автор: verysmallanimal

Шибан живот. И как няма да е такъв, като целият свят е откачил – върти се като куче и се опитва да захапе опашката си. Да я захапе и да дъвче и гълта, докато не се самоизяде. Мъка, скука и пак мъка, да му се не види.
Вярно, че всеки си има проблеми, бори се със сетни сили да изплува, да поеме въздух, да осмисли тоя шибан живот. Но от друга страна, какво им е на обикновените хорица? Дребни мечти, дори не мечти, а просто някакви мераци – трябва само да се събудиш сутрин, да се протегнеш и да сграбчиш мерака за гушата. Щастливци, които нямат пред себе си високи върхове за покоряване, а се мотаят насам-натам, забили нос в земята, без да съзнават колко са жалки и...ами, ненужни. А животът на писателя? Неговият живот, проснал се като козя пътека в тръните на творческите мъки – той какво е? Писателят, затиснат от тежкото туловище на съдбата, понесъл на раменете си всички скърби на човечеството...Това неговото пък изобщо не е живот. Жалка история!
Ей такива мрачни мисли се въртяха из главата на Станчо Колевски една сутрин, докато се взираше с празен поглед в купчината листове на бюрото. Бели листове. Неизписани. Защото Станчо Колевски беше писател. Това не беше кой знае какво, защото в наше време сума хора бяха писатели. Беше издал с триста зора и със свое финансово участие един роман, а два други прашасваха в разни издателства в очакване на някой благосклонен редактор. Това също не беше кой знае какво, защото по издателствата прашасваха хиляди подобни опуси на знайни и незнайни литератори.
Сега пишеше своя четвърти роман – този, който щеше да го изведе под светлините на прожекторите, пред възторжените погледи на многобройни читатели – и почитатели. Романът вървеше добре – имаше си всичко – и сюжетна линия, и съспенс, и симпатичен протагонист. Но точно той, главният герой, сложи прът в колелата на станчовата творческа колесница. Той, мръсникът! По замисъл към края на романа главният герой умира – ей така, както всичко му е наред и изведнъж прас – умира. Такъв край най-добре илюстрираше мнението на автора за света, в който бе принуден да живее – тихата печал на мъдреца, вгледан в пороците на човешкия род.
Да, обаче не се получаваше – протагонистът се оказа безсъвестен хитрец, който всячески избягваше трагичния си край. Именно той, а не авторът, беше виновен за тези бели, неизписани листове. Защото Колевски, трябва да му се признае, опитваше – стотици пъти бе посягал с писалката да убие своя главен герой. И нищо. В последния миг някаква невидима сила сграбчваше ръката му и не му даваше да напише така желания завършек. Станчо виеше от отчаяние, а онова хитро копеленце му се хилеше в лицето и все не искаше да последва съдбата си. Може би, мислеше Колевски, смъртта не бива да идва изневиделица, а трябваше да е следствие на болест или тежка депресия – така оня постепенно щеше да вехне, докато накрая, без да забележи, хлътне в изкопания от автора трап. Опита и това – героят му страдаше от всякакви болежки, мирова скръб гасеше светлината в очите му... а накрая пак оцеляваше. Опита да го намрази – промени името му от звучното Константин на Драган, а фамилията – от Александров на Драгов. С един замах унищожи здравото му, силно тяло и го сподоби с кльощав и дребен външен вид. Накара годеницата му да го напусне, а приятелите му...абе той нямаше вече приятели и толкоз. Това помогна, но само до някъде. И пак нищо.
Станчо захвърли всичко, купи от бакалията три бутилки ракия и два дни прекара в пиене, повръщане и главоболие. Накрая му просветна – ами че той не беше наясно със смъртта! И по-точно, с процеса на умиране. От какво умират хората и как точно го правят – ето това бе загадката, която трябваше да реши, за да докара романа до желания от него край. Речено – сторено. Обръсна едноседмичната си четина, облече се и с лукав блясък в очите излезе на улицата. Улицата е място, където с човек се случват всякакви ужасни неща – падат керемиди, коли прегазват невинни пешеходци, а и бандити дал господ. Измина десет пресечки, като вървеше под стрехите на къщите, но нищо не падна от горе. Застана на едно кръстовище и когато светофарът светна в червено се прекръсти мислено и стъпи на платното. Почти веднага изскърцаха спирачки и току до него се закова една кола. Шофьорът излезе и с угрижен вид го хвана за ръката:
- Добре ли сте, господине? Да се обадя в Бърза помощ? Елате, ще ви помогна да пресечете – не бива да стоите тук, опасно е.
Станчо го изгледа гневно:
- Бе що не си караш колата?! Я го гледай...
Човекът го завлече до тротоара, облегна го на едно дърво и като мърмореше нещо за някакви откачалници, се качи в колата си и замина. Колевски постоя малко до дървото, като проклинаше всичко живо, а после, осенен от нова идея, се запъти обратно към дома си. Вървеше и се чудеше на глупостта си – може и да е ефективен методът му за опознаване на умирането, но не беше ли по-добре да се възползва от опита на хората, които без друго се занимават с това? Влезе в кооперацията, качи се на третия етаж и позвъни на вратата с табелка, известяваща, че тук живее доктор Мишев. Комшията Мишев работеше в Пирогов и положително знаеше за смъртта повече от всеки друг. Вратата се отвори и ето ти го самият доктор:
- А, Колевски, здравей...какво мога...
Станчо го прекъсна:
- Можеш, докторе, можеш! Искам да...трябва ми...абе, с една дума – как умират хората?
Докторът зяпна учудено и с жест го покани вътре. Станчо се ухили и без да чака втора покана се вмъкна в коридора, където веднага започна да обяснява:
- Виж сега, Мишев, искам да убия...не бе, трябва ми да знам как да уморя един...
Докторът го вкара в гостната и много внимателно го настани на дивана. След една цигара и малка чашка коняк развълнуваният писател успя да обясни за какво всъщност е дошъл. И доктор Мишев му помогна – след един час Станчо си тръгна, като се разливаше в благодарности и с глава пълна с информация. Веднага се прибра в апартамента си и седна да си запише всичко, което току що беше научил. Малко по-късно стана от бюрото и почувствал внезапна умора, се излегна на леглото с два листа, плътно изписани с дребен почерк. Държеше в ръцете си цяло богатство и се зае да му се наслади. Затвори очи и се съсредоточи върху първия пункт от списъка. После рязко ги отвори и с разтуптяно сърце извика:
- Аааа, не! Не и прерязвне на гърлото, не!
Горкият човек не можеше да понася вида на кръвта. И болката. Така отпаднаха и други пет пункта, свързани с кръвопролитие. След като се поуспокои малко, Станчо се зае с оная част, която описваше отровите. Белина, сярна киселина, Раундъп – що за дивак може да си причини това, ядосваше се той. Та това беше все пак неговият главен герой, мамка му. Изстрел в слепоочието? Е да, ама как се намира пистолет – не, и това не става. Скок през прозореца беше немислим – страхът от височина го преследваше от детството още. Списъкът се съкращаваше застрашително и писателят с отчаяние разбра, че май няма да намери достоен начин да убие Драган Драгов. Аха, ето – обесване – не изглеждаше толкова страшно, нямаше кръв и нямаше нужда да виси от прозореца, достатъчно беше... Погледна към тавана и се усмихна на висящия от него голям полилей. Ето те и теб, гълъбче, промърмори и стана от леглото. В килера, след дълго ровене и пъшкане, откри доста дълго въже за простиране. Обратно в стаята, Станчо придърпа един стол, покатери се на него и завърза единия край на въжето за полилея. Следваше по-трудната част, но след няколко неуспешни опита успя да измайстори клуп. Огледа го критично, остана доволен и го нахлузи на врата си. Пресегна се нагоре, за да се убеди, че въжето е здраво завързано за полилея. Почти достигна възела, когато кракът му се подхлъзна, столът се катурна и Станчо Колевски увисна на въжето.
И само след миг, заедно с полилея, със страшен шум се строполи на пода.
Времето минаваше, а той не помръдваше. От всички преживени тревоги и от уплаха, когато за миг увисна на въжето, сърцето на авторът на три завършени и един почти завършен роман, писателя Станчо Колевски, просто спря. Животът му, посветен на борбата с белите листове, се изниза тихичко и пусна завесата след себе си.
.....................................................
- Косьо, Косьо бе! Събуди се!
Константин Александров с мъка изплува от кошмарния сън. Малка хладна ръка бършеше потта от челото му, над себе си видя загриженото лице на годеницата си. Размърда се с мъка:
- А? Кой...Какво? Какво става?
- Не знам – отвърна младата жена до него – Сънуваше нещо и май беше кошмар, защото викаше...Ама как викаше! И се държеше за гърлото, сякаш...
- Да, спомням си – бавно изрече Константин. Понадигна се на лакът и отметна чаршафа.
- Не съм се смалил, нали? Уффф, какво говоря и аз...
Прокара ръка по гърлото си и помоли:
- Да ми дадеш чаша вода, а? Главата ми се върти, сякаш съм препил.
А после, докато гледаше отдалечаващото се към кухнята полуголо момиче, плахо додаде:
- Ние нали...Ти...ще ме напуснеш ли? Щото аз...
Момичето се върна с чаша вода, подаде му я и се усмихна:
- Стига с тия глупости, пийни и се успокой. Ми това е било само кошмар, а не наистина. Щяла съм да го напусна...Ще ти се!
Дръпна рязко завивката и го плесна по ръката:
- Ставай! Ей сега ще се домъкнат твоите приятелчета, а аз още не съм се гримирала!
Константин стана от леглото и отиде до прозореца. Отвори го и шумно вдъхна хладния утринен въздух:
- Мммм, колко е хубаво!
И след миг, вгледан някъде надалеч, направи движение с ръка, сякаш сграбчваше нещо:
- Абе колко му трябва на човек...