автор: dido080

---------------
На 20-ти декември излязох, за да потърся сестра ми. Стойко Цветков, от магазинчето до блока, нещо измърмори- нали бяхме авери от дълги години. Призна си, че и той и е продавал цигари на дребно.

Бил я сънуван, но не си спомняше да я е виждал предният ден. Нея или смуглите и приятелки.
Разплатих версиите и седнах малко да си почина. Чакаше ме дълъг път. Мама не преставаше да звъни по телефона: върнете ми буквите, върнете ми буквите. Колкото до цигарите аз не си спомням някой, някога да и е давал лош пример. Лош пример: да, защото мама ясно заявяваше, че сме деца отглеждани с топли чувства. Казваше: „няма да пусна никой порок в къщата, ако трябва ще стана на пепел“- иди я разбери. Букви, дневници, пръстени изпълваха стаята и. Зад заключената врата понякога се чуваха песни, понякога едва доловимо шептене, което ако и с лупа да го следиш, пак не мож го разбере.Та когато разплатих версиите Стойко Цветков ми подаде ръка. Извади едно тънко моливче и започна да го остри. По дати: виждах как пред очите ми омразните цигари започваха да се топят. Димът напускаше онези части от тялото, за които знаех, че не са образувани от материя, а от някакво непонятно вещество.
- Авер си ми човеко, каза и заради теб няма да издам тайната.
Та заради онзи списък тогава джоба ми се изпразни, дорева ми се чак. Но какво да се прави мамините букви не ми даваха мира. Ако не си ги получеше обратно до края на деня можеше да стане страшно.
Злати тогава отцъстваше. Изпращаше ми есем еси от приказният, според нея, симпозиум на преводачите-граждани. Дълги описания на залата за срещи, на фоаето и стаф-рума. Врели-некипели, които да си призная честно смазваха самочувствието ми. Парливият вкус на моята недообразованост се смесваше с никотиновият глад. Есем-есите следваха един след друг, като отмъщение за една отдавна изречена обида. „Аз не съм до вас, но скапаният ти дневник е при мен. Не можеш да пишеш, когато мене ме няма“ . Това искаше да ми каже всъшност.
Нито ми се четеше, нито ми се пишеше.

*
Аз заради буквите полагах толкова усилия. Знаех, че сестра ми има способността да оцелява при каквито и да е екстремни ситуации. Я клон падне върху пътеката, я камък. Тя ще извади цигара от джобчето и ще закъди. Ще прости на клона и на камъка, с кръстното знамение, научено отдавна. Даже по едно време отново си зададох въпроса: къде греша, в кой е грешката?

*

Лазаринка Д. ме настигна с балон в ръка. Малкото балонче придаваше на декемврийският студ още по-трагични краски. Нейните балони никой не ги искаше. Защо ли- как, започна да ме къндърдисва, да се връшам, че било страшно по едни такива улици, по които се не знае кой човек, кой дзвер да тичам и да се давя в никотинов глад?
- Нали имам две неща да свърша за деня, казах и. Да я намеря /тя отлично знаеше кого търся/ и да върна буквите.
- Пусто да опустеят тия букви!
- Не може Лазаринке...Ти знаеш, че мама се не цани за к вато и да е работа , без буквите да са в нея. Милва ги понякога, лъска ги по сто пъти на ден- отърване има ли?
-И нашите букви са в мен, думаше Лазаринка. На нашата мама чеизът, още от време оно. Който не верва струп да му излезне под десното око.
Що спорих с Лазаринка, кой ме знае, ама ми се доприщя да найда тютюн и да закъдя. Времето си минаваше, а от буквите ни вест, ни кост .

/следва пр./