Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: AlbireoMKG
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 14010

Онлайн са:
Анонимни: 81
ХуЛитери: 2
Всичко: 83

Онлайн сега:
:: Albatros
:: maistora

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2022 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЛавандуловите дами
раздел: Разкази
автор: PetraYan

Яна се заслуша. Къщата беше утихнала като с магия. Само преди един миг беше изпълнена със смях, глъчка, движения, суматоха. Яна усещаше как светналите погледи на всичките й роднини са се фокусирали върху нея. Тя сияеше цялата, изпълнена с любов към тези истински хора. Здравият им селски корен ги правеше неподправени и открити.
Не криеха, че страдат за загубата на семейния й статут, но също така не криеха и подкрепата си точно поради тази загуба. Не я разпитваха. Не я заклеймяваха. Не я анатемосваха. В едно друго време сигурно щяха да го направят. Същите тези хора биваха безкомпромисни към останалата част от човечеството, но към Яна… нещо в нея ги караше да смекчават тона. Мислите им не бяха така крайни. В нея имаше нещо, което ги кара да се усмихват, да са добри и да виждат една светлина в живота си.
Когато Яна идваше в техния свят сякаш носеше дух от друго измерение. Яркият й смях бе изпъстрен със ситни блестящи капки светлина. Когато говореше с тях, тя винаги търсеше да срещне очите им, а от нейните … от нейните очи излизаше светът, морето, слънцето. Една светлина струеше на красиви спокойни потоци. Светлина, подобна на вълна, мека като повей, истинска като вечността.
Необяснимо спокойствие и благост обземаше тези обрулени от живота хора, когато се събираха на семейните тържества. Хора, вкусили от кората на хляба и изпили до дъно горчилката на собствените си съдби. Непозната за тях мекота се разливаше върху тях, когато гледаха тази крехка жена. Те се изпълваха със спокойствие и любов само, докато си мислеха за нея.
Когато заговореха, в думите им нямаше злъч, укор или клюка. Мисълта за нея ги караше да изричат само добри и красиви думи. Такива, каквито дори преди не са познавали. Сякаш тя им ги изпращаше по въздуха, а те ги ловяха като снежно бели, небесно сини и слънчево жълти пеперуди. Мисли, специално изпратени и насочени към всеки един от тях, и това ги правеше и по-добри, и по-сърдечни.
А когато седяха до нея виждаха как тя се изпълва със светлина, която нямаше конкретен източник, нито пък повод да бъде така ярка. Тя просто грееше и това ги караше да усещат едно странно желание да прегърнат човека до себе си. Ей така, без причина, и да му кажат: „Обичам те!“. Тази мисъл ги притесняваше и те се срамуваха от тези свои неестествени желания. Нямаха обяснение какво ги кара да се чувстват така. Нито пък ясно различаваха обекта, който ги кара да се чувстват изпълнени с любов. Тези първични истински хора не дълбаеха да търсят отговорите на това, което не разбираха. Живееха в този момент и в тази минута, а „после“ беше дума, която не прилагаха в ежедневието си.
Сред тези здраво вкоренени в земята представители на човешкия род, които в частност се явяваха и роднини на Яна, живееха три ефирни създания. Яна ги беше кръстила „Лавандуловите дами“. Това бяха нейните лели. Прекрасни и нежни. Те стояха толкова странно на фона на всеобщата житейска материалност. С фини черти като на колекционерски статуетки от майсенски порцелан. С плавни и грациозни движения като на самодиви в среднощен танц на огряна от луната потайна поляна. С очи пълни с нирвана, която те прегръща и изпълва със спокойствие. И една младост. Невероятно млади изглеждаха за възрастта си. Младостта беше във всяка тяхна фибра. Косите им сияеха в атлазена облачност и като големи полски глухарчета, събрали силата на природата, разпръскваха своята светлина. Очите им - изпълнени с непресъхващо желание за откриване на нови светове. Телата им - неспиращи дори за миг в безсмислен покой. Мислите им - като светкавици се явяваха в точното време и с конкретното послание. Всичко в тези дами излъчваше сияние. Яна беше израснала с тази светлина и я приемаше като нещо нормално, естествено и обичайно за всички нейни любими същества. Така сияеше дори любимата й котка. Най-близките й приятелки излъчваха същата мека и жива светлина, която тя много харесваше.
Яна изпитваше силен дискомфорт и тревога, ако общуваше с човек, който не излъчва такава светлина. Тя приемаше това за необичайно и за ненормално. Изпитваше състрадание и съчувствие към него и смяташе, че той има големи проблеми. Именно в момент на такова състояние беше объркала любовта със съчувствието и така прекара седемнадесет години от живота си. Когато разбра, че от тази изстинала любов нищо не е останало, беше минало много време. Яна не го смяташе за загубено и не съжаляваше за взетото решение. Добре знаеше, че точно това време беше като потвърждение или по-точно като практически преговор на всички уроци, които лавандуловите дами я бяха напътствали, докато растеше.
Те я научиха, че светът е един голям сън. По времето на този сън хората се срещат с различни други хора и им се случват различни събития. Малцина осъзнават, че това е сън. Когато обаче успееха да разберат, те се освобождаваха от всички страхове. Тогава човек правеше чудеса. Той можеше да полети с балон, без страх да изкачи върха на планината, да изкъпе маймуна във вана, дори да обича без страх. За него вече ставаха възможни различни невъзможни и добри неща.
Тогава човек се захваща сам да напише сценария на своя живот. И Яна вдъхновено започна да пише. Не просто да пише, а направо да режисира. Раздаде роли. Уши костюми. Подготви репликите. Уреди сцената. Всичко беше готово. Всяко следващо действие щеше да бъде еманация на предишното. Публиката трябваше да плаче и да се смее едновременно от възторг, умиление, романтика и щастие. Едно само забрави. Да попита актьорите искат ли да участват в нейния сън. Така необмислено взе решението от тяхно име и ги напъха в този сценарий.
Добре помнеше думите на леля си Жана – „Там, където има светлина, няма мрак.“ Яна обаче не различи отразената светлина от тази, която се излъчва естествено от осъзнатия човек. Самата тя грееше толкова силно, че мрачните актьори покрай нея започнаха да отразяват тази светлина и тя реши, че това са истинските за нея хора, които тя така нежно ще обича.
Мрачните души, стоплени и осветени от това необикновено момиче, започнаха малко по малко да се пробуждат. Започна да им харесва да се греят на тази благодатна светлина. Усещаха комфорта да се възползват от усилията на другите, но и да не се променят и да останат все същите спящи творения на собствените си сънища. Тя беше в живота им като кошмар с положителен знак. И когато се умориха да се усмихват и да отразяват чуждата светлина, те потъмняха още повече и тогава на свой ред Яна прогледна. Откри, че за да открие истинските хора в своя живот трябва да се върне в началото. От там, от където започна всичко. В детството.
Спомни си един разговор с леля си Мери. Веднъж се беше прибрала от игра и беше много разстроена. Стискаше в малките си ръчички едно стъклено джудже, което преди два дни същата тази леля й беше извадила от големия скрин, от най-горното чекмедже, където Яна не можеше да стигне. Тя някак интуитивно знаеше, че там са скрити най-интересните неща от всички прелестни малки джунджурии, които тази лавандулова дама имаше винаги за нея. Когато го пое в малките си пухкави ръчички, Яна усети как през нея премина едва доловима тръпка. Сякаш малкото джудже беше малко духче, което дяволито я погъделичка по нослето. Тя го съзерцава дълго време и после го целуна. В този момент реши, че това е най-ценната вещ за нея и не би се разделила с него до края на живота си. Това сериозно и дълготрайно решение с така конкретен срок за изпълнение Яна взе, когато беше на сериозните четири години.
На следващия ден не го извади от джоба си. Притискаше го, докато не се обля цялото в пот от собствената й топлина и грижа да го запази само за себе си. И точно както би постъпило едно палаво духче, то се изплъзна, подскочи и падна в праха на улицата. С интерес засвяткаха любопитните детски очи. Яна обаче бързо го вдигна и отново го прибра в джобчето на нежно розовата си рокличка. От потта и от полепналата по стъклената фигурка прах, изящната й одежда се изцапа и това много я разстрои. Още повече се натъжи, когато всички заискаха да им покаже джуджето, а тя отказа. Тогава едно момиченце, с което й беше много приятно да си играе или просто да си седят заедно на бордюра на къщата на лелите й, каза:
- Знаеш ли, вече не светиш така хубаво като преди, а и това петно на красивата ти рокля се вижда от далече. – В очите на детето имаше разочарование. Сякаш някой я беше извадил насила по средата на филм с принцеси, принцове и куп вълшебства. Нямаше как да разбере дали доброто ще победи, защото тя вече не участваше в този филм. Някой скри приятелството им.
Яна беше вперила поглед в очите на приятелката си и детското й сърце усещаше болката на другото дете. Още повече се разстрои, когато останалите деца едно по едно се завъртяха на пети и си тръгнаха. Едно от тях подвикна: „Скръндза!” При нея остана само момиченцето, което много харесваше. То не каза нищо. Само гледаше мястото, където малката ръчичка на Яна потъваше в изцапаното джобче, а над него като тъмен, вещаеш буря облак, стоеше сивото петно.
Яна не издържа и избяга в къщата зад нея. Когато отвори, срещна леля си Мери и се хвърли в ръцете й. Имаше някаква магия във всяка една от тези на пръв поглед обикновени жени. Но когато се вгледаш по-внимателно разбираш, че не би могъл да определиш нито възрастта им, нито какво си мисли всяка една от тях.
Яна обичаше тези нейни лели. Мислеше ги за феи. Детската й фантазия нямаше граници и тя дори ги виждаше как понякога се носят из къщата, без да стъпват по земята, а просто се плъзгаха във въздуха. Друг път ги наблюдаваше как приготвят различни чайове, а бурканчетата с билки сами идваха при тях. Най-весело беше, когато всички заедно готвеха в голямата и просторна кухня, пълна с много светлина. Тогава всичко танцуваше. Всички се смееха. И всички сияеха по много странен и необясним начин. Детската главица приемаше това за нормално.
Гушна се в топлата прегръдка на леля си и усети онова спокойствие и яснота, което я завладяваше винаги, когато се докоснеше до някоя от тези феи. Не се учуди на въпроса, който леля й Мери й зададе. Много често ставаше така, че те знаеха за някоя случка, преди самата Яна да е решила да им разкаже.
- Домашното духче ли направи пакост? – Мери продължи да я гушка. Тя отлично знаеше колко добре се отразяваха тези прегръдки на това безценно създание. Все още беше твърде малка и крехка, и се нуждаеше от закрила, напътствия и обучение, но и трите отлично разбираха, че най-важното, от което имаше нужда този стар и изтерзан дух в това телце, беше любов. И те й я даваха. Без почивка. Без оглед на това ден ли е или нощ. Дали е свирепа зима или жарко лято. Любовта им течеше към Яна като река от мед и масло, както се казва във вълшебните приказки. – Още ли не си открила името му?
Яна погледна леля си с почти разплакани очи. Почудата беше по-силна от тъгата.
- Как така да му открия името, че то няма ли си име? – току-що явилите се сълзи бързо се трансформираха в звезди и засвяткаха с пламъка на любопитството. – Защо трябва да го откривам? Не мога ли сама да му дам име? Ако му стана кръстница, то ще ме обича завинаги.
Малките малинови устнички на сгушеното дете в светлата рокля на дамата без възраст, ярко контрастираха и изглеждаха още по-сочни и още по-меки. Яна леко се отдръпна от прегръдката на леля си и я погледна в очите.
- Защо трябва да му откривам името? То тайна ли е? Ти знаеш ли името му? Но ако е голяма тайна и ти си обещала да не я казваш на никого и ако аз те помоля много внимателно, би ли ми казала името му? Аз ще ти обещая, че ще си мълча. Честна мошеническа! – усука малките си пръстчета и заключи обещанието си. Така я бяха научили тези мъдри създания.
Мери се засмя в себе си, но външно остана сериозна. Уважаваше детските емоции на това дете. То не беше обикновено. То беше тяхната специална и любима племенница, която те обожаваха.
- Да, зная името на това духче и то не е тайна. Само че трябва да ме попиташ как се казва. Важно е доброволно да заявиш желание, че искаш да научиш нещо. Нали помниш какво е това?
- Да! Да! – звънна като медна камбанка гласчето на вече развеселеното дете. – Това е законът на свободната воля и свободния избор. Моля те, лельо Мери, кажи ми името на това духче! – Малката Яна отново притихна в уханната прегръдка на леля си. Стаи се и зачака. Не нервничеше. Не настояваше. Търпеливо чакаше отговора.
Леля й нежно я отдръпна, така че да може да я погледне в очите. Усмихна се нежно и с това засия още повече.
- Щедрост. Щедрост е неговото име. Това е домашно духче, което започва да прави пакости, ако не откриеш името му. Я ще те скара с някой добър приятел, я ще те натъжи. Какво ти стори? – толкова топлина имаше в гласа на тази ефирна жена.
От съвместния живот със своите лели Яна щеше да научи едно - че може да се живее спокойно и без да се укоряват хората за изборите им. Без да се отправят обвинения. Без да им се вменяват вини. Това, което трябваше да се направи беше просто и много елементарно, но доста трудно за реализиране. Трябваше да попиташ човека защо постъпва така или защо мисли така, как се чувства и най-важното - да създаде условия той да сподели искрено това, което той мисли, чувства и усеща.
- Натъжих Зори! Не й дадох да види духчето и тя много се разстрои. Каза ми, че вече не сияя и че имам петно на роклята си. – Мери се усмихна окуражаващо. – Петното ще изперем. Заедно. Обаче работата със Зори ще трябва да оправиш сама. Помисли какво ще накара твоята приятелка да се усмихне и очите й пак да заблестят. Ти на какво би се зарадвала, ако тя беше постъпила така с теб?
Мери държеше малките детски ръчички в своите. В една от тях се мъдреше и дяволито се усмихваше с едва прикрита доволна усмивка малкото стъклено духче. Незабелязано повдигаше изхлузващата му се шапка с остър връх, която му пречеше да вижда прекрасното личице на малкото момиченце.
- Не си мисли, че не те виждам. Знаеш ли какво ще направя с теб? – Яна говореше на стъкленото човече. – Да, на теб говоря. Не се прави, че не ме чуваш.
Малкото момиченце силно стисна юмручето си. Изскочи от прегръдката на леля си и хукна към улицата. Тя беше пуста. С бързи като на малко коте стъпки детето прекоси улицата и влезе в двора на съседната къща. Там под една стара и много мъдра череша, на люлка за двама, седеше само русото момиченце от тази сутрин. Яна седна до него. Нищо не й каза. Взе ръката и постави в малката й шепа стъкленото духче. После ясно и отчетливо заяви:
- Подарявам ти го! – каза тя и настъпи кратка тишина.
Зори се загледа в човечето. Мина повече от минута в мълчание и тя попита:
- Как се казва?
- Щедрост! – отговори Яна и бутна с крачета люлката назад. След миг Мери чу онзи звънлив детски смях и двете медни камбанки се сляха в хармония, за да продължат общия им отреден от вечността път.
Този урок я научи да бъде щедра, но и да учи на щедрост и другите. Тя ясно чуваше думите на Мери: „Ако разпръскваш светлина, все едно даваш лек на болен или храна на гладен. Без да искаш светът да се върти около теб, то твоята естествена светлина ще става все по-ярка и все по-стопляща. Всеки който се доближи до теб или само ако си мисли за теб, ще се чувства добре и ще получава ползи. Хората ще искат да те виждат, без да знаят защо. Всички ще бъдат доволни и щастливи от тези срещи. Душата е тази, която обича. Душата е светлина.Тя е творецът на живота ни и всичко се проявява благодарение на нея.“
По-късно Яна щеше да научи продължението на този урок, че това, което ни пречи да сме щедри е егото. И само душата има волята да го спре да не ни разруши, но за да се случи това, човек трябва да премине през следващия си житейски урок - да овладее дисциплината.

***
Сега, когато образите, картините и случките добиха вече точните очертания младата вече жена откри колко заблудена е била и как този сън сама си е съчинила, създала и реализирала. Нямаше как да се сърди на който и да било, защото беше забравила думите на леля си Мери: „Мъдрост е да откриваш значението, не думите. Да слушаш сърцето, не ума. И да следваш учението, а не човека.“ – сега те кънтяха в съзнанието й със сила на тревожна камбана.
Цялото това раздаване я беше довело до ръба на изтощението, защото светлите създания освен, че трябва да огряват, трябва и да се изпълват със светлина, а тя идва от любовта на другите. Любовта е тази, която ги храни и ги изпълва с живот.
Яна от дълго време не усещаше онази истинска любов, която спасява света. В този момент на осъзнаване тя положи сетни усилия да събере парчетата от себе си и да промени нещата, ситуацията и живота си, но първо трябваше да промени себе си. Наложи си желязна дисциплина. Строг ред както вътре в нея, така и извън нея. Конкретизира правилата. Пречисти тялото си. Не спираше да говори с егото си и да го поставя на изпитания, докато го пречупи и натика в онова най-високо чекмедже на скрина на лелите си.
Леля й Жана често й повтаряше, че съвършенството при овладяването на дисциплината е постигането на вътрешната дисциплина. Състояние на духа , в което няма съпротива, нито пък усещане, че нещо пропускаме. Това е пълна свобода в живота, но и непрекъснато буден ум.
Яна си спомни, беше вече в седми клас, когато лятната ваканция тя отново гостуваше на тези загадъчни създания – лелите си. Имаше за задача да почисти двора от паднали листа и прецъфтели цветове на рози. В същото време предната вечер се беше уговорила със Зори да се видят на тяхното място на следващия ден и тези две събития безпощадно съвпаднаха. Нямаше как да откаже да изпълни задължението си по почистването, то беше част от общите правила. В същото време не искаше да закъснее за уговорената среща, защото това пък бяха нейните лични правила. Опита се да смести двете неща в един времеви отрязък. Започна да почиства градината и двора, но го правеше доста небрежно. Побутваше с крак нападалите листа. Захвърляше под розовите храсти прецъфтелите цветове. Не отскубваше нахалните плевели. Измете набързо площадката пред къщата, където сутрин закусваха, а следобед пиеха кафе и чай с ароматни домашни бисквити и сладък хляб с масло, а събраната смет натика в една алея, обрасла с едролист здравец. Не изтупа покривката. Не подреди столовете около масата. Не постави свежи цветя във вазата. Всичко това беше наблюдавано от леля й Жана. Когато Яна влезе в дневната, за да измие ръцете си и да съобщи, че е готова с почистването на двора и има планове да излезе, леля й не спомена нищо за видяното.
Тийнейджърката се изкъпа, преоблече и минавайки покрай голямото огледало в антрето хвърли един бърз поглед. Това, което видя не беше одобрено, поради пълната липса на душевна хармония в следствие на бушуващите хормони за възрастта й. Беше като локатор за несъвършенствата, но пък се беше научила умело да ги коригира и прикрива с дрехи и аксесоари. Това смекчаваше перманентното тийнейджърско състояние на недоволство в тази хибридна възраст.
Прегърна и целуна леля си и за секунда се задържа в прегръдките й. Толкова, колкото да вдъхне онзи лавандулов аромат, който я изпълваше със спокойствие и сигурност. Беше като да отвориш прозорец насред поляна с разцъфнала лавандула, лайка и мащерка. След този кратък миг на покой, Яна отхвръкна като птичка от прегръдката на дребната жена и преди да затвори вратата извика:
- Отивам при Зори.
Леля й се усмихна и изпрати след нея сноб жълта светлина и любовта си. Добре знаеше, че тази устремна девойка ще овладее този труден урок с дисциплината и уважението. Просто трябваше само малко да почака. Яна не се забави дълго. Върна се само след двадесет минути. Влезе в стаята си и затвори вратата. Жана изчака малко и почука на вратата с голям куп ухаещо пране.
- Може ли да вляза? Само да оставя прането – тя говореше тихо и спокойно.
- Да, влизай! – унило отговори Яна.
Много внимателно, както винаги го е правила, започна да подрежда спалното бельо на племенницата си. Яна стоеше с гръб към нея и гледаше през прозореца. Аурата й беше потъмняла и на места с мътни петна. Жана усещаше гнева й, но продължаваше да подрежда старателно и прецизно сгънатите дрехи. Момичето се обърна рязко, за да я помоли да излезе от стаята и да я остави сама. Погледна тази крехка и слаба като от слонова кост жена и думите й секнаха.
Леля й носеше бледо зелената рокля с бели дантелки по краищата, която излъчваше млечно сияние. Малките лавандулови букетчета по деколтето й танцуваха и разпръскваха своя аромат из цялата стая. С леко щракване на пръстите Жана ги укроти и те останаха само да ухаят нежно. Яна се засмя. Винаги се хващаше на този стар номер.
Когато племенницата й беше в лошо настроение леля й караше някой елемент от облеклото си да се държи закачливо и недопустимо. Веднъж беше накарала топлия си зимен шал да лети като прилеп из стаята, а той взе, че се закачи за картината с прасковите и заприлича на съдрана стара театрална завеса, полюшвана от невидим повей на някой фантом. Тогава Яна много се смя и забрави защо лошото настроение беше напълнило със сълзи детските й очи. И сега не се сдържа и лъчезарната й усмивка разцъфна върху пурпурните й малки устни.
- Кажи ми, защо го правиш? Не ме кориш. Не ми се караш. Не ми четеш конско и след това с доволство да заключиш: „Аз нали ти казах!” Винаги даваш най-доброто от себе си. Всичко правиш по съвършено прецизен начин. Никога не претупваш нещата. Защо? – Яна седна на леглото си и не сваляше поглед от топлите лешникови очи на тази загадъчна жена.
Жана постави и последната дреха в скрина на Яна. Затвори го. Поправи една паднала малка статуетка, част от голямата колекция на момичето. Отиде и седна на леглото до нея, а малките лавандулови букетчета се завъртяха на петички и притихнаха в собственото си ухание.
- Рекичке, – така й казваха лелите, – всичко в този свят се гради върху уважението. Първо към самите себе си, защото с другите постъпваме така, както искаме те с нас да постъпят. И когато ние се уважаваме и те ще ни уважават. Това означава много здрава, силна и добра вътрешна дисциплина. Трябва наистина голяма вътрешна сила, за да спазваш дисциплината и правилата, и да не пречиш на другите. Така се израства. Така се става щедър. Трябва да даваме най-доброто от себе си и да бъдем пример, който хората да следват. – Жана държеше в изящните си малки ръце хладните пръсти на племенницата си и между тях връзката и енергията се засилваше още повече.
- Ядосах се на Зори. Дойде на срещата, за да ми каже, че обещала на Владо да му помогне да попълни формуляра за кръжока, в който да се запише и да го даде на класната си. Остана само малко и си тръгна, а аз така бързах… Даже не изхвърлих боклука от градината, а го натиках под здравеца. – В гласа на Яна нямаше гняв. По-скоро съжаление и разкаяние.
- Зная – кратко, но спокойно каза Жана. – Видях всичко. Това, което направи към себе си беше да проявиш неуважение към задълженията си. Твоите задължения. Иначе казано към себе си. Не даде най-доброто от теб и после ти отвърнаха със същото. Не се гневи. И друг път сме говорили за толерантността. В живота си срещаме различни хора. Ако някой ни нарани, не бива да носим болката в сърцето си. Това е връзка, която ни отнема енергията и ние губим своята жизненост и сила. Тези връзки трябва да се прекратяват. Най- силното лечебно средство за това е прошката. Трябва да потърсим и да намерим сили да простим на другите, но и на себе си, и да поискаме прошка, в случаите, когато ние сме сбъркали. - Жана се усмихваше на младото момиче, а топлината, бликнала от думите й обгърна слабите рамене на девойката и вля в нея нежност.
- Жана Дарк! – така Яна наричаше леля си, когато имаше да й казва нещо важно според нейната скала за сериозност на проблема. – Мислиш ли, че Зори ми е добра приятелка? Понякога, като че ли не е напълно или достатъчно отдадена на приятелството ни?
Леля й пое нейната сериозност в гласа си и започна отговора си така:
- Едно време в селскостопанския ни двор имаше една квачка с пиленца. В деня, в който Мери я постави да мъти, намерихме едно яйце, близо до къщата и решихме да го добавим към кокошите. След като започнаха едно по едно да се пропукват яйцата, от това се показа едно малко орле. Всички много му се зарадвахме и го оставихме майката-квачка да го отгледа заедно с нейните пиленца. И тя го направи. Беше добра и грижовна майка. Научи го да прави всички важни неща за едно пиле: да рови с крака, да кълве червеи, да се разхожда из двора. Орлицата, изгубила яйцето не спирала обаче да го търси. Един ден прелитайки над двора ни, тя го съзряла от високо. Трепнало майчиното сърце и тя познала своето орле. Спуснала се да си прибере рожбата. „Защо се ходиш по земята?“ , попитала го тя. „Не мога да летя“, отговорило й орлето. „Ти си орел! И си роден да летиш високо в небето“ – била категорична майка му. Грабнала голямата птица детето си и се издигнала високо, и го пуснала. Първия път орлето падна, без дори да размаха крила. Втория път отново опита от твърдостта на земята, въпреки че отчаяно махаше с крилца. И на третия път малко преди да разбие крехкото си телце в земята след един силен и мощен замах на крилете си, той, орелът, се понесе в небесата и се зарея в безкрая. - Жана замълча за една кратка минута и после продължи: – Приятелството ви със Зори е още младо. Трябва му време да се развие, да порасне, да укрепне. Как мислиш, че би могло да се случи, ако не се грижите за него, ако не отделяте постоянно време, усилия и емоции, за да го отгледате и съхраните. Постоянството е важен елемент от цялостната емоционална картина на хората. Помни целта и не подценявай себе си. Понякога може да се наложи да спреш по пътя си към целта, но никога не се отказвай да продължиш. Бъди постоянна в действията си и ще се радваш на успехите си.
Жана замълча и се загледа в Яна. Неслучайно й бяха дали това име. Тя лично го избра. Река. Името й означаваше река. Обучаваха я още когато беше малка капчица. Добавяха в нея различни умения, знания, качества и емоции и тя се изпълваше бавно и сигурно. Първо беше скокливо, пенливо поточе. Сега пълноводна, спускаща се по отвесния планински склон бърза вода. Имаше още да учи, докато потече плавна, спокойна и мъдра. Пусна ръцете на притихналото и замислено момиче и излезе от стаята.

***
Яна винаги е смятала, че е изживяла най-прекрасното възможно за нея детство. Това време беше изпълнено с любов, с веселие и с магия. Всичко беше вълшебно. Сега вече почти по средата на своя живот тя откриваше отново мъдростта, която винаги е била там, но необяснимо защо, до сега не я беше открила. Това е цената на осъзнатото познание. Откриваш го след като преминеш през всички нива на играта „Живот”.
Години по-късно отново седеше под асмата в двора на лелите си. Слънцето продължаваше да пече все така силно за средата на юли. Пиеха следобедното кафе с прясно изпечен кекс. Леля й Сара правеше съвършения кекс. Въздушен и фриволен, като тялото на млада девойка. Наситен с ванилов аромат, подобно на обичаща майка. Вкусен и незабравим, като първата младежка любов. Толкова пъти беше вземала рецептата от нея. И толкова пъти се беше опитвала да я направи сама. И винаги един и същи резултат – ужасен.
- Кажи ми каква тайна съставка слагаш? Защо моят кекс не се получава? – Яна беше наистина озадачена. Спазваше стриктно всички пропорции. Не се отклоняваше от технологията на приготвянето. Много внимателно печеше сладкиша. И когато отвореше вратата на фурната – ужас.
- Забравяш малката подробност, че го правиш винаги сама. Забъркването му е приятелско дело. Трябват ти приятелки, които да изричат магически думи, докато бъркате продуктите. – Сара намигна заговорнически на Яна и двете се засмяха. Отпиха от кафето и си разделиха едно парче кекс.
Докато преглъщаше, Яна си спомни един подобен слънчев ден. Отново в тази прекрасна градина. Отново седяха на масата под асмата. Яна току-що се беше омъжила и беше така щастлива и вдъхновена от новия си живот. Споделяше с лелите си плановете за съпружеския си живот. Разкриваше желанието да се посвети изцяло на съпруга си, за да го направи най-щастливия човек на света. Лелите й се усмихваха и наоколо се разнасяше приятен аромат на лавандула.
Когато всички планове бяха споделени и всички заговори за щастие бяха направени леля й Сара я извика в кухнята, за да й помогне с чиниите и тогава й каза:
- Никога не забравяй приятелките си. – Сара гледаше Яна право в очите. - Колкото и да обичаш съпруга си, колкото и да обичаш децата си, винаги трябва да намираш време за приятелките си. Те не са само приятелки - те са твои сестри, твои дъщери, твои майки, твоето друго семейство. Жените винаги се нуждаят от други жени в живота си!
- Това ще ме отклонява от желанието ми да направя щастлив съпруга си. Лельо Сара, сега започват отговорностите ми на съпруга и майка. Ще ми бъде трудно. Знаеш колко държа нещата, които правя да са перфектни. Как ще успея да се грижа и за приятелките си? – Яна не искаше да разочарова леля си, но и не виждаше как да последва съвета й, без да ощети любимите си хора.
Толкова много обичаше тази жена, че този неин съвет нямаше как да бъде отминат с лека ръка и с пренебрежение. Много усилия положи Яна, но запази приятелките си. Тези, които бяха близки до сърцето й. Съхрани ги като редки и ценни екземпляри на екзотични растения. Стопля ги с добри думи. Разкопава ги с премерени приятелски съвети. Полива ги със сълзи на радост и тъга. И ги завива с искрена приятелска любов. Не само ги запази, но и ги провери във времето. Тя се доказа, но и те се доказаха в искреността и истинността на тези приятелства.
Следвайки съвета на леля си Сара, Яна откри мъдростта в себе си. Усети, че времето неизбежно отминава. Дори да е сломена и съкрушена, животът се случва. Той не спира, за да изчака някой да се съвземе или да събере разбитото си сърце. Неотменно действаше закона, че разстоянието разделя. Очи, които не се виждат се забравят. А децата порастват. И любовта угасва. А мъжете имат собствен свят. Успехите и славата в работата идват и си отиват. И кариерата свършва. Родителите умират.
Но приятелките й оставаха винаги с нея независимо от времето и разстоянието. Те винаги бяха до нея, за да я подкрепят, когато имаше нужда от тях.
И когато пътят й ставаше самотен в пътешествието, наречено Живот, приятелките й винаги се явяваха в точния миг. Те я надъхваха да продължи. Те отправяха горещи молитви за нея. Зарязваха своята работа и идваха да се трудят заедно с нея и винаги оставаха до края, за да я изчакат на финала с разтворени ръце, за да я подкрепят да не падне от изтощение. А когато се налагаше, дори нарушаваха правилата на играта заради нея.
Такава благодарност изпитваше към прозорливия съвет на своята леля, защото всички тези неща тя самата беше правила за своите приятелки и това й носеше усещането за взаимосвързаност и щастие.


Публикувано от Administrator на 11.12.2015 @ 17:42:57 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   PetraYan

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Дъжд
автор: traveller
607 четения | оценка 5

показвания 29810
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Лавандуловите дами" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Лавандуловите дами
от kameja на 12.12.2015 @ 19:25:01
(Профил | Изпрати бележка)
Светлината, която описваш, се усеща в стила ти на изразяване.