автор: marisiema

В миг светът се стовари
и притисна ме здраво.
Стегна ме с дланите яки,
даже глас не остана.

Нямах право на избор
и улучена, просто залитнах,
млъкнах, онемях, не извиках -
бедна, малка прашинка.

Где е Земята ми мила?
Тя си извърна очите.
Где е Луната красива?
Тя си заключи звездите.

Где е Небето ми синьо,
милото, огнено Слънце?
Аз съм детето им мило,
тяхно отронено зеънце?

В този миг, тежък, страшен,
всичко обърна гърба си,
сам-сама да се справям,
да се гърча и крия страха си.

И ще мога ли още
да живея и дишам до утре?
Всички планове, срещи,
в миг ослепяла, да пусна.

Този миг и до днеска
аз не бих могла да опиша.
Спомен нямам, бях в треска
и упреквам се, мъча се скришом.

Само чувствам в душата,
че смъртта е безумна, жестока.
И горчи ми в устата
като силна, коварна отрова.

Слънце гордо и вечно,
ти светиш си там отвисоко.
Тича тоз свят неверен,
вън прострял се широко.

Само очите ми бедни
са без огън, без блясък,
днес в сълзите горещи.
И изтича отминала радост...