автор: 6ureia

И никога,
и някога,
и винаги,
усмивката му пясъчна се мръщи,
разпръсквана от ветрове безименни,
връхлитащи,
отминали,
могъщи.

И странно е,
резонно е,
така е:
сърцето му, макар и песъчливо,
тупти на Вечността с безкрая:
ритмично,
прединфарктно,
диво...

В очите му,
в недрата му,
в умът му,
милиарди песъчинки правят Цяло;
Той пясъчен часовник е.Часът му,
мерило е
за Край
и за Начало.

И сухо е,
и тихо е
дордето,
със шепите си вае чудни дюни.
Гневът му е засипващо либрето
за опера
от хаос
и безумие.

От никъде,
от нищо
и от времето,
в утробата му се роят пустини,
от всяка песъчинка-тя е семето:
грандиозна,
и нищожна,
и завинаги.