автор: PetraYan

Няма да ти изпратя това писмо. Няма да се оправдавам, че имам мисли като всяка жена. Няма да ти казвам, че сърцето ми изкрещя от болка и после зави като ранено диво животно.
Така внимавах да не стигна до тук. Така преглеждах всяка сутрин, всеки ден и всяка нощ мислите си, да са добри и праведни. Ежеминутно пусках детектора за очаквания и дори при най-слабата му индикация за наличие на нещо подобно, моментално го дезинфекцирах с концентриран разтвор на здрав разум.
И ето, че се случи, когато бях най-неподготвена. С приспани сетива. Със заглушена бдителност. Случи се, когато бях щастлива. Съобщението ти гласеше: „Има промяна в плана. По независещи от мен причини няма да се видим.“
Ясно и кратко – независещи причини. Някъде бяха писали, че причините са като задните седалищни части на човека – всички си ги имат. Какво обаче ги прави независими от нас? Как така са причини, които ни касаят, а в същото време са независими? Защо тогава им се поддаваме и те определят живота и решенията ни?
Сега съм тъжна и онази болка ме е връхлетяла с чудовищна сила. Така дълго я държах заключена и далече от мен. За миг дори реших, че вече няма да се срещна с нея. Че съм я оставила в онзи отминал стар мой живот. Заблуда е било.
Всичко се връща! Сякаш чувам назидателна проповед на католически свещеник. Какво точно се връща? Единственото, което открих, са завърналите се очаквания. Възможно ли е да съм толкова глупава или така да съм се самозабравила? Какво бих могла да очаквам освен това, което вече познавам – болката от изоставянето?
Как да променя това, което е вътре в мен…?

Зара четеше направо от екрана на лаптопа на Яна. Какво беше това? От къде го беше взела този текст или това бяха нейни мисли? И в двата случая нещата не звучаха много радостно. Това ли я вълнуваше сега? Това ли беше в нея или просто откриваше нечии чужди емоции?
Яна влезе в стаята. Носеше две чаши с вино. Видя, че Зара чете написаното от нея и се притесни.
- Това са мои мисли. В главата ми са. Трябва да ги извадя от там. Не ми дават мира, докато не отидат на белия лист. – Яна имаше вид на засрамена жена.
- Какво става после с тези „мили“ думи, когато се озоват на белия лист? – Зара искаше да е сигурна, че Яна не прави неща, които да са в нейна вреда.
- В повечето случаи ги изпращам на човека, провокирал мислите в мен. Но те не винаги са толкова мрачни. Тези са изключение и затова се самозаклех, че никога няма да ги изпратя. – Тя подаде едната чаша на Зара и двете седнаха на дивана, а синята му тапицерия направо се разгърна като нощна природна картина от „Хобит“.
- Провалена среща?… Отлично знаеш, че такава дефиниция не съществува. Така е трябвало да се случи. Не случайно ти казах, че мястото, за което спомена, че ще ходите, е прекалено населено. Не е било времето и мястото да споделите любовта си там. Я стига! Тези неща ги знаеш прекрасно. Какво се случва? – Зара сериозно се беше притеснила за приятелката си.
- Изплаших се. Ужасих се. Болката от очакването отново се събуди. Аз я събудих, защото имах очаквания. От страх забравих всичко, което научих за себе си през последните три години. – Яна не можеше да погледне приятелката си в очите.
- Какви очаквания? Ние нямаме очаквания. Ти нямаш очаквания. Умът ни, опитът ни, познанията ни са така ограничени, че ако очакваме нещо, то със сигурност убиваме това, което в действителност ще се случи. Друга сила, по-велика от нас, подрежда нещата в живота ни. Очакванията ни съсипват всичко. Пожелаваме си най-доброто за себе си и го пускаме да се реализира според вселенските закони. – Зара се беше разпалила. Забеляза тъгата в очите на Яна и отпуснатите й рамене. Сърцето й се изпълни с една голяма обич към тази жена.
- Обещай ми, че наистина няма да изпратиш това писмо. Скрий го някъде. Запази го. Все пак това си ти в този момент и това са твоите мисли сега. Нека да ги има, за да знаеш, че нещата се променят. Винаги се променят. Тъжна си. Изплашена си. Та ти си човек и това са нормални човешки емоции. Какво правиш с тях обаче? Оставяш ги да те завладеят, да те управляват или просто ги изживяваш? Изсипваш ги върху белия лист и те вече не са част от теб. Те са самостоятелни и заживяват свой живот далеч от теб. – Зара говореше бавно и с любов. Очите й - топли и обичащи - изпращаха към Яна разбиране и съпричастност.
- Зная, че е така. С теб не спираме да си го напомняме всеки път и това ми е спестило толкова много разочарования и толкова много тъга за последните години. Толкова бдителна бях до сега, но само за миг се разсеях и изпуснах контрола. - Яна говореше тихо. Много тихо. Тъгата я заглушаваше. - Кажи ми, защо избираме мъжете, които си тръгват? Обичаме ги. Обожествяваме ги. Пазим ги. Любовта ни става прекалена и те си тръгват…
- Сега мислиш така. Сега усещаш в себе си тези чувства. Помниш ли вчера, когато каза, че този мъж те извежда до места, където дори не си знаела, че съществуват. Нима не е този същият мъж, който те кара да летиш като птица и да извисяваш траекторията на своя полет до върховете на божественото сътворение? Мила, това е просто ситуация. Тя ти е за проверка на твоята готовност да приемеш нещата такива, каквито са, без да им придаваш личен характер. Нищо не е насочено лично към теб или към който и да е. Нещата в живота се случват по план, който ние не знаем и е добре да имаме повече доверие на тези, които ни обичат. – Толкова мъдрост имаше в тази красива жена Зара.
- Беше като заслепяване. Като удар на ядрена бомба. Така бързо помете всичко, че дори не успях да осъзная в първия момент какво точно ми казва. Трябваше да се срещнем вчера след обяд и да заминем заедно за един подарен от самите нас уикенд, когато в девет сутринта ми каза по телефона, че причините били независещи от него. Или независещите от него причини създават обстоятелствата и няма да сме заедно? Всичко беше така объркано и непонятно. Дори започнах да го успокоявам, по-скоро да уверявам себе си. Отчаяно се увещавах, че така е трябвало да бъде, но този път разочарованието от провалените очаквания направо ме връхлетя и се стовари отгоре ми като изпуснат стар гардероб, който изкарват през прозореца – говореше тъжно Яна.
- Искаш ли да направим нещо за себе си? Да отидем до язовира. Какво ще кажеш да се потопим в онова красиво кътче и да го оставим то да се погрижи за тъгата ти? – Зара знаеше колко много Яна обича това място и колко добре се отразява и на двете им дългият престой сред красивата природа и голямата вода.

***
Яна се загледа в искрящата пред нея вода. Ниското слънце влизаше от лявата страна направо през тъмните й очила и я караше да присвива още по-блажено очи. Вода, планина, лодка и огненият диск на слънцето, който си играе със сенките и алените, и виолетови отблясъци. Златистото беше скрито в косите на двете жени, а очите им се рееха на далече в простора.
Когато седнаха до водата тя гореше от късното следобедно слънце. Пламъците, които изскачаха като безброй живи искри ставаха все по-къси с бавното снишаване на слънчевия диск. Цветовете от пепелно бяло, преминаваха в искрящо жълто, до оранжево.
След малко започна да се показва нежно сиво премесено с огнено червено и в този момент мина моторна лодка, която раздели спокойната, дишаща в бавен ритъм вода на две. Яна си спомни как Вселената ги беше събрала със синеоката жена до нея. Всичко беше толкова различно и толкова необичайно от всички обичайни неща, които беше правила до тогава. Времето за среща беше абсурдно неподходящо. Поводът - парадоксално измислен, а Вселената - така благосклонна тогава към двете млади момичета. Всичко се случи като вълшебство, а те дори не казаха – „абракадабра!“ Младостта им мина под един нестихващ смях. Смееха се до сълзи. Захласваха се от смях. Смееха се и сърцата им и се радваха на живота. Имаха апетит да го живеят.
- Какво се случи? Защо са тези силни емоции? Защо си размахала махалото така силно? Знаеш правилото. Дръж емоциите си в диапазона на леко поклащащо се махало. Без големи отклонение и забързвания. Златната среда. – Зара държеше приятелката си за ръцете и едри топли сълзи падаха върху тях. Яна плачеше тихо и без глас.
Дали от красивата природа или от приятелската подкрепа, но Яна свали напрежението в себе си и сега то се изливаше от нея във формата на прекрасни сълзи, които биха могли да се превърнат в едър маргарит, но това беше от друга приказка. В тази, те просто напояваха цветята от роклята й и ръцете на нейната приятелка.
Зара й даде време да излее натъпканата емоция от женската си душа. Всичко трябваше да излезе и да се стече в спокойните води на язовира пред тях. Не едни женски сълзи беше приютил той в себе си и за това сега всичко наоколо беше така ефирно и прочувствено. Място, където се фокусираше силата на стихията на женските емоции, нежността на моминските копнежи и безкрайността на изплаканите сълзи. Красота, приласкала в пазвата си люлката на живота – любовта. Любовта, която расте, която устоява, която прощава и разбира. Любовта, която гледа на трудностите като на възможности.
- Заболя ме. Много ме заболя. Дори не чух защо се отменя срещата ни. Толкова много го исках. Точно в този момент го исках. Сега… - Яна замълча, за да преглътне воплите си. – Пак се върна онова усещане за изоставеност. Зная, че това е измамно. Това е един стар модел на поведение на един друг човек. Тогава бях избрала да се чувствам аз причината за своето страдание. Приемах вината и си вменявах усещания за непълноценна и нежелана жена. Болеше ме. Много ме болеше, но нищо не предприемах, за да променя в себе си това усещане. – Сълзите продължаваха да се търкалят и да променят цвета на розата от роклята на Яна, върху която падаха.
- Мила! – Зара прегърна Яна. Притисна тази сродна душа и я задържа един дълъг миг, за да може да отнеме от нейното страдание и да го превърне в любов. Леко я отдели от себе си. – Това вече го научи. То вече не те достига. Отлично знаеш, че всичко сами си причиняваме. Могат да ни наранят само, ако позволим да се чувстваме наранени. Това отдавна го постигаш с лекота. Няма ситуация, която да нанесе фатални поражение върху теб от доста дълго време. Какво се случи? – Зара държеше Яна за раменете и се вглеждаше в очите й. Освен страх и паника, вътре не откриваше и помен от онази така характерна решителност за нейната приятелка.
- „Изоставих я на тротоара и излязох от живота й …“ Тези думи са от един разказ, който четох наскоро. Не знам как изскочиха от главата ми. Бях на тротоара и бързах за една кратка среща преди да потегля към душевната и физическата си нирвана. Сякаш някой крещеше в лицето ми и ме сочеше с пръст. Всички ме гледаха и в погледите им имаше съжаление и присмех. Почувствах се нищожна. Смазана. Грозна. – Яна беше спряла да плаче. Сега в гласа й имаше болка, но и твърдост. Тя внимаваше това да не се превърне в гняв и да се озове в блатото на самосъжалението. – Кажи ми, защо обичаме мъжете, които все заминават за някъде? Все са в някакви програми и трябва да се добавяме към техните графици. От това вечно наместване на дати и места за срещи няма да разбера, че е скъсал с мен, защото ще си мисля, че програмата му е претоварена. А може би това ще ми спести страданията, причинени от едно внезапно скъсване? Защо свеждаме нещата до върховни страдания и терзания, за да дефинираме любовта като голяма? Защо помним от любовта единствено миговете на пронизваща мъка? – Яна замълча.
Зара усещаше болката на приятелката си. Тя долавяше всяко нейно душевно колебание и всяка смразяваща мисъл. Това така познато състояние на женската душа. Вечните й колебания и несигурност, дали все още е в сърцето и мислите му. Толкова много отделено време, чувства и емоции за любовта. Почти никога не получаваха полагащия им се еквивалент. Но и как точно да се измери този еквивалент в брой, във време, в щастие?
Зара знаеше, че щастието не оставя следи. То е като ярка преминаваща комета през тъмното вечерно небе. Преминава за един кратък миг, изпълва живота със светлина, която изчезва бързо и дори опашката й не оставя следа. Пак ще мине след седемдесет и шест години. Но това беше онова, така наречено голямо щастие, което всяка жена, макар и малко романтична, очаква в живота си. Зара учеше своята приятелка, че трябва да се стремят към малките всекидневни щастийца. Тези, които са с размерите на ситен маргарит. Малки разноцветни мъниста, които да нанизват на тънката червена нишка на техните животи.
Двете приятелки седяха на брега и гледаха водата. Тя продължаваше да се променя с всеки сантиметър, доближаващ слънцето до хоризонта. Вече алените отблясъци започнаха да стават наситено виолетови. На места по водата се забелязваха преобладаващо графитно сиви тънки концентрични кръгове, образувани от скачащи риби или от просто падащи човешки желания, хвърлени във водата, за да се сбъднат. Двете жени мълчаха. Онази лодка отново се връщаше и пак оставяше своята следа върху спокойната повърхност на язовира. Една и съща среда, а колко различни следи се оставяха върху нея. Изневиделица хвърлят камък или лоша дума в нечий живот и образувалите се концентрични кръгове достигат до края, чак до ръба на света. От тяхната нездрава енергия хората губят устоите под краката си и залитат неустойчиви, в различни посоки. Един-единствен път, една-едничка дума са достатъчни, за да променят общата хармония на живота. Лодката е друго нещо. Виждаш я от далече. Чуваш я. Разделя те на две половини и когато отмине, отново се събираш, за да добавиш нещо ново към другата твоя половина. Лодката много прилича на хората, които те разполовяват на две и те карат да опознаваш всяка своя страна. С помощта на физичните закони неизбежно се събираш отново и тогава всяка от страните ти е още по-добра от другата и хармонията им е още по-единна.
Хубавото на тези хора – лодки е, че могат да минат няколко пъти през живота ни. И всеки път отразяват или ни позволяват да съзрем собствените си силни и слаби страни. Двете същности на нашето единно аз. И тези хора са сродните ни души.
Яна забеляза, че разделената от моторницата вода беше започнала да се събира отново. Обърна се към къдрокосата жена до нея и двете едновременно казаха: „Като нас!“ Така преди време Вселената ги беше разделила, но само физически на стотици километри. Душите им обаче останаха свързани. И сега след като всяка от тях мина по своя път, осеян не винаги с добри намерения и респективно с рози, те отново са заедно и отново се смеят, след като и малко са поплакали.
Като хлапачки искрено се радваха на живота и като мъдри жрици откриваха знаците на съдбата. Забавляваха се да разчитат скритите послания от Вселената. Позволяваха си красотата и щастието да излизат на пълноводни потоци от очите им. Озаряваха с общата си добра енергия живота на любимите си хора. И пак бяха заедно още по-вярващи, още по-хармонични и още по-интуитивни. Като разделената вода, те отново се сливаха в една обща вибрация и изпращаха своите послания, които не след дълго щяха да се върнат вече изпълнени.
Нещо вляво се раздвижи и привлече погледа на Яна. Птица излетя и потъна някъде в безоблачното виолетово небе. Жената я проследи с поглед. Тогава Яна видя дървото. Само. Израснало там, в средата на голямата вода. До него няма никой и никой не би могъл да стигне. Стои в нищото като един Исус за птиците, които кацаха по клоните му. Стъпило на водата. Израсло над спокойната водна повърхност, но спокойствие не намерило и се носи заедно със сянката си, сякаш е голяма египетска ладия. Уж е в благодатта сред водата, когато всичко наоколо е уморено от сушата, а е тъжно, самотно и нещастно. Това то само е избрало. За миг Яна се позна в това дърво. Но го направи сега, когато се отдели от ситуацията и натрупаната мъдрост осветли случилото се. Сега Яна почувства подкрепата на приятелството. Вода, планина, лодка и приятелска душа – това беше нужно, това бяха магическите съставки на тази омайна отвара наречена „хармония на духа”. Пое си въздух и погледна Зара. В този момент тя се обърна и заговори:
- Яна! Не се понасяй по тази измислена от теб „действителност“. Тя не е истинска и съществува само в твоята представа за ситуацията. Разбирам, че срещата е пропаднала, но и други срещи са ти пропадали и то точно с този човек. Ти винаги си била убедена, че така е трябвало да стане и при следващата възможност нещата между вас са били още по-хубави. – Зара се усмихваше. – Толкова пъти си ме питала дали може да става още по-хубаво и всеки път сама си ми отговаряла, че е по-хубаво. Защо сега е тази самозаблуда? Този мъж успя да укроти неспокойната ти женска душа. Той я погали нежно и ти показа, че има и друг вид отношения между мъжа и жената. Той те изпълни и ти видимо си върна отново вкуса към живота. Той те подкрепи, без да те зароби. Той те окрили, без да очаква всеки път да политаш само към него. Той е щастлив, когато и ти си щастлива, макар в повечето случаи да не е част от това щастие. – В гласа на Зара вече се долавяше приятелската строгост. – Не мислиш ли, че това е чисто женски каприз. Стига с тези страхове. Страх да не се събуди отново болката. Страх от вечното и безкрайно очакване. Страх да обикнеш отново мъж, който може да се откаже от теб. – Зара говореше вече категорично и без следа от снизхождение. – Когато някой се отказва, то той се отказва от теб, а не ти от себе си. В теб е целия свят и цялата любов на света. Този страх е паразит, който се храни единствено и само със самия страх. Помниш ли думите на Емили Дикенс: „Сърцето търси първо удоволствието, после - да не го боли, а после малките упойки, с които страданията да понамали.“ От любов не се умира! Ти успя да постигнеш това, което малцина са способни да направят за себе си. Преболедува страданието и го превърна в съчувствие. Така отново обикна живота и го заживя със страст.
Приятелките седяха на брега и отново погледнаха към водата. Сега тя беше тъмна, хладна и спокойна. Сякаш беше спряла да диша или не, беше затаила дъх от величието, което се отразяваше в нея - отсрещният бряг с тъмно зелените си склонове. Отражението на планината се вглеждаше с неприкрит интерес към собствената си особа във вече много тъмните води на язовира.
Двете жени брояха изгряващите една след друга звезди. Мълчаха и в мълчанието им имаше много думи.
Яна беше прочела някъде, че щастието е състояние на съзнанието. Това значи, че усещането за щастие е проекция на съзнанието и неговото разбиране за щастие. Но ако моделът за щастие от нейното съзнание има дефект и в определен момент се получи бъг, щастието променя своя знак и се превръща в тъга. Все пак то не е постоянна величина.
Яна се стресна. Мислеше като математик. Все едно решаваше матрица. Това не беше тя. Погледна Зара и в този момент чу какво казва тя:
- Искаш ли този мъж да остане в живота ти? Ще искаш ли да живееш без него?
Яна знаеше, че това е един от хората, които искаше да бъде макар и страничен свидетел на нейния живот. Нямаше значение дали ще може да го вижда или дали ще има възможност да бъде интимно близка с него. Беше й достатъчно да знае, че го има, и че в главата и сърцето му има поне една мисъл за нея. За нея беше достатъчно да може да му се обади, да му напише писмо, да му изпрати птица, за да разкаже какво е времето вътре в нея.
Усещаше се като река, чието русло нещо е затлачило. Тя напира с все сила и не може да продължи напред. Има желанието да направи промяната, но някакъв бенд е препречил пътя й и тя трупа напрежение в себе си.
И изведнъж нещо се срина. Все едно премина от едно ниво към следващо от 5D играта, наречена живот. Сега можеше да мисли трезво и измамното усещане, че стои на тротоара изоставена , просто изчезна.
Почувства нов силен прилив на любов. Нова и така вдъхновяваща емоция. Сякаш за първи път срещна този мъж и за първи път се влюби в него. Сега виждаше още по-ясно перспективата пред тях и това не я тревожеше. Бъдещето им щеше да бъде такова, каквото всеки избере да си го направи.
- Това значи е „действено отдаване"? Това е висшият израз на истинската любов? – Яна гледаше Зара с блеснали очи.
- Да, това е, когато даваме и не мислим какво ще получим в замяна. – Зара гледаше Яна и виждаше една нова жена, преоткрила непозната своя същност. - Желанието е чувство или състояние, при което искаме да привлечем към себе си някого. И когато този, когото така силно привличаме е в живота ни и когато съумеем да се доверим на интуицията си, неизбежно ще достигнем до истинската любов. Това „действено отдаване“ ни кара да проявяваме емоция, енергия или действия, насочени към другите, но без мисъл за получаване. Като целта е духовното ни развитие. – Зара беше извървяла вече този път. Беше опознала истинската любов и сега искаше да сподели тази мъдрост с тази сродна душа. – Когато имаш колебания за хората запитай се правят ли ме по-добър човек? Поставят ли пред мен предизвикателства, карат ли ме да полагам усилия? Насърчават ли ме да стана по-уравновесена и всеотдайна? Карат ли ме да проявявам най-доброто от себе си? Ако отговорите на тези въпроси са „Да!“, то това са хората, с които ще израствате заедно духовно. – Зара прегърна приятелката си и те допряха глави една до друга.
Яна не спираше да се взира във вече тъмната вода на язовира, където като малки плахи идеи една по една се отразяваха изгряващите звезди. Тя усети една топла ръка да докосва нейната и да я хваща. Обърна се към Зара и каза:
- Аз съм щастлива!
- Да! Ти си една щастлива жена! – потвърди Зара.