автор: Zvon

Стая с четирикрил прозорец - подчертано без телевизор. Главният герой ритуално бавно, с плавни движения в стил легато, едно подир друго върши следното: нахлупва старата си репортерска шапка, оглежда се в огледалото. Пауза. Отваря ирландски лакримариум Writers Tears, налива си чаша. Пауза. Отпива блажено. Пауза. Пак отпива. Пауза. Пауза. Взема тлъст репортерски тефтер с шагренова подвързия. Отваря го напосоки. Чете. На отворената страница е записано "17 ноември 1967 г., петък, пълнолуние, Пордим...". Отпива. Унася се. Налива. Отпива. Пауза. Припомня си.
По онова изнамерих една приятна за душата си услада - през октомври и ноември пътувах и пиех в първокласни купета, независимо от маршрута на влака. В тези месеци вагоните първа класа пустееха и предлагаха очарованието на диреното усамотение. Спонтанно, в някой делничен следобед, напусках опушената канцелария на БТА. Решително, като отлитащ на юг щъркел, се устремявах към централна гара. Пътем се сдобивах с компания за воаяжа– бутилки с нежни имена: Плиска, Преслав, Поморие. Преизпълваше ме прилив на приятна възбуда от предстоящето: монотонно потракване по релсите, мирис на траверси, игриво подрънкване на гарови камбанки, живителни глътки коняк, свирка на локомотив – ту болезнено пищяща, ту плашещо basso profundo. И разбира се, пробягващите през прозореца гледки, сякаш изкочили от цилиндъра на ловък фокусник: пусти есенни поля, тук-таме някое замислено магаре, куче, унили стада овце, безмълвен чобанин опрял глава на гегата си, железничари, кантони, спуснати бариери и брадясали шофьори на камиони в очакване на вдигането им. Всичко това се смесваше в една вълшебна амалгама, която ме будеше за нов живот. По време на пътуването пиех в темпо Аndante non troppo - 150 милилитра на 100 километра. Обикновено, малко след стотния километър, изчезваше гнетящата ме унилост. Душата ми просветляваше, умът ми се избистряше. Мислите ставаха пъргави и огнени, въображението – игриво като катеричка. И така, на 17 ноември 1967 г. в 17.50 часа бях пред билетното гише на гара София. Аз с две тумбести Плиски. Биха ми стигнали до Русе двупосочно, но избрах гара Пордим. Бързият влак Б263 потегли в 18 часа и 10 минути от 3-и челен коловоз, северна страна на гарата. По онова време все още не бях толкова известен, колкото впоследствие ме направи телевизията. Все пак реших да се застраховам от досадни общения и набързо се дегизирах. Използвах подаръка от шефа на научно-техническото разузнаване ген. Тодоров - мустаци с изменяема геометрия. Настроих ги на Deutsche Welle - нещо средно между Ницше и Адолф. Погледнах се в огледалото на купето - работеха. Моя милост бе неузнаваемо променен. Ликът на редови БТАнец се бе стопил. От огледалото ме гледаше будещ уважение, странстващ акушер-гинеколог на свободна практика. Успокоен си напълних чашата до отметка "гара Роман" и загасих осветлението.

21. 10 ч., гара Телиш. В прозореца на купето се блещи Луната – същинска глава на напращяло коледно прасе от гара Катуница. Точно там, където е лунното Море на спокойствието, би трябвало да е дясното прасешко оче. Струва ми, че на това място от лунния диск съзирам сълзица.

„Луната висне като плод,
забравен в есенни градини,
и буди сънния живот
на туй, което в сън ще мине.“

21.30 ч., гара Пордим. Слизам. Перонът, огрян от неона на гаровите прожектори, пустее. Доближава ме мъж в железничарска униформа. Отблизо установявам, че тя всъщност само прилича на железничарска, а в действителност е елегантно ушита униформа на висш офицер от армията на маршал Бадолио. Само регалиите по нея са на старши жп командир втора степен. От джоба на куртката му се подава книжле - La Cantatrice chauve. Мъжът ме заговаря:

- Уважаеми господине, позволете да ви се представя! Чърчил, началник гара Пордим. От разстояние долових възхитителната безполезност на вашето пътуване. Моля да приемете поканата ми за една скромна вечеря!

Приех. Гаровият ресторант - като перона пуст. В дъното му ни чакаше тя – с дълги като шахматен дебют крака и наметната само с ослепително бяла покривка маса. Под нея тя навярно бе съвършено гола. Сервираха – бутилки Шато пап Клеман и плато френски сирена: комте, ементал, камамбер, рокфор, булет д Авен, бри. По време на вечерята говореше главно Чърчил, като всеки път се обръщаше към по различен начин.

- Започнах да уча химия в Сорбоната. На трета година я зарязах и се завърнах при ученическата си любов – учителката ми по химия. Оженихме сме. После на нея й пораснаха мустаци, а аз станах началник-гара Пордим. Тук, княже, съм известен като Чърчил. Така ме нарекоха, защото нямам абсолютно никаква прилика с него. По същата причина прякорът ми във Франция бе Пенлеве – между мен и някогашния военен министър липсваше каквото и да е сходство.

Боц парченце комте. Глътчица пап Клеман.

- От Париж, Ваше преподобие, ми остана любовта към виното и уважението към елегантността. Всеки мъж трябва да е винаги изискано облечен, спретнат, стегнат като опънат на 4 карфици. Etre tire a quatre epingles, както казват французите.

Глътчица винце, хапка бри.

- Човекът, другарю подредактор, не е нито мислеща тръстика, нито говорящо животно, а е най-вече цитиращо животно. Например, ако сега ви запитам що е това демокрация, вие на часа ще зацитирате моя съименик: “Казано е, че демокрацията е най-лошата форма на управление, но не сме открили по-добра.“ И после ще доцитирате: „Най-добрият довод срещу демокрацията е петминутен разговор със средния избирател“. Тук, на гара Пордим, ежедневно и многократно, от дежурния стрелочник до ръководител движение цитираме. Най-често това е „Наредба № 11 от 28 декември 1961 г. за определяне правилата за движение на влаковете, маневрената работа и подаваните сигнали в железопътния транспорт“. Ето един от любимите ми цитати - член 54, алинея 5: „В натурния лист на влака обр. ДП-1 номерът, с който е пристигнал влакът, се зачертава, така че да личи, и под него се записват новият номер на влака, номерът на телеграмата, с която превозвачът иска назначаването му, и номерът на заповед“. Красиво, нали?

Хапчица камамберче, глътчица винце.

- Ако искаш да влезеш в историята, другарю майор, най-важно е да знаеш на вратата на кой историк да почукаш!

23.55 ч. До масата застава железничар с делови вид. Навярно е дежурният ръководител движение. Връчва на Чърчил лента от телеграфа. Той я прочита и разпорежда:

- Товарният нека изчака на трети коловоз! На локомотивната бригада да се сервира вечеря по завишена зимна разклатка.

После се обръща към мен:

- Вашият влак, уважаеми докторе, скоро ще навлезе в гара Пордим. Да вдигнем последен тост, а след това позволете да ви изпратя до купето.

Излизаме на перона. Учудва ме, че там са строени жп духов оркестър и почетен взвод пехотинци – каските и натъкнатите на пушките ножове тревожно блестят. Чърчил оправя фуражката си и гръмогласно изкомандва:
- Взвод, за посрещане на влак П2212, мирно! За почест! Моля, гражданството с едноминутно мълчание да почете двуминутното закъснение на влака!

После Чърчил ме придружава до вагона. Прегръщаме се прощално. Махам му от прозореца. Чуват се неговите отривисти команди:
- За ускорено марш към София, локомотивът отпред, вагоните след него! Тегли! Оркестър - „Славянка“!

Чак до изходните стрелки на гарата стоя на прозореца, махам с ръка и слушам звуците от оркестъра. После се прибирам в купето и морно се отпускам в хамака на Морфея. В плен съм на алкохолната омая и сънища, които ме нападат като хлебарки. В първия над мен се надвесил железничар и деликатно ме побутва по рамото:
- Благоволете да се посъбудите и наметнете шинелчето си, Ваше благородие! Студеничко става, планов ремонтец на влаковото отопление начева.
Наистина се посъбуждам. Захладняло е. Наливам. Отпивам. Заспивам. Спохождаме друг сън. Декорът остава непроменен. Дочувам сподавен шепот:
- Той спи, май е по-добре да не го будим!
Вратата на купето ми бавничко се отваря. На прага, без да смеят да влязат, стоят четирима: две жени и двама мъже. Всички са в железничарски униформи. Глас с школувана интонация на конферансие изрича:
- "Шест игралки-залъгалки", музика Димитър Тъпков, изпълнява жп квартет "Коловоз" при депо Горна Оряховица.
Запяват:

Спи юначе-мустакаче,
в твоите мустачки млади,
утре славейче гнездо ще вие!

Трака-трак, трака-трак. Попадам в нов сън. До ушите ми достига възбуден шепот. На немски е - езикът на любовта. Лекичко отварям очи - две дами ме съзерцават през открехната врата. Макар и в полумрак разпознавам едната - Лени Рифенщал. Гласът й е изпълнен с нега:

- Ingrid, schau ihn mal an! Was für eine raue Schönheit, was für eine nordische Ausstrahlung, was für eine Männlichkeit! Und sein Schnurrbart macht mich verrückt! Ich kann es nicht mehr ertragen, ich werde ihn küssen! (Ингрид, погледни го! Каква сурова красота, какво нордическо излъчване, каква овладяна интелигентна мъжественост! А мустаците му направо ме влудяват! Не издържам, ще го нацелувам!)

Трака-трак, трака-трак. Фосфорният циферблат на часовника ми показва 4.55 ч. Ръката на Морфей пак ме придърпва – приготвил ми е още нещо. Сънят прилича на предишните, но този път вратата на купето рязко се отваря. Влезлият запалва осветлението. Разпознавам го още преди да го е сторил - Лозан Стрелков, директорът на БТА. От очите му струи гибелен гняв, от ноздрите - изпепеляващо дихание. Глас като на Лорънс Оливие ме засипва с огън и жупел:

- Как смеете да пътувате в първокласно купе, дегезиран като артист-петоман и явно нетрезвен, другарю преводач? Позор!!! По това време вие би трябвало да дежурите пред тръбата на БТА, готов за всякакви внезапни преводи! Заварвам ви далеч от работното място и то в състояние на битова разложеност! Това вам аз нивга няма да простя!

Щрак осветлението! Тряс вратата! Трака-трак, трака-трак. Следва сън номер 5.
Глъч от коридора на вагона. Властен глас нарежда:
- Отдръпнете се! Сторете път на телеграма - светкавица!
От светкавицата на телеграмата коридорът светлее. В купето влиза пощальон в парадна униформа и зачита:
- Телеграма светкавица. Получател - влак П2112, вагон 1, купе 3. Подател – Белият дом, Вашингтон. голямата шахматна дъска тире подредена точка партията тире започна точка противникът игра славянска защита точка в мителшпила влизаме с проблем точка спешно е нужна помощта ти точка твой збигнев бжежински точка.

Трака-трак, трака-трак. В просъница дочувам звуци от пиано. Навярно в съседното купе музицират. Мигом разпознавам Рахманинов, прелюдия до диез минор, опус 23. За първи път я чух на домашния петлампов Телефункен. Рядко пропусках емисиите на Weltrundfunksender. Излъчваха на къси вълни 31.38 метра от Цеезен, близо до Берлин. На един 12 април - пряко от Берлинската филхармония. Рахманинов, Клаудио Арау, нощният фадинг и леки атмосферни припуквания на 31.38 метра – по-впечатляващо изпълнение на прелюдия до диез минор не съм слушал и до днес.

06.05 ч., гара София. Свалям си мустаците. Слизам. От перона метат нападалите през нощта звезди. Ноздрите ми вдишват аромата на шест часа и десет минути. Към него дискретно се добавя и живителното уханието на гореща шкембе чорба. Денят започва.


Илюстрации:

На една гара:
http://partal.by/i/photo/afisha/02.jpg

Рахманинов прелюдия до диез минор:
https://www.youtube.com/watch?v=Zqueql6gbvk