автор: daro

Разстилам своя мрак
и тръпна да го осветите...
някой ден
с надежда – скоро.
От устните ми
усмивка се изрони
със тежест на монета.
На Бъдни вечер
сви се в пита.
По утро се раздаде...
заседна във безкрайната тъма.
Кога ли, целостта,
с лекота ще ме стовари
по острието на звезда!?
И нощта ще ме превари
със съразмерна пустота
по сипеите от стени,
по разливите на плътта...
по неведом друм
в ума ми.
И в нова дата ще съм – да.