Нощта тихо свлича оскъдното ми облекло. Отпускам се в прегръдките на лунните петолиния и ефирната сребърна паяжина изплетена от невидими музиканти поема тежестта ми с финес.
Нотите танцуват по извивките на тялото ми, светлината на уличните лампи попива голотата ми с пресъхнали устни. Челото се втвърдява под натиска на бедрата ми, изпъва снага към звездите и протяжно извисява мелахонхоличния си глас. Бавно, мощно, като вълна надигнала се под напора на Слънчевия вятър, изпълва всички кътчета на Вселената и взривява Бетелгейзе. Ехото залюлява бясно хамака. Огнените звуци се стичат като времеви приливи по струните, разтопяват от нежност грифа и избухват в пурпурна роза на небосклона. С единствено отсечено движение иозпнатият лък пронизва сърцето ми. Времето спира.