автор: regulus

или за поетическото наказание

Кратки призматични бележки

Оказва се, че има и такова наказание. Но за да го обясним що годе добре, може би трябва да започнем от по-далече.

Странно нещо е декубитусът. Декубитус *... Звучи някак ръбато и остро. А всъщност е твърде плосък – рана по гърбове и задници от лежане. От притискане на нещо меко в нещо твърдо. Опитът показва, че и най-мекото легло е по-твърдо от споменатите телесни части и ако някой постоянства в упорството си да лежи с частите си статично, то декубитусът се появява в един тесен за вселенските мащаби интервал от време.
И тогава започва болката.
Тя като такава явява се резултат от интимния сблъсък на частите и ложето, с решаващото посредничество на декубитуса. Пространственото разнообразяване на телесното положение води до нетрайни и съмнителни резултати.
Особеното в случая е, че декубитусът реализира болевата си политика постоянно и отвътре. И бидейки съвкупност от мъртви и умиращи тъкани, същият с блестящо гръцко коварство променя болезнено живота на все още живите.
Какво да се прави? Е ли победим декубитусът с цялото си обкръжение и ако е, то как?
Както е казано: „Стани и ходи!”. (Ако можеш.)

Странно нещо са хората. Хора... Звучи някак множествено и анонимно. Затова може би ако хорът е един – става човек. И от човек до човека разлики много, но пък у хората разликите някак се поразмиват и стават повече като прилики.
Та често, случва се, човекът стои и си гледа празните ръце. А както е известно, на празните ръце им намират работа – според някои дяволът, според други пък – негови въплъщения. Работа, особено безсмислена, също много – най-разнообразна по количество, полезност, трудоемкост, привлекателност, десен и разцветка. А, и по заплащане също.
И ето, че в празните ръце се намества някаква порода или сорт работа, свива се, и започва да се мъти. И точно в този мистичен момент на мътене се осъществява една различно проявена по степен метаморфоза на изброените работни качества. В същото време, работейки така, хорът се очовечава или пък човекът се разхорява – посоката на процеса е според Конкретни Качества, твърде неясни и дефинирани винаги от други. Така или иначе в тези трансформации до голяма степен се проявява хаотичният чар на самия живот, като само Божият промисъл успява да запази някакви фини граници (като между химия и алхимия) между човешкото и хорското, трудно определими и повече от съмнителни от наша гледна точка.

Странно нещо е авторът. Автор... Звучи някак лично. Обикновеният човек има череп, в черепа – мозък. Знаете – полукълба, кори, пътища, сиво, бяло и пр., и пр. Авторът също има череп, но както е известно, в черепа му освен мозък има и призма. Една почти напълно инвизибилна материално придобивка. Призмата на авторовото виждане. Печално известната призма, в която той чупи и пречупва заобикалящата го действителност. И се трупат едни пречупени причудливи купчини, къде подредени, къде не...
А пък действителност за чупене – колкото искаме! Не я боли при чупенето, освен това няма и край. И често пъти в купчините парчетата така се разбъркват и доближават, че не е изключено да се споят дори в някаква нова реалност. Счупени, да станат реални по новому.
Шах за авторите! Трябва пак да напрягат призмите си, да чупят старите парчета по нов начин, те пък да се спояват по по-нов и т.н. Изглежда матът е непостижим.
Това собствено е и поезията **, т.е. правенето. Правенето на нещо от нещо вече направено. А често и на нещо от нещо от нещо вече направено. А пък поетите са онези инати, които се цапат с поезия (при условие че матът е непостижим), пречупвайки разни работи, т.е. онези с призмите, авторите. Натрапва се тъждеството между автори и поети. Така е. Всички автори са поети. Но няма да изпадаме сега в подробни и сухи класификации на целокупните поетични обеми, а набързо ще разгледаме нещата отгоре.

Странно нещо са петте сетива. Пет сетива... Звучи някак обещаващо. Така хубаво попиват разни работи от природата. Чрез тях съумяваме да поддържаме онова крехко равновесие със средата (неравновесие всъщност), което, макар и привидно, ни отделя като индивиди и толерира съществуването ни.
Човек гледа, пипа, слуша, ближе и дỳши, като така събира информация от всякакво естество. Доставя я до мозъка и там започва подбор, преработка и синтез – едни съвсем нелеки процеси – в следствие на които се получават редица продукти. Натрупани, продуктите (мисли, емоции) водят до преосмисляне на крехкото равновесие и предизвикват действия от всякакъв вид и в разни посоки. Леко набъбналият от информацията мозък чрез действията отбъбва. И готово!
Разбира се, имам предвид нормалния, т.нар. средностатистически човек. Но съществуват и призматиците, т.е. авторите (поетите). Именно призмата се явява причина за съществената разлика между двата вида.
И призматикът чрез сетивата и процесите в главата набъбва мозъка си. Но тогава се наблюдава интересен феномен – почти напълно инвизибилната материално призма започва да притиска набъбналия мозък (или набъбналият мозък нея – едно и също е.), така, че черепът се оказва тесен за набъбнал мозък и призма едновременно. Това се усеща като едно особено глождене, мравучкане, тръпнене... – нещо става там! Призматикът разпознава този знак и е подготвен за продължението – с достигането на една критична степен на налягане мозъкът и призмата прилягат дотам плътно, че не след дълго между тях се появява... какво? Декубитусът, разбира се! Призматикът става жертва на неистовото си желание да пречупва действителност. Прави го по всякакви начини и за различно време, само и само да успокои декубитуса, да отбъбне мозъка, да изключи призмата... Така и става след изчерпване на конкретния субстрат. Следпризматичният покой е сладко нещо, въпреки, че се разлива на фона на една тревожност, граничеща с готовност за призмено активиране по всяко време – много неприятна поетическа особеност, накърняваща донякъде съвършеността на чувството за добре изпълнен призматичен дълг. Човек с призма винаги трябва да е готов.

Странно нещо е призмата. Призма... Звучи някак определено. Но все пак още в древно време този термин е приет с голяма доза условност, за да обозначи най-общо нещото, което поетът носи в главата си. Със своите ръбове, ъгли, с бодливостта и твърдостта си, призмите не са удобни за носене, особено в черепна кутия. Затова и от тяхното положение спрямо мозъка, от броя ръбове, ъгли и страни, от цвета и прозрачността им и т.н. зависи почти изцяло количеството и качеството на извършената поетическа работа, респективно – на получения под формата на снопи натрошена действителност поетичен продукт.
Трудно, може би и невъзможно е в това сравнително кратко експозе дори и бегло да обозрем множеството възможни призмени разновидности – читателят може да си представи и сам. Но с чисто дидактична цел все пак биха били полезни няколко примера с прости субстрати. Да вземем за такъв добре познатото „зелено” и за удобство да се спрем на пишещите поети (чиито пречупени купчини са под формата на текст):

Докосва Пролетта в зелено
земята. Чучулиги
запяват в синьото пленени.
Рисуват охлювите с лиги,
по камъни искрящи букви.
Летя напред, ала съм бавна.
Зад розов храст се чудя тук ли
ме чака моят мил отдавна?

Дори и на неспециалист веднага прави впечатление изящно простата шлифовка в призмата на тази девойка. Неправилна е, някои от страните са с по-малка площ, а съответните ръбове – по-тъпи. Това дава отражение на целия изказ – мисълта се втурва към следващия ред, където пък рязко прекъсва. Лекият син оттенък в дълбочина на призмената текстура резултира с цветови нюанси в словото, а розовите нотки придават приятно чувство на загатната несигурност, някак по детски невинна.
Но ето как може да се променят нещата, дори и при само един неправилен призмен връх:

Вървя на сън, на яве в леност
тъка безкрайния момент.
В стъклото гледа ме зелено
останалият ми абсент.
Дори ръцете си да кърша,
глупак съм си непоправим -
щом чашата пред мен се свърши,
ще трябва да се давя в джин.
Защо ли трудно се намира
безценният ми еликсир –
пред омбудсмана протестирам.
У мен в зелено носи мир.

Очевидно е за всички, предполагам, че дефектен е един (или повече) от горните призмени върхове. Дали е счупен, нащърбен или пък затъмнен от нещо е трудно да се каже със сигурност – най-вероятно е следствие от травма в детството, но не са изключени последващи дегенеративни процеси. Така или иначе, резултатът е този – пречупената реалност е някак паралелно осъзната на тази тук, превъзхожда я по качества, но пък в замяна на това е доволно ефирна и неуловима.
Ето и друг пример:

Накъдето извърна очи по зелените пасища,
на овчиците кротки в устата тревата промушва се.
Пропищяват овчарските свирчици. Пръстите пъргави
върху дупките бягат за радост на рунтави кучета -
онемели слушатели. Тук са и нимфите изворни,
но невидими шетат и пият лика на момчетата.
От отвъдния свят се протягат за ласка бленувана
и ветрец сякаш шмугва се леко в къдриците палави.

От училище знаем още, че античната поезия, особено тази с аркадийски пасторални елементи, предполага по начало призма с широки повърхности. И си е така, както и да го погледнем. Широки, гладки и добре оформени, страните са генератор и проводник на очаквани по дължина и ритъм постройки. Подхвърляни от страна на страна, прескачащи през ръбовете те се стелят пречупено по свой си особен, макар и предвидим до голяма степен начин. А това си е наслада в сигурността. Или поне нещо такова.
Може би невинаги обуславя такъв продукт, но когато призмата е абсолютно правилна, пречупванията ѝ също изглеждат съвсем подредени (стига разбира се, да се проектират върху правилна плоскост):

Казваш, че нощем ръцете ми мира не знаят,
скитат по твоите форми и нямат покой.
Вредом надничат, в следите им кучета лаят,
скриват се, после поглеждат от някой завой.

Ти им отвръщаш съгласно или пък критично,
тръпнат земите ти сити с обилния дар.
Поглед зелен отстрани ме заплита ритмично,
жертвата в мен се оглежда за своя олтар.

Вярно, не знаят покой и покоя не дирят,
дланите бързи и нямат идея дори,
даже за миг ако с твоите струни не свирят,
биха ли раждали дните си тъжни Зори.

Според някои, една такава стъпкова и римова „правилност”, въпреки че безспорно има определен чар, лишава пречупванията от красотата и обаянието на Случайна Форма, която може да ги споходи ненадейно при наличието и употребата на една недотам съвършена или произволна призма. Това от своя страна е плод на неясни обстоятелства и изисква доста добро владеене на случайността, но може би и в този „неправилен” процес човек може да открие известно удовлетворение:

звънят по сферите раздраскват
жадуват хаос
начупват дългите вълни
желания за горе
катурват замъци
от пепел пасивно сляпа
зелени зеят
зеници
и новият ни ред
започва редно или не от
хаос

Веднага прави впечатление, че в случайната каква да е призма, първи се губят знаците – не се транскрибират и остават затворени в някой от вътрешните ъгли, където могат да се натрупат в значителни количества, да натежат и да задръстят дори целия формопровод. За щастие, до такива крайности се стига рядко, най вече понеже този вид призми са доволно порьозни, а това позволява периодично знаково изпадане и разсейване в етера или пък циклични знакови ерупции под формата на пречупена псевдодействителност (от вида: %?”= &*_/ #!^- )@/+! $? и пр.), възстановяващи паритета в призмата. Трудно се експресират и главните букви, но това не винаги се отчита за грешка, дори често минава за своеобразен чар, а някои го правят и нарочно.
И така, могат да се дават почти безброй много примери, отразяващи една или друга призмена характеристика, но си мисля, че и дадените са достатъчни за една макар и по-обща представа. Освен това редица аспекти на самото пречупване все още са доста неясни, още повече това се отнася за взаимодействието на призмата с мозъка, декубиталната опосредственост, както и преценката на самия пречупен продукт. Предстои много работа, отговори на много въпроси, още теоретизиране, изследвания и т.н. Затова и тези бележки не могат да се считат нито за всеобхватни, нито пък за изчерпателни – можем само да ги приемем за още едно призматично осветляване.
Но едно все пак е сигурно – набъбне ли мозъкът, активира ли се призмата, стегне ли декубитусът, то тогава авторът рано или късно не издържа и започва да пречупва действителност, в ръцете му се загнездва и започва да се мъти някаква работа. Целта ѝ е да омекоти дразненето от призмата, а според резултатите от нея другите (винаги другите!) нареждат автора сред човеците или хората, но общо взето, изключая някои други призматици и евентуално майка му, почти никой не обръща внимание на творческите му напъни, нито пък те имат значение за нещо конкретно.
Това собствено е и поетическото наказание на призматиците: от една страна вечният стремеж за омекотяване на призмените ръбове, а от друга безплодният резултат от това. Горките! Остава им нежната заблуда, че всичко сторено има някакво значение поне за тях самите...
Отново шах! И то при невъзможен мат.


Д-р Бисер Пеев, ДМ,
катедра по Социална медицина,
факултет по Обществено здраве,
Медицински Университет - Пловдив


______________________

* декубитус – (лат. decubitus, от decumbere – лягам) рани от залежаване, обикновено при болни на легло
** поезия – (елин. πoίησις, от ποιέω – правя, върша) правене, творене