автор: LeoBedrosian

Старият грешник. Самозванеца, необуздания алхимик, вечно търсещия, с незадоволени и болезнени амбиции да знае и да може всичко. Човека, който продаде душата си на рогатия за да се изравни с Бога. Да се съревновава с най-въздесъщото Същество, с Изначалния разум с Всесилния. Да се сравнява с Него, с Бог! Да, несъмнено това бе Георг Фауст.
Въпросите започваха да валят, като неочакван летен дъжд върху тленното му тяло. Как бе получил грешника своята инкарнация в съвремието? Кой му я е дал? От кога съществува грешното му тяло и кой спаси душата му от Пъкъла? Като че отговора бе очевиден. Сатана отново се намесва и тук, в тленния му живот. По-дяволите, пак ли!?

Тъкмо земното им пребиваване подхващаше нов и вълнуващ път, тъкмо наследиха най-голямата земна сила и власт – богатството на Вакрил Вердемян и ето, че старите сенки изплуваха от миналото. Дали да не избягат отново със сина? Не им ли стигат всичките изпитания и тегоби, дето трябваше да изтърпят там, в Градината, и той тук долу, та трябва да се срещат отново със старите герои? Бе готов да приеме, че съдбата му на тленен не е справедлива и да коригира някои свои предишни решения. Дори провери правилно ли бе настроил трансмисията. Не откри никакви грешки.

Изведнъж едно нещо го накара да потрепере. Един факт, на който преди това не бе отдал нужното значение, макар добре да знаеше, че ще му се наложи да се съобразява с него. Съдбата, която изведнъж му показа какво значи да си земен човек. Нима е станал суеверен? Нима е позволил такива незначителни случки и събитията да му влияят и то по един неуправляем начин. Или някой му залагаше грозен капан? Странен хлад накара долната му челюст да затрака и зъбите му зачаткаха.

А тая съдба има ли си име?

Трябва да разбере това и то възможно най-скоро. Вижда как плановете му за анонимност и спокойствие отиват по онези същите дяволи, които бе оставил там, в Едем. Бе пожертвал най-скъпото, бе напуснал дома си, пожертва силата и безсмъртието си в името на едно мнимо спокойствие, в името на безоблачното бъдеще без отговорности и Вечност. И какво получи? Въпроси с неясен отговор. Несигурност и безпокойство, но този път то е придружено със слабостта на земния живот и безсилието на тлента. Добре, че при планирането на трансмисията си бе оставил път назад. Всъщност една тясна пътечка….

***
- Къде е сега, проклетника? И защо, по дяволите трябва да се безпокоя за един никаквец, дето не можа да опази децата и ослиците си? – гневния тон изкривява чертите на достолепното му лице и го кара да изглежда поне с двадесет години по-стар. Йоши се е изтукаал като наказан, принуден все по-често да търпи ядните изблици на баща си. Но ако преди ги отдаваше на възрастта, то сега усещаше оправдана тревога в гнева му.
- В болница „Сион“ на западния бряг. Едно от най-добрите медицински заведения в околността. Финансира се от еврейска организация и е много добре управлявана, но – сина затихна, предусещайки реакцията му – лекуващия лекар е песимист за изхода.
- Какво, ще мре ли!? Ще успее ли да се пренесе, проклетника най-накрая там, където му е мястото?
- В кома е. Апарати се грижат за тялото му и всички специалисти са на мнение, че по-нататъшното подържане на живота е излишно пилеене на средства. Плащаме луди пари за да може тялото на Йов да не последва мозъка в отвъдното.
- Кажи на Сенклер да продължи да плаща. Парите нямат значение. Проклетника има още какво да ми каже и ще го изчопля от паметта му, ако трябва с ей тая лъжица – захвърля гневно сребърния прибор, който удря порцелановата чашка и горещия чай се разлива на снежно бялата покривка – Какво е станало, кожицата му!
- Решил е да сбъдне последното си желание, знаеш. Скочил е пред експреса на един железопътен прелез в предградията на Лос Анжелис. Но е закъснял и връхлитащия влак го е подхвърлил като буря, есенен лист. – Сина свежда умислено глава и като, че ли е готов да заплаче. Бедния окаяник му бе някак симпатичен. Бе готов да му помогне, още там на улицата, когато ги спря на пътя за адвокат Петросян. И щеше да го направи, ако не бе баща му да го възпре. За бога, щеше да го изправи на крака и да го накара да прогледне.
– Не мога ли да му помогна татко, моля те! Поне да опитам…
- Изключено! Освен това не ме е грижа хич за душата му, която загуби отдавна. Интересуват ме само спомените, а ти добре знаеш, че хранилището им е чиста механика. Затова ми трябва вонящото му тяло. Или поне докато изкопча това, което ми е нужно.
- Но татко, аз го харесвах. Защо си толкова жесток?
- Защото Йов е примамка в един добре заложен капан! Не разбираш ли? А ние ще бъдем най-големите глупаци, ако попаднем в него, сине!
- Но какъв капан, не разбирам? Случайността не ти ли предостави възможност да поправиш поне една от библейските си грешки? Или не отчиташ Случая Йов като грешка, кажи ми!
- Нали неме караш да се оправдавам? Ако не някой друг, поне съм ти баща. А доброто възпитание и някои местни маниери изискват да не поставяш баща си в неудобни ситуации. Колкото до тоя случай не мога да си представя, че Съдбата ни го подхвърля хей така. Без цел. Това не е съдба, Йоши, тук има подъл план и аз трябва да го разбера.

Вечерта преваля и Арая им подвиква трети път от трапезарията. Менюто ѝ, несъмнено е вкусно, но и двамата нямат апетит. Въпросите започват да ги затискат и да пречат на доброто им храносмилане.

- Ако Йов проговори, няма ли да ни е повече от полза, отколкото да източваме паметта му, чисто механично. Може да си спомни някои емоции, чувства, миризми. Нещо, което не е свързано със сухи звуци и образи, не мислиш ли?
- Няма повече да дебатираме, а ще направим така. Утре ще вземеш първия полет до Западния бряг и отиваш директно в болницата. Сион ли каза, че се казва? Така. Откриваш лекуващия му лекар и му предаваш половин милион долара. В брой. Искам да си скъса гъза, но да запази живота му, докато аз подготвя conixi memoriae*. Трябва да му подменя няколко вехти суб-вериги… Нали помниш оня странен инструмент, който сътворих за дипломната си работа и с който ти толкова обичаше да си играеш в детството? Как само обичаше да източваш спомените на някой клет старозаветен светец, докато оня изпадаше в екстаз и си мислеше, че Светия дух говори чрез него? Не се смей, хич не беше смешно да гледам, как някой беден дрипльо започва да се взема за равен с мене, достойния!
- Че тая джаджа не се ли строши отдавна, още там в градината. Как да не я помня! Имаше много удобна и бляскава ръкохватка и си умирах да завирам острия и накрайник в ушите на старозаветните, ха!
- Все едно съм знаел, че ще ми потрябва и я взех с нас. Но както и да е! Важното е, че още веднъж ще свърши работа, пъкления апарат. Пък после всичко да върви по дяволите!
- А какво ще правим с тялото на непрокопсаника? Апаратчето е доста мощно и се опасявам, че заедно със спомените ще изцеди и последния му дъх.
- Да върви по дяволите!

продължава

______________
* conixi memoriae (лат.) – изцеждане на памет