиляди години, като накрая изперка и изби и изяде всичките си подчинени. Това бяха двадесет хиляди планети, но Неговата сянка се подготвяше за една метаморфоза в своето развитие и за това просто употреби хората по предназначение. Самата Божествена сянка не бе хуманоид, за това не изпита жалост…
Сега екипажа на Лекс си търсеше нов дом в Тъмната зона.
И така сега, след като отърваха света от Неговата сянка, да кажем кой е Стенли Х. Туидъл — бивш куриер на съпротивата срещу терора на Божествения ред, бивш предател на тази същата тази съпротива и бивша охрана по сигурността на Божествения ред — по настоящем капитан на Лекс — огромен кораб-насекомо, умиращ от глад.
— Гладен съм, Стан, трябва да ям. На дъното на океана има много храна!
— Добре, добре яж! 790? — Стенли погледна робота глава с името 790. — Да събудим мъртвеца и да видим какво има на тази планета…
— Не ти препоръчвам, мъжка играчко… — 790 не обичаше Стенли, защото той бе единственият „жив“ мъж на кораба, а единствената жива жена бе любовта на живота за 790 и това правеше Туидъл лошо изиграна конкуренция. Не че можеше да се нарече така, Стан бе всичко друго, но не и привлекателен. Петдесет годишен слаб „клечко“, с рядка коса и изпито лице. Стенли Х. Туидъл никога не е представлявал интерес за жените.
— И защо, тенекиена главо?
— Защото това е планета клас 13, това означава, че е напълно изостанала и скоро ще се саморазруши.
— Колко скоро?
— Не мога да изчисля, както казах, планетите от този тип са крайно нестабилни. Може да е след час, може и след хиляда години.
— Така като Лекс е гладен, а аз съм отегчена нека я разгледаме все пак, 790, какво ще кажеш? — Зев Беллрингер идваше от планетата Б3К. Преди да се запознае със Стан, Зев бе дебела и много грозна, но заради неподчинение, тоест заби един мазен юмрук в лицето на бъдещия си мъж, тя бе осъдена да стане наложница в мините на Неговата сянка. С технология поправиха тялото й като го направиха идеално, но на планетата по това време избухна бунт и се разбягаха мозъкоядни червеи-влечуги… и така един такъв индивид прекъсна процеса и смеси ДНК-то си с този на Зев. Сега тя бе красива, разгонена и наполовина влечуго копнеещо да яде месо, по възможност живо… относно трансформацията на мозъка й, която целеше да я направи покорна за мъжете… е, Зев предостави тази възможност на 790 и така роботът, от който остана само главата след атаката, се влюби в красивата девствена наложница.
— Зев, слънце на моята Галактика, щом това е желанието ти! Но нека да внимаваме, по мои данни, които не са много за тази планета, се намираме във варварска среда. Тук няма нито наземни нито въздушни машини, нямат „комуникатори“ и „преводачи“ и нямам данни за езика им.
— Как контактуват тогава? — Стан се замисли. Ако всичко това бе вярно, жените на планетата ще бъдат ограничени в изолиран избор, което пък значеше, че той ще се позабавлява. Стенли Х. Туидъл би дал всичко да оправи Зев, но това само защото нямаше други жени на кораба, но сега се намираше на изостанала планета, по средата на нищото в Тъмната зона, а той бе Великият капитан на Лекс… ключа получи по абсолютна грешка, но това щеше да го премълчи. О, да, жените щяха да са негови робини.
— Не съм сигурен, но така като „преводача“ ще трябва да се настрои, не мога да намеря нищо за езика на тези хора. Ще ми трябва малко време преди да съм готов. Трябва да инспектирам някой човек, тогава ще мога да настроя „преводачите“ ви.
— Лесна работа, да вървим! Идваш ли, Стан? — каза весело Зев.
— Ами мъртвеца?
— Остави го, не искаш ли да се позабавляваш? — намигна Зев. Поради поправките на тялото и мозъка й, нали трябваше да е наложница, Зев Беллрингер бе винаги готова за секс… и за сега абсолютно девствена.

* * *

Бетина все още гледаше в пространството. За пръв път бе тръгнала сама така от вкъщи, по средата на нощта, така че реши, че въображението й и е изиграло лоша шега. Утре щеше да отпътува към остров Сен Мартен и да започне новия си живот. Може би това напрежение, което се трупаше в нея, й направи този номер на фантазията. Такива неща просто не се случваха.
Когато Бетина Варлен реши най-накрая да се завърне в дома си изведнъж от водата се показа нещо. В далечината Бетина не можа да види какво става, но любопитна остана да гледа. Нещото летеше като птица и се приближаваше бързо към брега, а когато почти стигна до нея видя, че страната птица прилича на огромно насекомо. Съществуваха ли такива животни? Тя никога през живота си не бе виждала такова чудо. Остана като омаяна докато страната птица-насекомо не кацна на плажа.
Бетина искаше да тръгне към нещото, но то отвори огромните си „очи“ и от него излязоха двама души. Момичето се закова на място, как се бяха озовали тези хора в „главата“ на птицата-насекомо. Скри се зад едно дърво и се загледа в непознатите.
Хората се оказаха мъж и жена, които щом излязоха от „птицата“ започнаха да се оглеждат. Мъжът бе висок и слаб, със странна шапчица на русата си глава. Беше облечен в червена дреха, която бе цяла от врата до краката, с копчета отпред. Бетина прецени, че сигурно е възрастен колкото баща й с изпито, но приветливо лице. На шапчицата си имаше някаква буква или цифра, но от това разстояние и в тази тъмнина Бетина не можа да я различи.
Жената бе едва ли не гола. Ризата, която носеше беше с изрязано деколте и високите й гърди бяха почти навън. Странен колан вталяваше ризата около кръста, а краката й бяха непокрити от бедрата на долу. Носеше високи, до колената, ботуши, и държеше голяма странна метална кутия. Косата на жената бе къса, но някак й отиваше… Тогава Бетина се загледа по-напрегнато… жената приличаше досущ на нея. Бяха като две капки вода, как бе възможно това? Кои бяха тези хора? Какво правеха? Опасни ли са?
Зев и Стан забелязаха жената, която се опитваше да се скрие зад едно дърво и ги наблюдаваше. Стан нямаше добро зрение, дори за човек, и не можа да огледа добре дребната фигура. Зев от друга страна виждаше перфектно, особено в тъмното. От промяната в ДНК-то си тя чуваше по-добре, виждаше по-добре, мислеше по-бързо, движеше се по-бързо, беше по-силна… усмихна се. Кой би си помислил, че грозната и дебела Зев Беллрингер, сирачето от Б3К, сега ще пътува на борда на Лекс, като най-красивата и силна жена в Тъмната зона?
— Кой ни гледа? — попита шепнешком Стан. Той не бе от най-смелите. Дори напротив, Стан бе страхлив до мозъка на костите си. Точно от страх предаде съпротивата и предостави на Божествения ред скрити данни, които бяха поставени в зъба му. От страх стана пазач и отново от страх остана с красивата Зев и мъртвия Кай. Сега, когато бяха сами на тази почти безлюдна планета, страхът отново го завладя. Преди да тръгнат Стан си мислеше, че хората населяващи тази земя клас 13 са безопасни, защото едва ли можеха да имат оръжия… но Стенли Х. Туидъл установи изведнъж, че и с камък можеха да го умъртвят, а това не му хареса като идея. Дали диваците щяха да ги нападнат с мечове и боздугани, като пра-войните на Острал-Б?
— Жена е и прилича точно на мен.
— Да не би да е като Уист? — Уист бе красавица, която Стан беше срещнал на една изоставена планета, не далеч от тази. Той се беше влюбил в нея, той винаги се влюбваше в красиви жени, които му обръщат внимание. Лошото стана, когато се оказа, че Уист е паразит, който се храни с течност, която се синтезира от човешката плът и с наркотик упоява жертвите си. Червеите й се загнездваха в човешкия мозък и правеше хората роби на нейните желания. Стан също стана такъв роб, но както винаги, Зев и мъртвеца го спасиха от влиянието на Уист. Убиха я и унищожиха планетата. Само с една дума на капитана, Лекс можеше да взриви всяка една планета, а капитана в случая беше Стенли Х. Туидъл, който бе много ядосан на въпросната Уист. В същото време паразитът можеше да приеме какъвто си иска образ, дори образа на красавицата бе заимстван от момиче, което бе убил и изял.
— Не знам, може да я попитаме.
— Не искам пак да попадам при хора като Бог… — Бог бе един от робите на Уист, управляващ другите й такива.
— Ако е като Уист ще я убия! Не се страхувай, Стан, аз ще те пазя — Зев се усмихна. Ако Стенли Х. Туидъл решеше да умира тя щеше да е до него, за да се докопа до ключа на Лекс. Ключът представляваше ДНК код, който се придаваше при силна възбуда — пиковия момент в секса или момента преди смъртта. Така като Зев не искаше да прави секс със Стан другият начин да се добере до ключа бе смъртта. Но Стан бе нейното ново семейство, а Лекс новия й дом, така че тя лично не би го убила никога.
— Ей, ти там, ела да те видим! — крякна Стан придобил кураж.
Странните хора са я видели и сега мъжа и махаше и крещеше, но Бетина не можеше да разбере какво говори. Тя владееше перфектно френски и английски, но езика, на който викаше мъжа й бе напълно непознат. Какво да прави? Вече я видяха, ако побегнеше можеха да се качат в странната птица и да я стоварят на главата й. Това нямаше да й помогне. Бетина облиза нервно устни и пристъпи към двамата.
— Здравейте, аз се казвам Бетина Варлен, баща ми е Андре Варлен, много влиятелен и богат и ако ми направите нещо той ще отмъсти за мен! — Стан и Зев не разбраха и дума от страните звуци, идващи от устата й. Зев се усмихна на момичето, единствената разлика между тях бе, че то имаше дълга руса коса, сплетена на плитка, докато косата на Зев бе къса и почти синя от белота. Това бе идеалната прическа за нейното лице, техниката никога не бъркаше… не й се стори заплаха, може би приликата бе случайна. Зев помисли колко е млада тази тук, самата Зев бе доста възрастна, когато настойниците й от сиропиталището я дадоха на бъдещия й мъж, който бе едва на четиринадесет тогава, но след промяната тя се подмлади. Кой би искал дърта наложница?
— Какво казва, 790, за какво ни говори? — попита Зев. Очите на 790 светнаха, те представляваха две дупки в металния обков, както и устата, всъщност. Бяха покрити с неразбиваема прозрачна сплав, с цветен дисплей изобразяващ точно това — очи и уста.
В момента, в който буркана проговори на странен език Бетина започна да крещи. Това бе отрязана глава, или магическа сфера или… не знаеше как да го нарече, защото за пръв път виждаше нещо подобно… което естествено я уплаши толкова много, така че тя отвори уста и започна да пищи с цяло гърло.
Зев се помръдна, съвсем малко, към момичето и също толкова спокойно както я гледаше заби юмрука си в лицето й, при което Бетина падна, в несвяст, на земята.
— Уби ли я? — попита разочаровано Стан. Можеше да се опита да прави секс с нея, ако беше безопасна, а сега Зев я уби.
— Естествено, че не. Щеше да привлече внимание, а ние все още не знаем нищо за тази земя и не знаем от какво да се пазим и от какво не. Ще я вземем на Лекс, 790 ще види какво има в мозъка й и тогава ще преценим какво да правим — Зев рядко имаше добри идеи, винаги се подаваше на импулса си и често вършеше неща, без да мисли, което им докарваше много проблеми, но сега Стенли Х. Туидъл напълно се съгласи с плана на своята спътница!
Зев Беллрингер вдигна момичето на рамо и се качи в молеца. Какви тайни крие нейния двойник? Дали на тази западнала цивилизация щеше да й хареса чудото Зев Беллрингер? Дали имаше красиви мъже готови да й угодят?

---

Бележки

[1] Валерия Луканова — Родената на 23 август 1985 г. в Одеса Валерия Луканова е едно от най-популярните лица не само в страната си, но и в целия свят. Причината — украинката е идентично копие на легендарната кукла Барби, заради което и получи псевдонима „Живата кукла Барби“.
[2] сет — поредица от тракове, смесени от диджей.
[3] Лекс — (LEXX) е научнофантастичен телевизионен сериал, който проследява приключенията на група неподхождащи си герои на борда на Лекс, „най-могъщата разрушителна сила в двете вселени“, на който е кръстен и сериалът. Лекс е органичен космически кораб, който наподобява водно конче. Той може да разрушава планети и да се храни с остатъците им.
[4] Дозор — „Нощен патрул“ (на руски: Ночной дозор) е фентъзи/научнофантастичен роман от известния руски писател Сергей Лукяненко. Книгата е издадена в Русия през 1998 г., а през 2004 г. излиза филмът „Нощна стража“, който описва историята от романа. В България книгата е публикувана. Дневна стража — това е втората книга от тетралогията след „Нощен патрул“ и преди „Сумрачен патрул“ и „Последен патрул“.
Само да кажа, че руският филм на Тимур Бекмамбетов, озаглавен „Дневной дозор“ („Дневен патрул“, или „Дневна стража“ в българския превод), няма нищо общо с този роман, а е по-скоро адаптация на части от първата книга „Нощен патрул“.