автор: admiral

     Понеже производителите му твърдяха, че винаги надушва верния път го кръстихме Гуджо. Още на следващата сутрин Гуджо влезе в тестовата си фаза. Седнах зад волана, а милата до мен го гушна в скута си. Щяхме да ходим до братовчеда и набързо вкарахме адреса през дисплея. След като премига няколко пъти, Гуджо изписа “road calculation done“ и обърна на чист български с нежен тембър:
     “След 300 метра завийте надясно!”
     – Защо си изпрограмирал женски глас? – заинтересовано попита милата.
     Нищо не му бях програмирал, сигурно така си беше по дифолт, ама това надали щеше да ми повярва, затова опитах нещо по-убедително:
     – Ами нали съм свикнал женски глас да ме инструктира…
     Тя кимна небрежно и се задълбочи в опциите. Отначало се беше дърпала, не искаше да купуваме навигационна система, скъпа била, но аз тайно я подозирах, че просто не понася друг освен нея да диктува посоката.
     – Леле колко езици има! – възкликна тя и лукаво смигна: – Искаш ли да го превключа на италиански?
     – Ако ти се слуша Челентано, пусни си го на диска, – засякох я аз.
     Милата млъкна олепена и продължи да пипа дисплея, а аз потеглих.
     – Има и македонски – след малко се обади тя.
     Като внучка на бежанци - 90 годишната ѝ баба все още пазеше спомен как като малко дете е напуснала горящия Кукуш - душичката имаше особено отношение към хората и езика им отвъд Осоговската планина. Пръстите ѝ зашариха по дисплея и след секунда се чу як баритон:
     “Престрой се во десната трека, бре, турулейко!”
     Дясната лента беше заета, та не можах да изпълня веднага дадената инструкция. Помакедончилият се Гуджо обаче се оказа нервак:
     “Бегай итно во десно, гиди будала!”
     – А? – слисано се заслуша милата, докато се вмъквах между два камиона. Иначе този стил на шофиране моментално щеше да предизвика буйни протести, но този път тя забрави коментара си. Гуджо почна да ми става симпатичен.
     “На кружниот тек глей да се изсулиш, третиот излаз!” продължи авторитарно да нарежда чудото на техниката.
     Милата ме погледна въпросително:
     – Няма ли да минаваме покрай язовира?
     – Естествено, че ще минем. Той сигурно е сметнал пътя през магистралата, ама там сто на сто сега има задръстване. Ще си караме както винаги – потвърдих аз.
     На кръговото продължихме направо. Гуджо обаче не беше съгласен с така избрания маршрут.
     “Каде тргна преку кукуруза, бре абдал?” възпротиви се той. “Во прва пригода сврти возилото полукружно!”
     Дребните на задната седалка престанаха да се боричкат и заинтересовано нададоха ухо, а милата почервеня от смущение и показалеца ѝ зашари по дисплея.
     “Врати се надзад, ти рекоф, бре гюбре! Наваму како си тргнал, ке стасаш на макья ти у грмушката!” продължаваше да се пеняви Гуджо.
     Пръстите на душичката укориха хода си, но Гуджо явно не се даваше толкова лесно да му вземат думата:
     „И бре, егюптино, ти човечки не разбираш ли! Да повикувам пожарникарската да ти преплави ушите, идиот ниеден!“
     Дребните отзад нададоха възхитен вой. Новата техника биеше всякакви рекорди.
     “На тебе ти зборам, бре татарино глуп! Сврти гальотата и карай надзад до кружниот тек, бре изрод, мамлаз… !”
     Милата отчаяно малтретираше дисплея и явно се чудеше как едновременно да запуши ушите на поколението, което се забавляваше царски. Най-после изглежда успя да налучка правилната опция, защото в колата отново прозвуча еротично нежният женски глас:
     “Движите се по второстепенен междуселищен път. Дръжте избраната от вас посока за следващите тринадесет километра.”
     Единият дребосък продължаваше да си държи корема кискайки се до припадък, имах вече основателни опасения, че е подмокрил седалките. Другият, стъпил с детска безогледност върху абсолютно безинтересното Нинтендо, протягаше настойчиво ръце към новата семейна придобивка. Милата се отпусна на седалката, размърда рамене и облекчено въздъхна. Имаше вид на човек разтребил окончателно миналото си.