автор: lubara

Преди много години, когато бях студент, на една есенна бригада хванах стоп, дори не си спомням къде и защо беше точно. Взе ме едно семейство, беше вечер, луната тъкмо надничаше с дяволитата си усмивка. В колата беше топло, тихата музика още съвсем не знаеше, че предстои ерата на чалгата.
Разбрах, че двамата са били на гурбет навън, поведението им беше толкова отмерено спокойно, че си казах, аз дали някога ще имам семейство, кола и уреден бит. Просто пожелах да съм на тяхното място... И сега си спомням ясно една моя приятелка от онова време, която обичаше да казва: " Ще го изживеем все някакси този живот", със закачливата си усмивка. А тя си беше доста амбициозна, Тогава си мислех, "Но как така "някакси", та ние сме млади, устремени, талантливи и умни, нашият живот не може да премине само така, някакси!" Но той като ме поочука-

"Разделих се:
с млечните зъби,
с късите панталони,
с мечтата си,
с ученическата любов,
с казармата,
със студентската си любов,
с майка си,
с града си,
с професията си,
с баща си,
с двама приятели,
с бизнеса си,
с илюзиите си,
( надали... )"

започнах да мисля другояче.

А животът си мина, като вятър през комина се изниза... Е, имам уреден бит, имам жена, син, че и внук дори, А дали живях " някакси", какво значение, когато връщане назад няма.. Но пък може би това е ценното на живота, да трупаш неусетно, без да полагаш усилия за това. С две думи, след месец ще се кача на един снежен връх в Балкана и ще бъда поне за два часа напълно щастлив! И ще съм сигурен, че животът ми не е минал " някакси". Може да е малко лъжовно това чувство, но какво сме без илюзиите, които сами си градим...