автор: mamontovo_dyrvo

Морето и небето се бяха слели. Нямаше хоризонт. Само една сива завеса завършваща с бели къдри от пяната на морските вълни, подгонени от зъл като дявол вятър. Група гларуси, същински хавайски майстори, сърфираха по гребените им. Щормът запокитваше разпенените туловища върху скалите.
Те се се вмъкваха между тях като в тясното гърло на бутилка за шампанско и изригваха в един величествен оргазъм, преврърнати в конгломерат от пяна, въздушни мехурчета и клокочещи гейзери. В този миг птиците, излетели в последния момент от ръба на риска, се извисяваха над водната хала, рисувайки причудливи фигури, сякаш да потвърдят, че животът е дошъл от тук и пак тук ще се върне. И всичко това беше съпроводено от едновременния грохот на барабаните на всички рок групи по света, допълнени с асинхроният ритъм от тъпаните на хиляда цигански сватби. Невъобразима комбинация от картина и звук!
Белите снежни парцали, появили се изневиделица, танцуваха своето бясно „пасо добле”, режисирани от експлозивните пориви на вятъра. Различните агрегатни състояния на живота се сляха в невиждана импресия. Красотата доби космически измерения, които граничеха с божественото.
Това се виждаше през големия прозорец на малката кръчма, кацнала самотно като ранена чайка над скалите. Двама мъже хипнотизирано бяха впили поглед в невероятното. Видението периодически се появяваше – бучащо и еволюиращо.
Единият мъж седеше с гръб към бара. Столът на отсрещния подпираше дървена колона от посивяло дърво. Бяха около шейсетте. С малко коса по главите си и с бради, които имаха смътен спомен за съществувнето на черния цвят. Мълчаха. Не, че нямаха какво да си кажат. Приятелите разговарят дори когато мълчат. Бяха се запознали преди тридесет и седем години. Не на тази маса, тогава тя беше заета. Но тук, в тази бърлога. На по чаша коняк. И после по още една, и по още една... та досега.
Този, с гръб към бара, нямаше при кого да отиде. Бог беше подбрал близките му, както този вятър отвън помиташе следите от хорските стъпки и всякакви белези от живот. Почти едновременно. Родителите му, синът му... всички. И ги беше изстрелял като тромб в небетието, на един ад разстояние...
Отсрещният имаше само бивши жени, няколко деца и почти дузина внуци, половината от които беше виждал само в скайпа. Бог ги беше пръснал по света, на няколко рая разстояние. И той нямаше при кого да отиде.
Затова седяха един при друг. Обикновено тук. Погледите им не се откъсваха от стъклото, зад което вилнееше природата – чаровна и неумолима. Мислеха за различни неща, но пиеха едно и също. Коняк с морска буря.
- Знаеш ли, копеле – бавно проговори отсрещният – заслужава си човек цял живот да седи в една кръчма, да пие коняк и да дочака своята буря.
Другият отпи утвърдително.