автор: riiva

МАРТ

Самотната танцьорка

„Да спрем дотук.” Думите трептят на студения екран оглозгани и сиви като некролог на нашата връзка. Връзка, която не би могла да „спре”, тя просто не е започвала. Взирам се в равните безлични букви и не усещам нищо.
Хубаво е, че не познавам гласа й, някак съм сигурен, че щеше да е със същата равна овладяна интонация, в която да не личат гнева и раздразнението й, а от това щеше да ме заболи. Тя е от жените, които приключват връзките си решително и бързо, без страстни сърчица и усмихнати емотикони. От двама ни аз съм ревльото. Иска ми се да й кажа да остане, да размисли, но знам, че няма да го направя, при нея има твърде много правила. Красива е, много е красива, чак ме боли. Виждал съм я веднъж, няколко секунди, изпросени в окото на камерата. Тъжно лице с крещящи очи и мълчалива уста. Без снимки и камери, без телефонни разговори - приглушена светлина и безплътен профил в ръба на монитора, това също е нейно правило. Все едно това променя нещо. Искам да я докосна, да милвам устните й, да я пазя, нищо, че знам истината, тя не е нито невинна, нито беззащитна. Тя е стрийптизьорка, сама ми го каза. Мисля, че това ме обижда най-много. Нейният страх от мен, от любопитството ми, сякаш съм воайор, сякаш бих взел насила това, което се продава без фалшивото лицемерие под светлините на нощния клуб. „Да спрем.”, съгласявам се, има ли значение, дали ще спрем или ще продължим, тя е решила, аз нямам глас. Истината е, че съм облекчен. Не от напускането й, не, сигурен съм, че не би приела такова обяснение, ако въобще ми го поиска, а от необходимостта да търся отново и отново мост през студеното й съвършенство, през предпазливото й мълчание. Все пак добавям към моя текст разплакано човече и угнетено наблюдавам безспирно помахващата за сбогом ръчичка. „Не се влюбвай.”, това пък е мое правило, „Никога не се влюбвай в тях.”
Ще почакам, скоро живото синьо око, което ме свързва с прозореца на моята пепеляшка ще изгасне завинаги и аз ще си легна. С него ще си тръгне и тя – от компютъра ми, от нощите ми. Партито отдавна е свършило, минава полунощ. Каляската пак е стар компютър, а пантофката - спомен, който не пасва на никоя друга жена. Няма виновни, тя няма нужда от усложнения, аз нямам нужда от лъжливите детски приказки. Това е просто една несбъдната връзка. Така или иначе, не доказва нищо.


ЮЛИ

Студената Лолита

Тя е само на шестнадесет. Още в началото ме уведомява – спокойно и делово, по начина, по който друг би поръчал кафето си. Не харесва чалга, цветовете от розово до червено са й противни, мрази салата, обича да яде само бяло месо, предпочита да рисува, макар че като малка е свирила на виола, не обича скучните компании, драматичните връзки и филмите без хепиенд. Харесва джаз. И, да, да общува с по-възрастни мъже. А аз харесвам нея. Не се срещаме, тя се страхува да не я видят съучениците. Да не я видят с мен. Но не възразява да говорим чрез камерите - по много и за всичко, понякога по цели нощи. И няма нищо против да я гледам: разсъблечена до гащета как бръсне голите си крака или втрива крем в кожата на гърдите си. Чудя се къде са родителите й. Никога не ги споменаваме и те не ни притесняват. Никой никога не чука по затворената врата, не пуска водата в тоалетната и не нахълтва за да й каже да изхвърли боклука, сякаш само тя живее в призрачно тихото жилище. Може и наистина да е сама, не е моя работа. Нека друг се тревожи за родителите й. А тя, тази палава непълнолетна нимфета, съвсем не е дете и аз не искам нашите разговори да свършват. Впрочем, говори тя – или по-правилно е да кажа, разпитва тя. За мен. Впива острите си малки зъби и къса пласт по пласт крехката ми защита, настървена и гладна за същността ми. И тогава на мен ми става страшно и болно, защото мога да я намразя, а не искам. Разказвай, шепне тя, Говори ми, дай ми още от себе си.
...Какво да кажа? Че съм я търсил? Че съм я викал? Че съм викал името й? Именно нея, непокорната жестока чаровница, а не някоя друга? Няма да ми повярва. Или да й кажа, че трябва да ме зареже и че нашите нощи в празното жилище ще окрадат младостта й, а някой ден тя ще страда и ще ме мрази, защото аз съм причината? На това пък аз няма да си повярвам. Затова говоря, разказвам й всичко. А когато думите започнат да свършват, милвам с длан през екрана лицето й и измислям нови думи. Думи за имената на мечтите ми, за цвета на дъжда или за вкуса на дъгата. Рецитирам поезия - и моя, и чужда, декламирам дълги депресивни поеми и мрачни стихове. Бездруго няма никакво значение, защото дори когато говоря, аз все така мълча.
Тя има толкова много въпроси, аз – не. Аз имам само един, но не смея да питам. Тя е наясно, аз съм наясно - ако мълча, ще ми разреши да остана. Ще се връща отново при мене – и макар че аз за нея съм старец, а тя е в разцвета на силите - ще се връща, ще я вика страхът ми, че може да я загубя. Ще я дърпат дребничките ми човешки инстинкти и ще я карат да гори, защото това е, което я свързва с мен – властта да ме наранява, когато поиска. И аз обещавам, ще бъда тук за теб всяка вечер, моята студена Лолита. Ти само с мен можеш да правиш това, да флиртуваш, скрита зад ника си – така безсрамно и грубо. Като лека жена. А аз ще ти дам да пуснеш стрелите си, защото аз, разбира се, не съм истински. Аз съм виртуален, а в твоя свят виртуалните мъже не кървят. Един ден те просто си тръгват – когато раните станат твърде много или твърде дълбоки за да бъдат лекувани с измислени думи. Или с любов, която не е истинска.


СЕПТЕМВРИ

Вярната дама

Говорим в късите горещите утрини, когато яркото слънце е високо горе над хоризонта, или в задушните ранни следобеди, когато въздуха е като сироп и улиците са пусти. Детето щъка зад гърба й, гледам как кара колело, играе с кубчета или просто лежи, захласнато във филмчетата, които някой предвидливо е пуснал за него на огромния екран в хола им. Тя пие кафе, похапва домашни сладкиши или пуши от смешно тънките си цигари, облакътена пред компютъра. Изглежда спокойна и сигурна в дома си, въпреки перверзното око на камерата, втренчено в изопнатите бедра и късата блузка. В твърдите гърди и капчиците пот, които разсеяно забърсва с несъразмерно голямата за ръста й длан. Говорим дълго, с часове, но не за това, което и двамата сме приели, мълчешком и потайно като крадци. Няма да има целувки, вечери на свещи, дълги разходки в парка – тази камера е всичко, което ще ми даде. Лесно й е да е така безразсъдна и смела – за нея аз просто не съм достатъчно важен за да ме пожелае, да забрави, че тя е преди всичко съпруга и майка. Преди всичко или нищо повече – за нея няма значение. Харесва й желанието ми, кара я да се чувства специална, но тя е омъжена. Съпругът й? – той е добър човек. Отговорен човек. О, той толкова много работи, за да са добре тя и детето – а това... то е нищо, просто флирт. За мен не е нищо, аз я желая, възбужда ме поканата на разголената й плът и играта на едрите кости под кожата.
Тя пали поредна цигара, не излиза навън, пуши там, пред детето - аз също, а не пушех преди да я срещна. Впрочем, пуша само, когато съм с нея, но тогава пуша много. Купувам пури, по-тежкарско е и за кратко изглеждам някак значим. Или преуспял може би, въобще някой, когото тя със сигурност ще хареса. Приятно ми е да мисля, че е като целувка – когато заедно издишваме лютивия остър дим и през отворените ни устни облаците се срещат на границата на компютърните екрани, до самия край на блестящите пиксели.
А после ревва детето и тя го храни, храната хвърчи във фонтан към тавана и пада безразборно върху тях, а те се смеят, двамата. Забравили са за мен, а аз си мисля, че това е семейството, което можех да имам. Което трябваше да имам. Моето семейство и щастието, каквото го заслужавам. Няма смисъл да я измъчвам, ще стискам устни и ще мълча – това ми се отдава най-добре, да мълча. Да мълча и да не споря, разбира се, понеже тя е права. Права е, нищо не ми дължи. И изведнъж ми става самотно и пусто, защото най-сетне съм разбрал. Ние тримата никога няма да бъдем семейство. Не и с нея, тя вече има това семейство. А аз през цялото време съм стискал парченце от нейния живот. Не моя, не дори нашия, а именно нейния живот. Само че, аз не съм крадец. Страхливец може би, особняк. И вероятно тя хубаво ще се посмее, когато спра да идвам при тях, когато види, че най-сетне съм проумял. И да, права е, време ми е.
Извинявай, скъпа, толкова съм свикнал да играя друг вместо себе си. Ще си вървя. Впрочем, това също ми се отдава добре – ето, тръгвам... Ако изобщо забележиш, че ме няма.

ДЕКЕМВРИ

Аз

Коледа е. Не бързам за никъде, сега няма за къде да бързам, а звукът на снега, скърцащ в подметките, е дори приятен. Успокояващ. Макар че не бих признал, че ме е страх. Страхът може да има много лица, но е нелепо да признаеш, че се ужасяваш от себеподобните си. И аз, всъщност, не го признавам, просто крачките ми стават по-бавни. Не съм длъжен да стигна, длъжен бях да тръгна – и го направих. От дома ми, от празния хол, от сигурността на монитора. Това стига. Доказах си го - животът ми не е пропилян, имам смелост и ето, аз се боря за себе си. Но сега мога да се прибера, да забравя и гордостта ми ще си остане ненакърнена.
Добре е да имам избор. Тя вероятно ме чака - закъснял съм с десет минути, но аз не съм длъжен да вляза, в ресторанта е топло и уютно, а дори и никога да не се появя, за нея едва ли ще има значение. Най-хубавото е, че тя ще разбере. Без обяснения. Без лоши мисли. Когато отсъствието ми се проточи и дойде време да си поръча второ кафе, тя ще ме разбере.
В онази тайнствена обвита в мистериозност средна възраст е - онази, от която жените никога не излизат след като веднъж са преминали прага от тридесет и шест. Според мен е по-скоро на четиридесет и шест, не че очаквам да ми каже. Разказала ми е някои неща - неомъжена, няма деца и пристрастена киберхоличка. Като мен. Ресторанта избра тя. Но да се срещнем я поканих аз.
Навярно ще е хубаво да седнем, само ние двамата. Да гледам в очите й и да усещам аромата й. Вече съм измислил този аромат – жасмин или момина сълза – сигурен съм, не може да е друг, това е парфюма й. Или може да не се гледаме, просто ще поседим. Ще взема ръката й – истинската й ръка в истинския живот – и ще усетя бясно тупкащия във вените пулс, мисля си, че нея също ще я е страх, като мен. Или няма да се държим, ще стискаме дланите си в юмруци, докато побелеят. Разбира се, под масата, за да не може никой от нас да види страха ни. Ще пийнем, ще поговорим. Или дори няма да говорим, само ще поседим – докато стане възможно учтиво да се разделим и всеки да се завърне в своя собствен малък виртуален затвор. И нищо от това няма да има значение, защото аз бях длъжен само да опитам.
Приятно е да имам избор.
...когато мога да избера да съм истински.