автор: PetraYan

За да събере багажa си, на Яна й бяха необходими почти десет дни. Имаше навикa да струпва различни купчини дрехи с всякакви възможни комбинации, които по-късно поетапно редуцираше. Всеки ден те търпяха промяна – махаше от единия куп и добавяше в другия.
Често купчините се размножава до четири, но имаше и моменти, в които се обединяваха в една. И така до последната нощ преди заминаването. Всичко се събираше на едно място и по виртуозен начин се напъхваше в куфара, който Яна затваряше единствено, когато седнеше отгоре му. Факт беше, че винаги сместваше това, което беше решила, че трябва да вземе, а то беше – всичко.
На фона да дългото събиране, разопаковането й отнемаше престъпно малко време. Бяха й нужни не повече от няколко минути, за да разопакова целия багаж. Да закачи дрехите в гардероба. Да запълни рафтовете. Да подреди шишенцата с козметиката си. Да напъха телефона си в куфара. Да го затвори и да го натика под леглото. Край! Tutto finito! Тихо си припяваше: „Стягам багажа си и дим да ме няма.. не ме търсете, известно време“, а очите й горяха в заговорнически пламък като бенгалски огън в новогодишна нощ. Погледна всичките пълни закачалки с разноцветни летни рокли и се засмя на глас. Спомни си късния телефонен разговор с Борис. Беше се опитал да я убеди, че толкова много багаж не й е нужен. Чифт бански, джапанки и очила изчерпват необходимостта от други тоалети. Тя категорично не се съгласи с него и когато приключи разговора, и с последни сили затвори куфара си, му изпрати следния имейл:

Мислих обстойно над твоето предложение да редуцирам багажа до бански, джапанки и очила. Смятам, че ако някога с теб отида до любимото ми море със сигурност ще си взема само бански, очила и роклята на цветя, чиято презрамка непрекъснато ще пада, а ти самоотвержено ще я поставяш на мястото й, докато накрая я елиминираш и свалиш роклята. Едва ли ще имам нужда от нещо друго освен от твоите прегръдки и целувки по цялото ми тяло. Едва ли ще имам желание или необходимост да си разходя всички красиви рокли по плажа, когато ти си толкова близко до мен и ме държиш за ръка. И ако ти звуча романтично, то е защото съм романтичка. И ако ти звуча леко еротично, то е защото съм настроена еротично. Ела да ме видиш след два дни, когато морето ще е обладало душата ми и ще бъда направо нетърпима, и ще ми се иска… да бъда с теб. И ако това ти звучи като обяснение, то е защото е обяснение. Не знам или по-точно не искам да го изписвам, или да го признавам пред себе си, но е така – колкото повече се срещаме неформално, толкова повече те искам, и мисълта да сме близко и в също време недостъпни един за друг е направо ужасна.
Аз съм голямо момиче и знам, че някои неща са константа, поне съм ги приела за такива, но това не пречи да ти кажа какво изпитвам. Само мисълта за теб ми е достатъчна и започвам да се усмихвам, ей така, без причина. Изглеждам доста глупаво и направо хубаво. И сега пиша уж сериозни неща, а съм се засмяля като … дете с подарък.
Не знам защо дойде в живота ми? При това в най-неподходящия за мен момент. Сега вече не е важно какъв ще е отговорът, но ти благодаря, че те има. Не за мен, а че те има по принцип. Пожелавам си всичко между нас да е наред, а срещите ни - без напрежение и излишно форсиране, за да можем, когато сме заедно да бъдем с пълноценни сетива един към друг.
Искам да ти кажа и още нещо, но не бива, и за това те целувам. Най-вероятно когато откриеш, че имаш поща аз ще шофирам, ще се забавлявам и ще се усмихвам, защото имам едно тайно чекмедженце, в което държа винаги една мисъл за теб и това ме кара да сияя непрекъснато.
Целувам те!

Яна заслиза по брега. Първият, който я посрещна беше вятърът. Прихвана я леко през кръста. Завъртя я в бърза стъпка и събори тънката презрамка на роклята й на цветя. Поде косите й като умел коафьор и я закичи с морски бриз и дъх на желания. Миг, изпълнен със ситни солени капчици, попиващи в жадната й бледа кожа. Когато се прибра в стаята, тя написа и пусна ново писмо в електронната поща на Борис.

Вятърът. Първото, което днес ми напомни за теб беше вятърът. На плажа ме чакаше един такъв закачлив, леконравен и малко нахален. Разбърка косите ми. После и мислите ми, и една изскочи като тънка червена линия. Носеше твоето име и аромат. Омота я около мен. Здраво ме притисна в нежните си ръце и ми прошепна едно име. Ако кажа, че беше твоето - може да се възгордееш, ако кажа, че беше друго - ще излъжа. Ти прецени, кое е най-добре за теб. Аз се чувствам добре в ласките на вятъра и не защото съм сама, и не защото мога да си съчиня много неща, а защото той ме кара да те усещам толкова близко, толкова истински, и толкова … не бива да го казвам. Ти довърши последното „толкова”…
Вятърът докосва раменете ми. После слиза надолу. Задържа се на гърба ми и много, много бавно мина по местата, които ти обичаш, и това ме побърка, накара ме да си мисля само за теб. Заигра се с роклята ми. Премина като дихание между бедрата ми и се изви рязко нагоре. Повдигна я леко и много бавно, докато не се смутих, защото пак си мислех за теб. Не са здравословни толкова много мисли за теб, защото ме карат да се усмихвам безпричинно. Леко налудничаво и много тайнствено.
Трябва да съм по-дисциплинирана, но той е виновен – вятърът с неговата мъжка ласка. Прави ме витална, волна и свободна. Ако ти звуча странно, то е защото съм странна. Ако си мислиш, че съм увлечена по теб, то е защото съм увлечена. Знам, че трябва да се държа като сериозна жена, но този вятър ме облада. Обърка мислите ми. Размести подредбата на чувствата ми. Разпиля живота ми и това ми харесва. Той е виновен, че не спира да ми разказва за теб, за това, което искам с теб. Тук съм в негова власт и тук ще му се отдам, защото на брега мога да бъда Аз и никой няма да ме съди.
А с теб? С теб ми е добре. Не, с теб ми е много добре. Вълнуваш ме. Разбъркваш мислите ми. Разпиляваш косите ми и не търпиш роклята ми върху мен. Обожавам да ме докосваш и да ме целуваш, да ме прегръщаш, и… да не спирам да мисля за теб. Вятърът е виновен за думите, така разпилени и после събрани, като песъчинки без ред, без смисъл и без право да съществуват изобщо. Но Аз съм Повелителката на думите и Аз решавам кои да освободя и кои да скрия. Вятърът ме прави свободна и тук на брега мога да пусна всяка дума, защото той ще ги отнесе, и от тях дори прах няма да остане, за следа – да не говорим. За всичко е виновен той и неговата мъжка същност, която ме кара да съм безумно откровена и безотговорна. Сега съм такава, после – не, и когато стихне този палавник безумен, пак ще съм онази старата Аз – премерена, преценяваща и сдържана. Ти реши коя искаш. Друг обаче е въпросът коя ще получиш!
Целувам те нежно!

Яна обичаше всичко от морето. Песъчинките, които влизаха в големите й очи. Малките раковинки, които боцкаха като неудобни мисли босите й крака. Острия мирис на водорасли, които й напомняше, че някога отново ще се върне в необятната прегръдка на вечността. Имаше нещо съвършено просто и уникално ясно в общата концепция за единството вода-вятър-бряг. Когато видиш едното, усещаш другото и докосваш третото. Яна обожаваше морския бряг. Задъхана след утринната разходка, тя изпрати ново признание по електронната поща:

Бързам да стигна брега. Още докато е самотен и малко тъжен. Бързам, а по лицето ми ситни пръски от морето нежно ме олекотяват. Мислех да сме само двама, но някой преди мен на този бряг е идвал. Сам е ходил и следите му към мене водят. Искам да докосна тези стъпки. Пулса ти чрез тях да усетя, но една вълна се плъзна леко. Целуна ги и те тръгнаха с нея. Дълго се взирах след тях. Нещо запари в очите ми. Една пръска от морето солена се търколи от крайчеца на окото ми и потъна нейде в голямото безбрежие. Нека пътува щастлива. Там ще срещне друга щастлива солена капка и така безкрая ще ги понесе далече, далече чак до вечността.
Брегът не спира да ме гледа. Гали стъпалата ми и ги целува. Дори и ложе ми предложи. Постла ми сухи ароматни водорасли. Скалите топли на възглавница най-мека ги направи. Положи ме с нежност на любовник и после дълго гали тялото ми отмаляло. Очите ти започнах да забравям. Местата, където устните ти дълго са стояли, започнаха полека да изстиват. Чертите ти започнаха да избледняват. А ароматът ти почти не можех да запазя. Брегът ме искаше за себе си единствено. Прегръдките му топли и неустоими ме държат във своята власт. Зави ме с пелена от блестящи песъчинки и стопли нозете ми замръзнали от самотното ходене. Умът ми първи ме предаде и споменът за тебе разпиля се сред малки бели раковинки. Отдаде му се на брега, на обещанията му красиви за други нови, непознати брегове.
Сърцето неспокойно се залута. Загубило компаса на страстта. Запита ме за истината, за нещата, които да запази. Отговорите бягаха от същността си и не намирам вярната следа. Вълните всеки малък белег хищно поглъщат и не знам де е… Вятърът обаче те доведе. Прекара мисълта за теб в косата ми. В къдрите ми вплетен те остави, а гребенът загубила съм нейде.
Това място ми действа особено. Това море ми действа магнетично. Толкова осезаемо ме променя, че аз самата себе си не откривам. Не знам коя е истинската? Не мога да кажа коя харесвам повече или коя ме плаши? Тази тук е друга от онази там. И това е всеки път щом морето завладее душата ми. Изисканото общество не познава тази тук и ти я забрави, ако не е по вкуса ти. Онази другата ще се завърне, щом магията прибера с летните си рокли.
Ако ти звуча меланхолично, то е защото съм меланхолична, тук, на този бряг, где някой друг преди мен е идвал.
Целувам те нежно!

Имаше нещо хипнотично в повтарящите се движения на вълните. Идваха забързани с дантелени поли като невести. Разливаха се на брега с плавност и лекота, и почти укротени се плъзгаха по равния пясък. Все едно укротяваш опърничава жена. Но красива и млада. Изпълнена с желания, стремежи и копнежи. Жена, искаща всичко и готова на всичко.
Яна гледаше вълните. Тази сутрин в едната част на залива бяха различни устремени и търсещи, а в другата - укротени и тръпнещи. Двете страни на едното цяло. Като еднояйчни близнаци - неразличимо еднакви и коренно различни. Уж вълни, а така противоположни и далечни. След кафето Яна пусна нов имейл на онзи любим адрес, състоящ се от само четири букви.

Открих мястото, където вълните се прегръщат. Все съм си мислила, че една след друга тичат и никога не се достигат, увлечени във вечния си стремеж към брега. Обречени никога да не се достигнат и слеят, и все химери да преследват, и ласка сродна да не сетят. И мислех си, че за това са такива – понякога хладни, сковаващи - нежните мисли. Понякога измамно топли и мамещи да им се отдадеш, за да те погълнат и никога да не те пуснат при мене пак да се завърнеш. Голяма сила и мощ владеят тези красавици. Изтриват следите, които за мен си оставил. Поглъщат желания, чувства и спомени. Блъскат ме в лицето. Оставят ме без дъх. Всяка емоция за теб искат да отмият. Да те оставя само техен да бъдеш. Казвам им, че не си и мой, но те не чуват от самовлюбения си грохот. Всичко красиво искат за себе си, за това и те са така красиви, ефирни. Като омайни девойки се вият около телата. Галят ме. Закачливо косата ми кичат с брилянтни пръски като за принцеса. Мамят ме навътре, още красоти да ми подарят. Още по-красива да ме направят. Познавам хитрия им нрав и дребничките им измами. Ще ме завлекат в дълбокото. Ще ме оковат и своя пленница навеки ще направят, за да могат само теб, когато идваш на брега, да галят и прегръщат.
Аз не съм като тях. Не те искам само за себе си. Светът е пълен с красота и никой не бива да я иска само за себе си. Няма как да те изтръгна от сърцето си, защото черна дупка в него ще остане и онези вълни там ще се настанят, и целият ми свят ще разграбят. Няма как да те заключа, защото себе си ще трябва да намразя, ако от света те скрия. Това, което мога да направя е просто дълго да те пазя в най-прелестното място на душата си. Когато искам, тайно да те посещавам. Дълго да те съзерцавам и после да те пусна да си идеш.
Понякога поглеждам в бъдещето. Не искам често да го правя, но то самичко, когато иска изплува. Една вълна се разля в нозете ми и в нея видях, че други може би след мен ще има. И мисля, че това е толкова нормално и толкова в реда и хода на нещата. Не ме е страх, че други ще ме заменят, защото в моя свят все същата ще бъда и това е истинското на живота, че щастието е в нас самите и не бива да го търсим някъде навън. Аз ще бъда пак щастлива, дори до тебе вече да ме няма. И не защото няма да те искам или защото други брегове ще ме поискат, а защото всичко тече и всичко се променя и ние вече ще сме други. Харесва ми, че вълната си отиде и това видение отнесе в дълбините. Сега е важно, че имаме своите общи мигове и емоции. Благодаря на Вселената всеки красив ден, че те изпрати на пътя ми, а можехме да се разминем. Но тя ни дава възможност заедно да повървим, до когато сами решим. Вълните много ще ме искат, но аз на тебе само ще се дам. И ако ти звуча смела и решителна, то е защото съм смела и решителна, и на вълните няма да отстъпя.
Целувам те нежно!

Сутринта Яна бързаше да се срещне с морето. Да го докосне. Това създание, което вливаше в нея сила, мощ, но и нежност и чувственост. Предвкусваше трепета и страстта на следващите дни. Морето й действаше като ключ. То отваряше непознати за мнозина дълбини в нейната същност. Страст и похот се преплитаха с нежност и романтика, за да потекат в една прочувствена прелест, наречена хармония.
Тук при морето Яна беше истинска. Нямаше граници. Нямаше брегове. Тук можеше да пита и да настоява за отговори и то, морето, винаги й отговаряше, защото много, много я обичаше. Яна също го обичаше. Цялото й същество излъчваше желание. Неведнъж търсеше отговор на въпроса: „Знаеш ли какво е само мене да обичаш? Без въпроси за това как и колко ще ме имаш?“ Морето винаги се сърдеше на въпроси „как“ и „колко“. Цяла вечер блъска по скалите. Ви с тежък грохот и дра с вълни брега, като пясъчна риза на млад момък. На сутринта, осъзнало истината, то притихна в нозете на Яна и смирено ги погали. Тя дълго стоя на брега, загледана в събуждащото се слънце. После изпрати ново писмо:

„Тази сутрин, докато чаках слънцето да изгрее, дълго говорих с теб. Трябва да спра да го правя, но е нещо като навик, а той бил втора природа. И така, говоря ли говоря, и изведнъж една чайка изкрещя твоето име. Не беше никак професионално. Някаква си чайка да се бърка в чуждите работи. В моите работи. Аз нарушавам ли пространството й. Казвам ли й как да лети и каква риба да лови. Погледна ме преценяващо. Кацна до мен и заговори с тон, нетърпящ възражение. „До кога ще е така? Къде е границата? И после? Всичко има брегове!“
Аз, която зная почти всички отговори, или поне мога да импровизирам една кратка двадесет и пет – тридесет минутна реч мълчах, защото нито една думичка не се задържаше в главата ми и само голямото синьо море с вълните беше в нея. Тогава слънцето ме спаси. Подаде първите си лъчи от хоризонта и започна леко, бавно и упорито да дразни чайката. Тя се нацупи и отлетя. Отдъхнах си. Не се налагаше да й отговоря. А слънцето ме обича. Леко се настани в косата ми. После стопли тялото ми, замръзнало от утринния хлад. Продължи да се грижи за мен през целия ден. По обяд започна парещо и страстно да ме целува, сякаш искаше да ме изгори. В късния следобед пак се укроти и стана нежно и галещо. Прегръща ме чак докато залезе. На сбогуване ми подари един прекрасен оранжево – виолетов залез със златисти отблясъци, които ще запазя за зимата в очите си.
Ето, че дойде времето и царството на Луната. Една такава голяма, всевиждаща и тайнствена. Слезе ниско над морето и ме покани да мина по пътеката й. Мисля си, че това е мигът, който искам да споделя с теб. В тези дни ми се случиха много красиви мигове, гледки и емоции, но тази лунна пътека ми се иска да я извървим заедно. Не знам какво има в края й, но съм сигурна, че ще е това, което сами сме си занесли там. То е като очакването какво ще получим от човека до нас. Очакваме разбиране, подкрепа, съпричастност, а нещо не се получава. Необяснимо е. Гневим се. Защо? Защо?
Аз самата дълго търсех този отговор и все още не съм го открила, но едно знам със сигурност – получаваме това, което излъчваме, това което даваме. Даваме разбиране – получаваме разбиране. Даваме съпричастност – получаваме съпричастност. Ако дам любов, ще получа любов. Благодаря за тази подкрепа. Не е лесно да кажеш, че разбираш самотата ми. По себе си съдя, че е трудно да подкрепиш някой в нещо, когато се чувстваш така, сякаш пропускаш момента да си част от неговото хубаво и интересно. Трудно е, но не и непостижимо. А когато го направиш за мен, това говори много, и то хубави неща, за теб. Луната пак ме е обсебила и пиша думи, които не трябва да пиша. Това е защото през деня дълго мълча, а когато се изправя пред компютъра, за малкото ми отпуснато време искам да наваксам това мълчание. Но се питам, защо пък да не ги пиша, когато ги мисля и следователно най-вероятно са истина или поне съществуват някъде в пространството, или по-вероятно са в моята глава. И пак ще кажа – тя, Луната, е виновна.
Ако ти се струвам леко хаотична и малко смахната, то е защото съм може би дори много хаотична, но никак даже смахната. Морето и Луната ме правят такава. Всяко едно от тези две неща толкова много ми влияе, а можеш ли да си представиш какво се случва когато и двете са събрани на едно. Момичетата до мен казват, че сияя. Твърдят, че съм включила нещо, което ме кара да излъчвам светлина. Това е абсурдно, но май има нещо необяснимо, защото една част от снимките, където са ме снимали, са доста странни и необичайно осветени. Мисля, че това са смешни и леко преувеличени измислици, обаче съм видимо смутена, защото видях снимките. Няма да ги гледам повече. Едно обаче е сигурно и на него вярвам – нося изключително силни гени от всички жени от рода ми, чиято наследничка съм Аз, и това е може би вярното обяснение. Момичетата обаче са ми приятелки и много им се иска да могат да се похвалят, че познават жива потомствена вещица, обаче сигурни доказателства за това няма. Поне аз се погрижих за това. Стига толкова лунни беседи. Отново станах бъбрива, а уж трябваше да почивам.
Ако прекалявам с писмата, ти само ми прати знак – по черен корморан /познавам лично два/, по някоя вълна, напиши го на брега … или просто ми го кажи.
Целувам те нежно!

Яна си беше обещала, че тези дни ще се откъсне от света. Ще почива. Ще бъде далеч от емоциите. Ще се погрижи за себе си. И го изпълни. Удържа на обещанието си. Не потърси нито веднъж телефона си. Не отвори нито един имейл. Обърна всичко навътре към себе си. Почисти своя свят. Изхвърли всичко застояло и овехтяло. Широко отвори прозорците на своята душа и пусна свежестта на новите решения. Изтупа излишно обременената си съвест с чужди товари и грешки. Остави слънцето, вятъра и морето да свършат всичко останало и да поставят нещата в нея там, където им е мястото.
Тази последна сутрин вървеше по хладния влажен пясък и гледаше към хоризонта, с надежда да се открият отново със слънцето. Нещо се удари в босия й крак и изпита силна болка. Погледна надолу и видя стара бутилка. Вълните я блъскаха и търкаляха като ненужна стара грамофонна плоча. Яна вдигна бутилката и потърси кош за отпадъци, за да я изхвърли. Точно преди да я пусне я погледна. Беше запушена с тапа и в нея имаше нещо. Откри, че това е парче хартия, навито на руло. Изтръпна. Беше чувала, чела и гледала филми за писма в бутилки, но не беше срещала такова на живо. Нима все още го правеха? Опита се да отвори тапата, но не успя. Морето, солената вода и блъскането в брега бяха свършили отлично своята работа и бутилката беше добре запечатана , а писмото запазено и непокътнато. Не успя да го отвори. Забърза да се прибере в бунгалото. С разтреперани ръце взе ножа, точно когато приятелката й Зара излизаше от стаята си със сънени очи. Загледа се какво прави Яна и нищо не попита. Просто гледаше. След секунди разбра какво се опитва да направи. Отиде до чешмата и пусна врялата вода. С жест я извика и пъхна гърлото на бутилката под топлата струя. Восъкът, с който беше запечатана, бързо се разтопи от топлото. След минута тапата беше свалена. Хартията – извадена, и двете жени зачетоха мълчаливо написаното с неспокоен и тревожен почерк:

„Такава грешна ме хареса, забързана и малко тъжна. Измисли ме да съм чудесна... Погали ме, да не замръзна. Такава мълчалива ме хареса и пусна ме във своя сън. В косите ми звезди заплете, облече ме в камбанен звън. Такава бледа ме хареса, сред моя, есенния листопад, в очакване на зимната завеса, прибрала пролетния цвят. Такава далечна ме хареса, с изплакани от чакане очи, в сърцето си вини понесла. Целуна ме и каза: - „Замълчи!” Такъв нечакан те разпознах аз, в сърцето ти със малка рана. Докоснах я със трепет плах. Плени ме. И поисках да остана.”

Нямаше нито подпис, нито име, нито знак. Просто думи, пуснати по водата. Когато вдигнаха очи, Яна и Зара усетиха, че зад тях се е изправила на пръсти и третата им приятелка - Дара. Босите й крака леко пристъпваха на студения каменен под. Изведнъж изпадна втори лист и тя го вдигна бързо. Трите жени не говореха. Четяха.

„Може да не си първият мъж в живота ѝ, нито последният, нито единственият. Тя е обичала и преди, може би ще обича отново… но ако тя те обича сега, какво друго има значение?
Тя не е перфектна, ти също не си, и е възможно двамата никога да не сте перфектна двойка.
Но ако тя може да те разсмее, да те накара да премисляш и признаваш, че е човешко да се греши, дръж я и ѝ дай всичко, което можеш.
Тя може да не мисли за теб във всяка секунда от деня, но ти е дала част от себе си, за което знае, че можеш да разбиеш сърцето й. Така, че не я наранявай, не я променяй, не я анализирай и не очаквай от нея повече, отколкото може да ти даде.
Усмихвай се, когато те прави щастлив, когато те ядосва – кажи ѝ, а когато я няма… ще ти липсва."

Почеркът от втория лист беше категорично мъжки. Неравен, с дълги провлечени връзки между буквите, като стенания и вопли на ранено животно. Изреченията бяха разхвърляни и отделени с големи интервали между тях без особен смисъл защо е така. Висяха по белия лист като пречупени крила. Поднесен наниз от чувства в дар на някоя богиня, но тя с лека ръка е разпиляла и отхвърлила даденото й.
И трите се гледаха и не казваха нищо. После сълзи като ситен маргарит се отрониха от очите им. Дълго говориха, обсъждаха, обмисляха, предполагаха. Дара, която нямаше равна в това да създава истории от една дума, имаше своя версия за това писмо. Любов, родена от страстта и после завинаги загубена, поради неговото нехайно отношение да запази чувствата между тях. Неговите вопли, когато е открил, че когато я няма вече, безнадеждно му липсва. Това писмо беше като предупреждение към влюбените сърца – не допускайте това да се случи.
После с натежали сърца започнаха да събират багажа си. Време беше да си тръгнат от това вълшебно място. Яна извади куфара из под леглото. Отвори го. Вътре видя телефона си. Дисплеят светна и тя онемя. Имаше над сто обаждания. Само деветдесет и седем бяха от него. Имаше от дъщеря й, от съдружничката й и от клиенти. В едната ръка държеше телефона си, в другата писмата от бутилката. Бързо набра номера и зачака. Още след първото позвъняване отсреща чу познатия глас. В него нямаше укор, нямаше гняв, нямаше нетърпимост. Само загриженост дали всичко е наред. Яна си мислеше, че е получил писмата и това е дало отговори на тревогите му за нея, ако е имало такива. Усмихна се и каза:
- Надявам се, че писмата ми не са те объркали. Това бяха мислите, с които живях и се борих тези десет дни. Не се страхувай, аз съм истинската. – Яна замълча.
- Какви писма? – Отсреща гласът зазвуча тревожно. – Случило ли се е нещо? Ти добре ли си? Не си пострадала, нали? Много се тревожех за теб. Не се обаждаше. Не ми вдигаше телефона. Днес вече щях да търся връзка с приятелките ти. – Борис се задъха в края на последното изречение. Цялата му емоция се беше изляла като приливна вълна. Той си пое дъх и добави: – Ако те няма много ще ми липсваш.
Яна само гледаше. Не чуваше и не разбираше. Пред нея като с огън написани светеха последните думи от второто писмо „Усмихвай се, когато те прави щастлив, когато те ядосва – кажи ѝ, а когато я няма… ще ти липсва." Не е получил писмата. Те не са стигнали до него. Яна тихо заговори в телефонната слушалка:
- Писах ти. Пратих ти мислите и думите си. Не си ли ги получил?
- Не – кратко отговори Борис.
- Идвам си. Днес. Целувам те. – Яна затвори телефона и тихичко заплака. После избърса сълзите си с вкус на море. Събра багажа. Натовариха колата и тръгнаха обратно към подредените си делници, изпълнени с всекидневни магии и странни случки. Всяка от тях обаче не спираше да мисли за ръцете, сърцата и хората, писали писмата от бутилката.
Когато пристигнаха Борис я чакаше на тяхното място. Усмихваше се топло и я прегърна с трепет и желание. Когато спряха да се целуват, Яна му показа намерените писма.
- Написах ти много писма за морето, за брега, за вятъра, за слънцето. Признах си за любовта към теб, но те не са стигнали до теб. За това пък намерих друга недоставена поща с нечия голяма любов като нашата.