автор: VOLTER

Лепа Брена
преобърна живота ми!... Не е за вярване, но е така… Тя и на някакъв арабски шейх объркала работите…

Събота – пазарен ден…
- Да прескочим до Димитровград – тря’ба ми синджир за бивол’цата, там се нахуда от пиле мляко – рече баща ми.
След час се приземяваме със ЗАЗ-ската в района на димитровградската автогара – единственото място в държавата, дето в един ден се стича половин свят – българи, турци, цигани!... Паркирам чак между блоковете до Марица - не съм виждал толкова коли и ремаркета на едно място…

Хващам баща ми под мишница, да не го изгубя и поемаме през тарапаната…
Какво по-напред да гледаш – стока нахвърляна върху прогнили дървени маси, накичена по автомобили или натъркаляна по земята… Колкото купувачи, толкова и продавачи. Продава се всичко - ново и старо, читаво и калпаво, кой от каквото иска да се отърве, гледа да го пробута и докара някой лев… Други пък висят, ей така, заради алъш- вериша...
- Миллет , толкова мераклия за търговия, може да видиш само в Мите касабъ - подхвърли баща ми.
Гледам извита дълга опашка:
- За к’во чакате, бе холан? – пита любопитно баща ми.
- За Брена – тежко изрева през корем мъж над сто и трийсет кила…
- Тая… дето я каза, като каква е? – продължава да пита баща ми.
Гърлестия така ни изгледа, че да станеш пишман за въпроса…
- Бе ти, от небето ли падаш - не зна’ш коя е Лепа Брена!...
- Ми… – тъне в неудобство баща ми.
- Цял арабски шейх милиони дава да го земе, ма тя, не ще и не ще, а ти не зна’ш!…
- Айде, бе! – възмущава се старият.
- Оная събота, а, да ми до’де реда и касетите свършиха – о̀рата чакат с пара́та в ръка, а нашият няма стока, гургулешка раб’та!...
- Тая, дето вие глас, т’ва ли е Брена? –питам тихо да не го раздразня.
- Т’ва е – поема и той шепнешком, човека пуска по малко да чуем – нещо като рекламация, разби’аш. Скибай к’во гласище вади кучката, еша ѝ няма – арабина тряб’а да се бръкне по-дълбоко, Брена кадъна лесно не става…
Преметнал на врат биволския синджир питам:
- И колко струва?
- Брена се не купува с пари…
- Питам за касетата…
- А-а-а… три кинта… Скъпа, ама няма как, дано барем се вредя, инак женъта ша ме изфирка … Га ви гледам, сигурно и Неда Укра́ден не знайте, пък за Шабан Шаулич да не приказваме, ха-ха-ха… Пфу, к’ви о̀ра, мамка му и на̀мера…
И се изплю в краката си!...
Бащата ме дръпна, синджира издрънка, Брена секна за пореден път:
- Ма’ни го тоя серсемин, не го ли видиш, мюхлюзин , акъла му патки пасе!... Той ше ми разпра’я мене за сръпска музика!... Ай, сиктир!... Я като бях запас в сръпско…
Баща ми наваля, пък аз пресмятам:
- Тоя продавач на музика, за три часа шътка стотина касети и моментално гушва две месечни заплати…
Прехвърлям синджира през рамо и се запътваме към ЗАЗ-ката…
- Ай, сакън, келеш, той ше ми каже!... Няк’ва си Брена… отде-накъде! – нарежда баща ми.

За добро или зло, само след месец, животът така ме завъртя, че през следващите двайсет години прехвърлих през ръце стотици хиляди касети, в ушите ми звуча над 150,000 часа музика!

Не допускам и за миг, че ще преживея цели двайсет и една години на някакъв паркинг, с романтичното име „Роденец“, където попадам в търсене на пазари…
Няма мърдане от тука, си мисля, после добавям: и оцеляване!
Все едно, дали ще вегетирам в някой театър или пиян помак ще ми резне гръкляна, докато спя пребит от умора...
Странно, но не ми пука…
Вместо да обикалям от пазар на пазар, където повече ме крадат, отколкото продавам, по-разумно е някъде да се залостя…

- Имаме време, дай да пием по една студена вода – рече Жорката и отби наляво, нарушавайки правилника за движение.

Жорката е… директор на училище край Нова Загора! Когато е свободен идва да ми помага… Знаем се от години - като студент ми участва в „ Докога“ версия по „Хоро“ на Страшимиров и „Не е за младите покоят“, по „Четиридесет и първият“ от Борис Лавренев…
За да заемеш добра позиция на пазара, трябва да си отишъл най-късно до 5.30-6.0 часа. Това означава: ако пътя ти е 3-4 часа, трябва да тръгнеш в 2 часа след полунощ… А всички пазари, с изключение на Димитровград, бяха на такова разстояние.
Обикновено пазара продължава до един часа, след което се прид-вижиш до следващия обект, или обратно - от където си тръгнал. С други думи, ако си сам, то от шест сутринта, до един часа си вързан - не можеш ни да се изпикаеш, ни да опазиш стоката си… Ако някой реши да вземе под мишница кашон със стотина касети, ти просто си безсилен, стоиш и му се радваш – не можеш да го настигнеш и лепнеш два шамара, защото през това време вторият крадец, ще ти вземе останалата стока барабар със скъпия корекомски Шарп…
Всеки пазар е една малка необявена война.

- …и да хапнем, не сме обядвали, а е време за вечеря – рекох.
Пием вода и приближаваме до кебапчия застанал зад огромна скара –барем сто кебапчета може да зареди наведнъж…
- Много са ти мазни кебапите, бе, майсторе – казвам. Пък и ръце-те…за ноктите да не приказваме…
- Мазна е, баба ти!... Ти к’во искаш, да са сухи кат’пестил и кухи кат главъта ти!... Кат не ти аресват, е, върви в горъта и па̀си тря̀ва!...
Още малко и ще ме цапардоса с мръсните щипки…
- Айде, ти пък се засегна… Я, дай тука двайсет кебапа и един хляб за начало!...
- Е, т’ва веке е приказка – превключи кебапчията.
- Как те викат? – пита Жорката и задъхан чопли семки.
- Маню, и съм помак, ама не съм ахмак, да знайш!…
- Как пък си попаднал тука, чак от Родопа! – чудя му се.
- Не съм попаднал от никъде, от тука съм си… Ние не сме нито цигани, нито българи…
- Че к’ви сте тогава! – пита Жорката и лапа цял кебап наведнъж.
- Ник’ви, и ние не знаем к’ви сме, кой да ти каже… Само за бачкане ставаме и… за оная работа – подхилкова се Маню и надига изхлузените дочени панталони станали като мешин от мазнина…
- Мислех, помаци има само в Родопа!
- Бе, тебе к’ъв Родопа те гони, тукашни сме о̀твреме… ние сме на всеки километър. Само в три-четири села сме над десет хиля̀ди…
- Името ти е рядкост…
- Бе, аланколу, к’ва рядкост, тука манювци от кол и въ̀же, не мож се изпика, биля…
Часа е пет след обяд - паркинга празен, отвреме на време някой спре да пие вода и отново поема…
Жорката бърше мазни уста и подхваща семките за десерт:
- Що не вземем да опънем сергията, докато се стъмни има три-четири часа… Като отидем в Тетевен какъв ще го дървим по това време…
- Колко му е – и вадя от багажника специално направен дървен куфар за сто и двайсет аудио касети. Лепвам го върху горещата ламарина на лада- та.
Жорката разположи огромния Шарп върху купето и със замах зареди хита на пазарите „Хайде, бако на битако“:
- Да види наш Маню, че и наш’та стока си я бива… На удара с удар, както казва колегата Горки…
- На простотията с простотия, казваме ние – допълвам.
Палим по цигара и чакаме някой да клъвне…
Маню на мига се озъпти от пиянския глас на Тонката, вдигна ръце и врътна задник:
- Ашколсун, бе, ей т’ва ни тряб’а на нас!... Еп-па-а-а!... Дай газ!... Одма, дай тая касета, отдържам я от кебапа!... Насам, народе, наса-а-а-м!...
Реве Маню неузнаваем и щрака с щипки, като щъркел човка кацнал на комин…
След минута цъфна мургаво циганче и сочи с пръст касетофона - демек иска тая музика, дето свири…
Тоталния хит на колегата Антон Радичев - Тонката е неудържим - преди седмица се засякохме по пътищата гръмнал гума - не може да се прибере, а вечерта има представление… Дадох му мойта резервна, белким я върне, ама не вярвам…
След сефтето на Маню, сякаш изпод земята никнат един по един клиенти – сочат с пръст касетофона, хвърлят три кинта в куфара и заминават… Има-няма след два часа, в четирите улея на куфара, вместо касети, се напълниха със смачкани банкноти…
Споглеждаме се!…
- Няма две мнения, оставаме тука – казвам.
- Види се, ще озвучаваме Манчо – усмихва се доволно Жорката.
- Кадемлия се оказа нашият човек… Утре ще му подарим една върла циганийка…
Три нощи спим седнали на предните седалки – задната и багажника са пълни с кашони… На четвъртия ден колата се изпразни, остана само касетофона и няколко дефектни касети, което ще рече: продали сме над 1000 бройки, сиреч 2000 лв. печалба!...
За тия пари в театъра се бачка цяла година…

През соца думата бизнес е мръсна дума, идентифицира се с думата експлоатация… Да продаваш нещо, което си създал е престъпление, защото само държавата има право да произвежда и продава… Отиваш на пазар да предложиш труда си, нещо, което струва пари, а потъваш в земята от срам и неудобство…
След като, навремето, загърбих една перспективна професия и за-почнах всичко от нулата,
След като, двайсет и кусур години си блъскам главата да намеря така желаната творческа среда,
След като, ми спират одобрен от Художествен съвет спектакъл, разни партийни идеолози,
След като, се убедих, че благородните ми намерения са идея невъз-можна,
След като, опитвам сам да създам тази среда, където ще мога да дишам свободно и в някаква степен дори успях, (за жалост извън систе-мата на театъра).
След като, след двайсет и кусур загубени години, за пореден път решавам да започна отначало…
След като, целият ми живот се оказва безкрайна поредица от безполезни удари в стена, рикошет, засилване и пак удар...
Докога!...
Оттук нататък, трябва да живея чрез другите, а не за другите! Семейството ми има по-голяма нужда от мен, отколкото от изкривеното обществено мнение, което отвреме-навреме ме потупва снизходително по рамо…
Баста!

Мисълта да се закотвя на триста километра от семейството, не ми дава покой… Дори проектирам как ще изглеждат нещата – три дена и нощи записвам в къщи и три дена продавам на паркинга…
Наемам квартира в селото…
След два-три месеца спря познат пазарджия от Омуртаг с каравана:
- Бе, гледам те, мъчиш се, ако искаш да ти продам, ей тая каравана…
Светна ми, караваната за мен е спасение – край на безкрайните пътувания и квартири, които през петнайсет дена сменям по една или друга причина… От друга страна се връзвам и не мога да мръдна - един ритник във вратата и изчезва всичката техника барабар с десетина хиляди касети…
- Караваната за мен е нож с две остриета – си казвам на глас.
- Не ти схващам граматиката, ама идва зима, а мястото е добро...
- Колко я даваш?
- Колкото съм я взел – тринайсет.
- Какво тринайсет!...
- Тринайсет хилядарки…
- Много пари… един апартамент струва двайсет…
- Както кажеш, т’ва е положението…
- Дванайсет, та да стане пазарлък…
- Айде дванайсет и петстотин и да свършим…
Стискаме ръце…
- Плащане на три пъти – допълвам.
- Нямаш грижа – рече джамбазинът. На връщане, в понеделник от Червен бряг, ти я оставям…
- Остави ключа в ресторанта, до четвъртък ме няма…
От клиенти разбирам, че следваща седмица в Борима има тридневен панаир – бях решил да си замина и заредя яко…
Три дена и три нощи не спя, вися денонощно на една поляна извън селото - много откраднаха и много продадох!...
Завличам се до паркинга - караваната чака… Отварям вратата и се опитам да вляза - цялата ѝ стената се разклати, а-а да падне… Мамка му и циганина!...
Разтоварвам с последни сили и сядам да броя оборота – докато броя на три пъти заспивам… Всички проблеми около караваната забравям – тридневният оборот ми стига да се разплатя!…
На другия ден започвам ремонт… Наемам превоз, купувам талашитени листове и я обшивам цялата отвътре, правя рафтове, махам гуми, режа теглича – вече не е каравана, а стационарен магазин…
Стъмни ли се, всичко опустява – спират само дето си вършат работата по тъмна доба… Ако съм затворил, отварям, ако съм заспал, ставам и почвам да подбирам музика – българина много е лъган и всичко трябва да пипне, види и чуе…
Тази категория „нощни купувачи“ не купуват по една касета, а ти правят дневния оборот… Кои са, що са, не питам - мълчаливо се разбираме… Всичко е просто: аз си върша моята работа, те своята - те не могат без моята музика, аз без техния оборот…

Чешмата е моето спасение, моята магистрална баня!... Всяка вечер затварям в полунощ, събличам се по бански, насапунисам и поливам с вода. През зимата я замества лавандуловия спирт – преди лягане се масажирам от глава до пети – поне сто литра изхарчих за десет години, докато прекарам вода и направя баня с тоалетна…
Една сутрин, млада жена минава покрай караваната и наваля на мъжа си:
- Я, какъв аромат на планинска лавандула!... Изчакай да откъсна няколко стръкчета!...
И се завря в храстите зад караваната…След малко се върна озадачена:
- Такава силна миризма, а не се вижда никъде лавандула!... Сигурно е оттатък дерето…
- Айде, стига се завира в боклуците… В Нови пазар ще ти купя цяло кило…
- Ама, тази е планинска…

Горещините са нечовешки – три вентилатора духат денонощно!... Не мога врата да отворя, та да раздвижя парещия въздух - току виж някоя циганка, дирейки място да се облекчи, вземе че се намърда и завайка от неочакваното зрелище на десетки мигащи потенциометри на записващи декове, които греят като котлони…

В осем вечерта, Джони врътва ключа на ресторанта и на паркинга оставам сам с моята музика без която се оказа, че народа не може да живее, пък и самият аз…
Тук, всеки бърза и не търси много удобства… Имам клиенти, дето още като ги видя, че спират им приготвям тяхната музика… Доволни, че им пестя време, те вземат още няколко…
Маню, ми е казвал, че на ден продава по две хиляди кебапчета!… Толкова се продават и сега, след двайсет години, само че и скарите са двайсет… Та, правете сметка имало ли е бизнес и какво се е печелило по време на соца…

Юни 1989 та - тягостно лято… Военни камиони с въоръжени до зъби милиционери се придвижват на колони. Не спират, вероятно, за да не изтича информация… И по-добре, ако се разшетат из паркинга клиентите ще се разбягат - народа не е свикнал да вижда толкова много желязо на едно място…
Занизаха се и танкове натоварени на огромни платформи, въоръжени войници - война срещу хора с голи ръце… От клиенти разбирам, че на Капитан Андреево колоната от изселници стига до Любимец…
Никаква информация какво се случва в държавата – ни вестници, ни телевизия, ни радио!... Пък и да има, все тая…
Всеки коментира под сурдинка: изселват тези, които не искат да сменят имената си…
Е, и!...
Навремето циганите с огромен ищах си смениха имената и това съвсем не ги направи българи, останаха си пак цигани...
По-скоро българите се доближихме до тях!...

Полунощ – първата ми зима на Роденец…
Преваля дъжд - преобръща на парцали сняг…
Сковава студ - магистралата е пързалка…
Обезлюдя - сам съм!...