автор: dido080

Появата на точки и тирета в дневника говори за признак, а не за симптом, мисля си.
Кафевите точици доказват, че Злати е пила кафе, когато е поправяла изреченията. Може да се гадае само за количество кафе изпито над прашните ми страници.

Ако е било сутрин кафето - подсладено, знам със сигурност.
Ако е било обед, кафето - още по- подсладено.
Знам за късметчетата, които събира от заведенията- тези, които оставят върху чинийката.
Тя е „Почитателка на свитъците“- може би?
Катото ги чете сигурно и се приисква да ми напомни, че е време отново да тръгна на училище, за да додформя представите си за четмо и писмо.
Нямаше желание да ме дообразова, да се наема с подобна задача; но към дневниците, по принцип, имаше добро отношение.
...След кото купила един от сергията, близо до училището. Онзи дневник не бил като моят. В него имало много снимки- на мама, когато цепела дърва, когато раздавала балони на туристите. На сестра ми, с медал върху гърдите, на котката, на мишите капани.
Не се учудвам: сестра ми, да си призная честно, имаше склонност да изнася от къщи дребни предмети и да ги разменя за цигари и за неща, които не е нормално да се коментират. Чувал съм коментари не само от съседите, но и от случайни минувачи.
Дори мама не знаеше броят на снимните, пръстените и буквите, попаднали в чужди ръце. По време на един двучасов разпит, тя призна и за други неща. Все още се издирва един пясъчен часовник, с автограф на нобелов лауреат.
Ако Злати познаваше сестра ми като мен, щеше да пее друга песен.
Щеше да връща писмата и обратно, без да ги отваря- защото търсене на контакт с момиче, за което се знае, че има дивиантно поведение, можеше да срине репутацията и.
Но не, Злати отваряше писмата и, заради склонността си да редактира изречения пълни с правописни грешки.
А заради какво друго?
Да, Лазаринка Д., също раздаваше балони на туристите, но никога не обиждаше напразно.
....Потвърждение, че веднъж показах на мама няколко цифри, а тя дори не премигна. В погледа и се четеше безразличие, показах и няколко решени задачи, но отново нищо.
- Къде са майка буквите? Къде са майка буквите?
Още решени задачи, без чужда помощ. Под задачите учителката бе поставила печат. Той стоеше заключен в чекмеджето и, и само след края на часа, след едно протяжно тананикане на ключа, печата попадаше в ръката и. Ако бях заслужил печатчета, правех всичко възможно враговете ми да не узнаят колко на брой са те, за да не ми се подиграват отново и отново, че съм издънка за род, в който цифрите нямат никакво значение.
-Къде са майка буквите?
Смеех ли да попитам къде са буквите? Кой трябваше да попитам къде са всъшност буквите?
Съседите мълчаха по този въпрос- ако знаеха изобщо, траеха си.
Имало е един прадядо, който все пак след многократни къндърдисвания научили да брои до десет. Когато го питали: колко крини с ечемик има в запас, винаги отговарял десет. И така му излязъл прякор.
/това е в рамките на шегата/