автор: zebaitel

Щях да ходя до морето сутринта да си напълня душата, но изтървах автобуса и се отказах. Аз така правя, ако го изтърва, или тичам малко след него или отивам на друга спирка да го чакам. Тази сутрин се отказах, защото видях жена със зелен елек да ми прибира вестниците и да ги пъха в найлонов чувал.
Мразя да ми прибират вестниците, после трябва да ходя в другия парк да си търся, а в нашия така хубаво се търкалят по тревата, когато духне, мога да ги събирам, докато ми омръзне, после да седна и да ги разглеждам. Не ги нося вкъщи, мама се кара, но като им се нагледам ги оставям на една пейка, понякога дядовците ги четат, нищо че не ги харесват накъдрени, предпочитат ги цели, но пък целите не се търкалят така хубаво и аз дори да намеря цял го правя на пеперуди. Мама често ходи на морето да й се напълни душата и понякога ме взема, ако ме намери в парка. Не знам как точно става пълненето, то морето може да напълни всичко, само изкопай дупка и даже да не е съвсем на брега, веднага я пълни, но с душата не ми е много ясно, като никой не ти копае в главата или в крака, може би душата ти е в крака, защото мама гази малко в плиткото и не говори. Сигурно трябва да си мълчиш, да не стреснеш душата и тя да се задави, вода е това! Тате не иска да си пълни душата с море, защото вместо душа има глава и тя вече е пълна със сирийски бежанци, мамка им, атентати, терористи камикадзи, боко харами, брадъри и ферми и въпреки, че е пълна, тате пак я долива всяка сутрин преди да тръгне на работа и всяка вечер, а аз като му кажа, че ще му се излее, той ме кара да си взема хапчетата и да си лягам. Аз съм пробвал да не ги взема, защото искам да видя как тате ще прелее, но тогава стените почват да ми пречат, леглото също и аз се опитвам да ги махна, за да има място и за мен и за пълната глава на тате а мама, която през нощта е с празна душа идва, почва да ми говори тихо и слага ръка на челото ми. Понякога стените продължават да ми пречат, за да може мама да остане по-дълго, преди да ми стане жал за празната й душа и да си изпия хапчетата.
А морето сигурно иска да пълни хорските души, защото самото то е препълнено. Аз виждам само водорасли, кашкави медузи, клечки от сладолед и разни торбички, но един път чух един мой приятел да пее „пълно е морето с рибари с курортисти” и се зачудих къде са тези неща. Аз много му вярвам на този мой приятел. Бяхме отишли мама да си напълни душата и влязохме в Казиното и този мой приятел пееше хубаво, всичко му се разбираше и беше висок, много слаб, почти колкото мене; аз започнах да пляскам и да скачам и на мама душата й май се задави и излязохме. Исках да му кажа, че ми е приятел, но мама рече, че знаел и не бивало да преча. Това е важно и аз много се старая да не преча. Когато сестра ми беше малка, аз си умирах да играя с косата й, защото беше мека и къдрава и можеше да те погали по лицето, но мама не даваше, за да не й преча да учи. Сестра ми много учи и мрази да й пречат. Една учителка й попречила да вземе пълна с шестици диплома, писала и пет по английски в математическата гимназия, представяш ли си, и сестра ми още не може да го преглътне. Като я види да минава покрай нас с голямата си ръбеста чанта и с белите си маратонки и изважда кавгаджийския си глас, за да каже на мебелите, че тая й е попречила. Аз много често се разминавам с тая учителка, като си гоня вестниците. Тя ми се усмихва. Веднъж дори я тупнах по рамото, защото си беше сплела косата на плитка и ми хареса как плитката й подскача на гърба, даже доста силно я тупнах, защото много ми хареса. Тя се спря за момент, май се стресна, но после пак ми се усмихна. Сигурно белите маратонки я карат да бърза и да се усмихва на непознати, които я тупват по рамото. Или пък, ако душата наистина е в някой от краката й, белите маратонки я държат винаги пълна, не се разлива.
Сестра ми учи толкова много, че стана счетоводителка и се ожени. После си роди Петьо. Докато беше мъничък с Петьо се гледахме и се разбирахме без да си говорим, той само си мърдаше малките пръстчета, а аз му вземах ръчичката и си я слагах на челото. Едва след време почнахме да си говорим на наш език, който другите не разбираха, а Петьо не искаше да говори като другите. Някъде по това време сестра ми разбра, че Петьо й пречи. И мъжът й пречи. С мъжа лесно, разведе се, смени си работата, защото там пак няколко души пречели, но за Петьо не бях съгласен. Той не можеше да пречи, той само си седеше в количката, ако никой не иска да го носи. Даже не плачеше. Аз щях да му събирам пеперудени вестници, но мама не разрешаваше. Разрешаваше ми обаче да ходя с тях из парка и даже да тикам количката. Сменихме няколко колички, тази последната беше най-странна, имаше две големи колелета отстрани.
Днес сутринта като си изтървах автобуса и реших друг ден да си напълня душата се прибрах за малко вкъщи да се изпикая. Като си вземам редовно хапчетата ми се налага. Мама не дава да го правя навън, макар че Стела го прави. Със Стела можеш да вървиш из парка и да я слушаш и ти се струва, че си край вода, тя бълбука от думи. Но майка й не я пуска много сама, а когато е с нея, непрекъснато я загръща, закопчава и заципва и Стела не бълбука. А понякога, когато е сама, все иска да си сваля гащите и да пикае на средата на алеята и после да показва на всички колко е изпикала. Веднъж се опитах да й помогна да стане и да си вдигне гащите, защото е кръгличка и трудно се закопчава, но дойде майка й, започна да ме залива с най-пискливия си глас и така ме кипна, че после трябваше доста време да си блъскам главата в най-близкото дърво докато ми изстине и изкарам мръсната пяна отвътре. После мама ми даде двойна доза хапчета и не излизах. Днес за малко пак да ме кипнат.

Мама не разбра, че се прибирам. Гласът й тънък, шареше високо по тавана на апартамента, насам, натам, спъваше се, аха да падне. Този на сестра ми плющеше след него, гонеше го, късаше го, идиоти, пълна къща с идиоти, ти си виновна, в твоя род, камък на шията, живота ми, не мога, не издържам, не издържам. И после пак този на мама, надран, парчетата му се търсят, лазят. Стана ми горещо в главата и в гърлото. Задавих се. Петьо си седеше в количката. Слънцето се беше разделило на две и живееше в очичките му, от ъгъла на устата му една рекичка беше тръгнала да извира. Сграбчих количката и хукнах по стълбите надолу. Много съм силен в ръцете и бърз в краката понякога. Петьо се беше сгушил вътре, само едната му топла ръка стискаше моята, тази, с която бях хванал голямото колело.
Спрях да тичам и пуснах количката на алеята едва когато видях, че няма никой наоколо. Една бяла кола профуча край нас и зави рязко, не и обърнах внимание, все още ме давеше. Духаше вятър и аз вдигнах качулката на Петьо, мама прави така да не настине и му обърсах устата с крайчето й, защото нямахме кърпички, бях забравил. На мен не ми беше студено, главата ми още вреше. Покрай алеята имаше много дървета с хубави, дебели стъбла, но аз се опитвах да не се разсейвам. Чак като стигнахме до кривата катерушка спрях, огледах се и тогава минах през нея. Това май не се казва катерушка, но аз така му викам, със същите боядисани в бяло тръби е направено, вървиш на едната страна, после завиваш на другата, после пресичаш едни релси и пак на едната, на другата и излизаш на паркинга. Отсреща е морето. Не тръгнах веднага към него, още малко по алеята, да не ни притесняват хора, мама така прави, после по пясъка. Количката затъваше в пясъка, но аз съм силен, тиках я и то бързо и Петьо се усмихна, даже протегна ръце към морето. Спрях до водата и се събух, събух и Петьо, но той не може да върви сам и как да си напълни душата тогава. Взех го на ръце, аз съм силен и влязохме, ето, ей сега ще усетиш морето, ей сега и вървях навътре, за да може морето да стигне то крачетата му, защото той сам не може да го стигне. Ела море, виж се какво си сивозелено, красиво си, пълни ни душите, където и да са, хайде, ние и двамата не знаем къде са, но ти се доверяваме! Мама ти вярва! Искаш още по-навътре, нали, разбирам те, ние двамата не сме като другите, трябва да ни намериш душите, хайде...

Една бяла кола профуча край нас и зави рязко, не и обърнах внимание, все още ме давеше. Някой извика и тогава се обърнах. Мен рядко някой ме вика, освен мама. Двама души бяха слезли от колата и се приближиха да ме питат къде отивам. Казах им, че отиваме с Петьо да си напълним душите и да не ни спират, но на нашия си език и те май ме разбраха. Единият попита като шарани ли и аз му обясних, че мама пълни шарана с орехи, лук и стафиди и това е друго, защото на шарана първо му изваждат нещо, а той трепери и пляска с опашка и мама ме праща в другата стая, защото ми става горещо и почвам да треперя като него. И после го пълни, а вечерта аз не искам да ям от шаран, който е треперил. Двамата се смеят и казват, че точно такива хора им трябват, защото имали здрави органи, че ще ни закарат и да качим първо Петьо с количката отзад. Аз щях да се кача при Петьо, но те рекоха, че ще ме сложат отпред и после, докато стигна до предната врата, колата тръгна. Хукнах колкото сила имам след колата и виках да ме вземат, но те не спряха. Аз съм силен, бягах, бягах, но се спънах, паднах и колата замина. Мама казва, че бели ангели вземали добрите хора, Петьо е толкова добър, той наистина не пречи, но тези не бяха бели...

Една бяла кола профуча край нас и зави рязко. Бях толкова засилен, че не успях да спра количката. Видях само как едното й колело се сви, Петьо се блъсна във фара, ръката ми изпращя и стана тъмно.
Опитвам се да махна тъмното. То си стои. Мама не разрешава да влизам сам във водата и да говоря с непознати, особено слезли от коли. Описва ми какво може да се случи и спира само ако почна да треперя. Всеки ден ми го повтаря. Във водата ли съм, затова ли е толкова тъмно? Петьо с мен ли е? Или колата, колата...
В тъмното една лека ръка ме докосва по челото и по бузата ме гъделичкат къдрици. Батко! Не ми е казвала така откакто беше на четири, а аз на дванайсет. Хубаво е. Сякаш пиеш кола и от мехурчетата ти става въздушно и си сигурен, че можеш да летиш. Това ли е пълненето на душа? И още една по-малка и по-топла ръка се мушва в шепата ми.