автор: ambrouse

Купувачи почти нямаше. А и как да има като времето бе едно такова… никакво - мрачно и мъгливо, непредразполагащо към разходки навън и съответно към пазаруване на книги. Да не говорим, че до Коледа оставаха цели десет дена. Дали тогава нямаше всички да се юрнат да купуват? Надали. Та кой се интересува от книги в днешно време! Кирил се усмихна на наивната си мисъл и отпи от пластмасовата чаша с чай, която бе оставил върху празен кашон от банани.
Кирил възприемаше себе си за писател. И може би наистина бе писател, все пак вече бе издал четири книги. Да, ама от писането не бе изкарал почти никакви пари, така че сега му се налагаше да продава книги на площад „Славейков”. В единият ъгъл на сергията бяха намерили местенце и неговите творения, обаче на тях никой не обръщаше внимание. Хората предпочитаха най-вече
англоезична литература, автори като Стивън Кинг, Гришам и Майкъл Конъли.

Работата му не бе неприятна и изморителна, но понякога безплодното „висене” направо му късаше нервите. От време на време му се удаваше възможност да си побъбри с интелигентни хора, което бе хубаво. Хубаво бе и че можеше на спокойствие да обмисля сюжетите за новите си романи. Лошо бе, когато валеше и имаше опасност книгите да се намокрят, лошо бе и когато му се пикаеше и нямаше кой да му наглежда стоката, така де – книгите.

А сега бе изключително лошо, защото точно до трамвайната линия бе спрял черен джип, мерцедес от онези ръбестите. Минеше ли трамвай, алармата на джипа се задействаше и пронизителното пищене огласяше целия площад. После алармата спираше за няколко секунди, докато отново не бъдеше задействана от минаващ трамвай. А трамваите минаваха начесто, така че Кирил, чиято сергия бе на метри от джипа, вече часове наред бе подложен на зверски тормоз. Ушите му кънтяха, сърцето му препускаше бясно, насълзените му очи трескаво щъкаха в орбитите си. Идеше му да побегне, но как да изостави стоката, така де – книгите. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне от нервно напрежение. Шофьорът на мерцедеса се бе запилял някъде, незнайно къде. За съжаление не се появяваше паяк, който да вдигне неправилно паркираната машина.

Кирил изостави книгите си, изтича до един от безистените и влезе в магазинчето за стари вещи на свой познат. Там, на един от рафтовете, бе поставена немска картечница от Втората световна война МГ-42. Оръжието изглеждаше страховито, но не можеше да стреля, просто защото дулото му отдавна бе запушено. Да не говорим, че пълнителят му не бе зареден. Но Кирил изпитваше непреодолимо желание да вземе картечницата, да я изкара на площада и да стресне всички с нея. Може би тогава на някого щеше да му светне, че проблемът с пищящата аларма трябва да бъде разрешен.
– Взимам я за малко назаем – обяви Кирил и сграбчи картечницата. Приятелят му само се ококори, но не се опита да го спре.
Кирил излезе на площада, застана на десетина метра от черния мерцедес и насочи дулото към него. Неколцина минувачи забелязаха картечницата и побягнаха, явно нямаха представа, че оръжието е негодно за стрелба. Един от „просветените” се засмя и подметна:
– МГ-42, добра машинка, макар и древна.

Кирил му се усмихна и натисна спусъка. И чудото стана. Картечницата затрещя, като едновременно с това по ламарините на черния джип цъфнаха грозни, назъбени дупки. Хората се разбягаха, площадът бързо се опразни. Писателят се стресна за момент и отпусна спусъка, но, обзет от лудо вълнение, откри отново огън. Гумите на джипа станаха на решето, разхвърчаха се парченца строшено стъкло. Мерцедесът вече представляваше куп безполезна ламарина. Алармата естествено спря и Кирил засия от задоволство. Остави картечницата на тротоара и отиде да нагледа книгите си.

Чу се силен гръм и Кирил усети как нещо го прасна по гърба. С изненада забеляза, че отпред на бялото му яке е избило кърваво петно. Зави му се свят. Направи няколко несигурни крачки напред, след което се свлече на колене. Докато падаше възнак чу:
– Така ти се пада като гърмиш по джипа ми! Леле, за нищо не става вече! Добре, че има „Каско”.