автор: cattiva2511

Н. К. Перфилова

От Критик, 1 октомври 2015, 16:42

„… Току-що прочетох романа на всеизвестната авторка с псевдонима Кристина… Г-жо, надявам се, толкова ли не Ви стигна фантазията, та да си изберете и второ име?
С такъв псевдоним, как да очакваме нормални заглавия от Ваша страна?

Относно самата книга… Клише след клише… Началото, представят ни се героите: Красива и горда девойка, хубава като Слънцето и Луната, с прекрасни очи, в които можеш да потънеш, с мелодичен глас, който гали ухото, с пълна и „узряла“ гръд, чисто сърце и душа, най-важния фактор напълно неопетнена, възраст около осемнадесет-деветнадесет години…

Красив и горд мъж, на не повече от тридесет и две, с широка гръд, бицепси достойни за възхищение, здрави мускулести крака, храбър, но естествено с меко сърце, което се крие зад горда и силна натура…

Да, от такива герои ти се замотава главата чак, къде се намериха в този широк свят? Естествено и двамата са поизстрадали малко. Девойката, достойна Пепеляшка има лоши настойници, които искат да й вземат паричките, наследени от починалите чистосърдечни родители. „Лошите“ постоянно й се подиграват и се гаврят с горката изстрадала душа. Но от обидите и несгодите красивата девойка все повече се извисява.

Героят от своя страна страда от бившата си любов към напълно отвратителната си бивша жена, която не само не ще да си ляга с него след сватбата, но и му слага рога напред-назад…

В крайна сметка, двамата се срещат. И през цялата книга, той арогантен, тя мила и леко непокорна, колкото да има хумор, защото без него в този жесток свят накъде?… Тоест на всички ни е ясно нали?… На края на книгата Главния разбира, че е безнадеждно влюбен, и че тази чиста душа осветява неговия свят. Следват няколко банални фрази в последната глава, на последната страница и хоп — Хепи Енд.

Само докато пиша коментара си, под това велико произведение на изкуството, което е историческо, но не се знае точно от кога, защото милата Кристина не си е направила труда да прочете нещо от някоя си епоха и да го вмъкне в романа, знаем, че има замъци, рицари и крал, но кой от къде и защо би ни попречило да се вглъбим в постоянното разсъждение на героите за техните проблеми и сърдечни дилеми, та романът е от някога си и общо взето това е.

Съжалявам, че ще откажа хората да прочетат тази петстотин страницова приказка, напомняща ми на още сто такива, но това е положението, извода ми е: Кристина, писането не е за теб!“



Лидия затвори лаптопа си. Авторката с псевдоним Кристина, започна да продава романа си преди три месеца и навсякъде вече се говореше само за него. С лек скептицизъм Лидия реши да го прочете и буквално започна да й се повръща от първата глава. Естествено, младите и девствени момиченца се бяха побъркали по него, и писанията на авторката се продаваха като топъл хляб, като никой не знаеше коя е и от къде е. Беше се обвила в тайнственост, което разбира се само усили продажбите на книгата.

На Лидия й беше писнало от такива драскачи. Не че й беше работа, като инженер, практиката й нямаше нищо общо с такъв тип книги, но от известно време, тоест две години, откакто се раздели с последното си гадже, реши да види по какво са се побъркали всички и започна да чете любовни романи, после пък реши и че има достатъчно акъл, за да ги и коментира. И тук острия й език срещна успех. Нейните рецензии се четяха навсякъде и всички се съобразяваха с тях, можеше да потопи или издигне даден автор без никакво усилие. Това даде на Лидия стимул и вече нямаше книга, която да е прочела и да не се е изказала. Повечето я мразеха, други й се мазнеха, трети се правеха, че не съществува, но всички се страхуваха от това, което щеше да се напише.

Да, Лидия беше доволна, писна й от такъв тип книги толкова много, че не можа да се стърпи и след като натисна бутона „Публикувай“ разбра, че прословутата Кристина си беше изпяла песента!

* * *

Един месец по-късно…

Лидия стана от леглото. Пак не можеше да заспи, кой ден следваше… а, да, вторник. Едва вторник, на сутринта пак щеше да е с кървясали очи. Колко ли е часа? Погледна, ужас! — два и половина, което означава, че трябва да стане след пет часа. Значи трябва да се спи… няма как. Стана, отиде до кухнята, отвори хладилника, взе една бутилка петгодишен мавруд, седна на един стол, наля си чаша вино и запали цигара.

Кога стана на двадесет и седем? Кога остана сама? Кога единственото важно нещо в живота се превърна работата, цигарите и алкохола?

— Не можеш да спиш, а?

Лидия се стресна.

— Коя по дяволите си ти, как влезе в къщи и… май се напих!

— Сега си наля виното, как си се напила? — момичето изглеждаше учудена. Лидия я погледна, дребна девойка на не повече от двайсетина години, тъмна коса, прекалено много грим около очите, големи гърди, и понеже Лидия нямаше почти никакви, винаги се възхищаваше на големите такива, прекалено светло червило, което едва ли не премахваше устните от лицето на девойчето, прилепнала тениска и прилепнали дънки. Абсолютно нормално момиче, без особен вкус и стил, но все пак симпатично, дори красиво. Да, Лидия никога не казваше на черното бяло, дори да бе в неин ущърб.

Сега беше времето да се стресне, как така момиченцето бе успяло да се вмъкне в апартамента й? В два и половина вечерта? Как така седеше в кухнята й? Ако Лидия беше нервен човек, или не, не това беше думата, каква беше? Нормална, нали нормалните хора се стряскат от такива неща? Ох, да мислиш в малките часове на нощта, след две бутилки вино и предстояща нова чаша някак не се получаваше.

— Искаш ли вино? — сега момичето опули очи. Сигурно бе очаквала всичко друго, но не и това.

— Моля?

— Вино, искаш ли?

— Да… мисля? Знаеш ли коя съм аз?

— Не, а в интерес на истината и не ме вълнува особено… май. Както и да е, искаш ли нещо?

— Не разбирам. Сега трябва да крещиш и кършиш ръце и да ме питаш коя съм, как съм влязла, какво искам… не те ли вълнува?

— Ами — Лидия се замисли. Всъщност изобщо не я вълнуваше. — Не.

— НЕ?

— Да, не! Да ти сипя ли?

— Да, моля, аз…

— Да кърша ръце? — Лидия се усмихна. — Ти си фен на романите нали? Винаги ми е било чудно как се кършат ръце. Сигурно боли, а?

— Ами, не знам, не съм се замисляла, всъщност — момичето изглеждаше объркано.

— Или пък фразата: „и тя завъртя очи“, ха-ха, чувала съм, че ако човек направи физиономия и някой го стресне остава с нея завинаги, представяш ли си как ще изглежда главната героиня със „завъртените очи“?

— Ами… ти не си съвсем в ред нали? Имам предвид, цялата тази ситуация е странна, а ти се държиш… странно.

— Мила, сама ли си?

— Да.

— Та, ти тежиш петдесет и пет кила най-много, два пъти по-ниска си от мен и със сигурност не си се била с разбеснели „девици“ из дискотеките толкова често колкото мен, та какво можеш да ми направиш? Пък и съм минала курс по самоотбрана, честно не те подценявам, но нямаш шанс.

— Честно ли?

— Да, пий! — Лидия отново седна. Винаги й бяха казвали, че е прекалено спокойна, не й пукаше от нищо, и за какво всъщност да й пука? Най-страшното в човешкия живот е смъртта, а всички умираме един ден. Дам, девойката срещу нея гледаше като в транс, не такова посрещане очакваше сигурно. Жалко…

— Дойдох тук с цел…

— Не се и съмнявам.

— Аз съм Кристина…

— Да, предположих нещо такова.

— Как? — момичето отново отвори уста, доста сценично помежду другото. Лидия се почувства като в колумбийски сериал. Точно така се държаха актрисите там, с толкова явно изразени, и най-важното преиграни емоции, че човек да може да прочете всичко ставащо в „дълбоката“ им душа.

— Ами, коя друга ще дойде у нас посред нощ, ако не някоя обидена фея? Кристина казваш, да, сигурно си ми ядосана.

— Ами… да.

— Е не те виня, но ако искаш извинение, няма да стане, мила.

— Защо?

— Защото имам мнение и го изказах, ти не си съгласна с него, жалко, но е факт. Романът ти ми напомни на сто и петдесет други такива. Стереотипът запазен от начало до край. Идеални герои, срещат се, той наранен, тя толкова наивна, че чак прилича на овца, влюбват се, но и двамата не знаят. Него го води секса. Нея първия й оргазъм… и така до раковия момент, когато тя едва не умира, това е задължително, естествено той преди това я е наранил, а тя горката цяла книга търпяла, та накрая не издържа и тогава и само тогава, преди да я загуби той разбира, че я обича и всичко става мед и рози. Нещо пропуснах ли?

— Но, но тяхната история е красива, тя е добра и лоялна, той е…

— Абсолютен селяк, с бицепси на Скалата[1], но никога не стъпвал във фитнес зала и не приемал анаболи.

— Тренирал е във войни и…

— Първо, кои, че не ми стана ясно и второ, колкото е да е тренирал, ако не е вдигал тежести няма как да придобие такава физика, а в цялата ти книжка нито веднъж той не се погрижи за тялото си…

— Ами той го е правил, но…

— Ако ти не кажеш на хората те няма как да знаят. Едва ли не нашия се е родил здрав и корав, ха-ха. Намира си девственица, след курвата жена му, пасват си в леглото и…, ох, мила, не се получава.

— Хората харесваха романа ми преди ти да се намесиш! — Кристина се ядоса, май дори почервеня. Това в книгите винаги е сладко, или поне така го описва автора, но сега на Лидия й се видя смешно.

— Да… ако мислиш, че моето изказване ги е накарало да разберат колко са подвластни на всеобщото мнение, значи твоите читатели не са от най-дълбоките и… — Кристина позеленя. Ето това вече изглеждаше грозно.

— Да видим ти как ще се оправиш по-добре от мен.

— Няма да пиша евтина еротика, мила…

— О, не, искам да накараш тя да се влюби в него, а той в нея, ако не успееш никога няма да ти позволя да се върнеш у дома, ясна ли съм?

— Моля? Ти в час ли си душице, защото май ти хлопа някоя от дъс…

* * *

Лидия отвори очи. Главата й пулсираше. Огледа се. Тъмно. Не може да се е събудила преди всички будилници, защото никога не успяваше да го направи. Защо, да го вземат дяволите, е тъмно и студено?

Някой влезе в стаята й. Как?

Дръпнаха се пердетата, и една дребна и набита жена, която май Лидия виждаше за пръв път се обърна към нея:

— Добро утро, лейди Лидия, добре ли спахте?

Точно тук нормалните хора се паникьосват и започват да крещят и театрално да си скубят косите. Поне така става във филмите и книгите… как не си причиняват косопад?

Вариантите на Лидия бяха два — или се е напила като свиня и в момента се намира в един много реален пиянски сън, или се е върнала назад във времето и се намира… кога точно и къде точно не е много ясно. Може пък Кристина да е вещица? Лидия затвори очи, какво не й беше наред, че хич не я бе грижа какво за Бога става?…



Бележки

[1] Скалата — Дуейн Дъглас Джонсън, трето поколение професионален кечист, известен със своето сценично име Скалата (The Rock)