автор: Lakshmy

Въздухът е на кристалчета.
Толкова са твърди и бодливи. Като вървя през тях те ме удрят в лицето сякаш някой ме замеря със строшени стъкла. Всичко ме боли от студа.
Боли ме за това мокро и настръхнало куче, което обикаля кофите за боклук. Надига се, опряло лапи на ръба на кофата, наднича вътре и вади каквото докопа. А после, някоя улична чистачка ще го цапардоса с метлата си задето се е свряло под някой захвърлен кашон. Боли ме и за просяка подслонил се в някоя съмнителна сушинка, навлякъл сигурно цялото си имущество. Толкова вече вкочанен и обезчувстван, че сигурно и не забелязва когато някой пусне нещо в скъсаната му кутия от дъвки "Orbit" или вафли "някакви си", която също са му подхвърлили от някъде. А може би я е извадил от боклука, влизайки в комбина с онова куче. А то, кучето, поне има нещо в погледа за разлика от него. Даже много има в погледа това куче. Така те приковава с очи, че започваш да се чувстваш виновен за съдбата му. Ако спреш и го загледаш ти се струва, че ей сега ще те погълнат тези очи, ще се разширят колкото цялата вселена, ще се слеят в едно и ти няма да можеш да бъдеш никъде другаде освен в тях, в очите. Или по-точно в ГОЛЯМОТО ВСЕЛЕНСКО ОКО НА ЕДНО КУЧЕ. Но изведнъж се сепваш от внезапно профучалата кола, която най-безцеремонно те е опръскала с кал от мръсната локва до тротоара, а и кучето се е уплашило и е избягало вече. Мярваш го в далечината как лочи вода от друга такава кална и студена локва нагазило с четерите крака вътре.
-Е-е-е-ех!?! Казваш си с дълбока въздишка, за да се отпуснеш от вцепенението и продължаваш нататък. А нататък какво? Подритваш фасовете по улиците (и де да бяха само те). Минаваш край стените на къщурките с олющена мазилка и замъглени прозорчета откъдето стърчат ръждясали простири. Замръзналото (нечие) пране, разклатено от вятъра, ритмично удря по стената и точно там, където ръкава на оная блузка се блъска в къщата, мазилката продължава да се рони. Рони се като живота на бабичката зад прозореца, замръзнала насред стаята като кукумявка, опитвайки се да си спомни за какво е влязла там. Рони се като спомена ми за лятото и надеждата скоро да дойде следващото.
-НЯМА ДА Е СКОРОООоооо ! Изврещява в лявото ми ухо враната литнала от клоните на някое посивяло дърво. (Дясното е заглъхнало понеже вятъра духа срещу него). И колко ли ще е дълга тая зима, която едва сега започва?
Потропвам с крака, потривам ръцете си и ушите си, за да се стопля, както правят и онези хора на спирката отсреща. Мрачно е, но незнам дали заради метеорологичното или астрономичното време. Часовникът ми е измръзнал и цифрите му трепкат избледнели и половинести. Незнам колко е часът. Може би слънцето вече се скрива зад планините. От доста време вече не съм виждала слънце. Небето е толкова мътно и имам чувството, че ако бръкна с пръст в него ще се окаже и гъсто.