автор: Shrike

Отдавна, много отдавна, толкова отдавна, че дори времето нямало памет за случилото се, в сърцето на мрака се появила мъничка пукнатина от нищо.
Никой не знае колко дълго отнело докато пукнатината се разрастнала до пределност и пипалата ѝ обгърнали като фина паяжина сърцето на мрака. Тогава в един миг, по-кратък от нула, се случило неизбежното. Мощна имплозия разкъсала сърцето и мракът погълнал нищото. В центъра, свито на кравайче лежало момчето. Тялото му се разтърсвало от конвулсии, космическият студ вцепянавал сетивата му, а умът му отчайващо търсил да разпознае подреденост в тъкънта на мрака. Мекото кадифе поглъщало последните остатъци топлина от имлозията, когато момчето протегнало в последен нелогичен жест лявата си ръка и погалило мрака. Там, където пръстите му докоснали фината драперия, зблещкули бледи призрични сияния. Ефирната светлина прегърнала нежно момчето, огнени иглички заподскачали по тялото му като електрически светкавици и инжектирали капчици живот. В миг утробата заискрила от деликаните докосвания на момчето.

Така започнало дългото му пътешествие. Момчето порело мрака и прокарвало с гъвкавото си тяло тунели от мека светлина. Не след дълго мракът се превърнал в лабиринт от фосфорисциращи преплетени коридори, безкрайни сияйни струни, които изтласквали мембранта на мрака все по-нататък и по-нататък. Появили се и първите концентрирани капчици светлина, които стремглаво се сливали с най-близките изолирани ганглии сгъстена нежност и образували първите протозвезди. Момчето оцветявало всяка от звездите: бяло със самотата на дългите пътувания, тъмно лилалво с болката от изгарияната от докосването на мрака, оранжево с безпричинността на усмивките, залено с надеждата да срещне себеподобен, синьо с остатъците от неразбираемите си сънища, тъмно червено с непознатото усещане в слънчевия сплит, кафяво с прмирението...

Колкото и далеч да пътувало, момчето винаги се връщало в центъра. Там откъдето започвало всичко. Мракът все повече се разтягал, тъканта му изтъняла дотолкова, че момчето не можело повече да я използва за люлка, в която да спи и размишлява. Затова решило да направи планета, на която да почива след дългите си пътувания. Нарекло я Земя. Земята представлявала една необятна нажежена пустиня, с меки галещи пясъци и хипнотизиращи погледа и сърцето безкрайни дюни. Момчето потъвало до глезените в прегръдките ѝ, изгарящата ѝ целувка превземала същността му и пленява сетивата му с магнетичната си тайнственост. Течният огън в кръвоносните съдове преливал и избухвал в пурпурни мълнии. Времето спирало.

Поредното пътуване на момчето го отвело до самия предел на Вселената, където мракът и светлината се били вкопчили в свирeпa битка. Яростни мълнии от наелектризиран мрак се врязвали гневно в тъканта на пространството, разкъсвали самата му същност и поглъщали всичко по пътя си. Когато момчето достигнало хоризонта на събитията, повечето от квазарите, самотни стражи на ръба на времето, били вече всмукани от огромната черна дупка. Момчето хвърлило изкусно изплетените ласа в центъра на черната бездна и концентрирало цялата си воля и сила в една единствена цел – да спаси дузината давещи се звезди от гърлото на мрака. Никой от противниците не можел да вземе превес. След цяла вечност, оглушителен тънтеж разтърсил Вселената, черната паст погълнала на един дъх звездните гиганти и се свила до сингулярност. Полумъртво от изтощение, момчето изтеглило с последни сили ласата и потънало в дълбок сън. Когато се събудило, момчето открило в примката на най-финото ласо малко матово топче. Повърхността му била съвършено гладка и хладна на пипане. Топчето имало наситения цвят на антрацит и притегляло и най-мъждивата светлинка, разпръсквайки я на милион искрящи водопади. Момчето свило в шепа топчето и поело към центъра.

Пустинята посрещнала момчето, по-изгаряща от докосването на мрака, по-пламенна от милиардите огнени протуберанси по повърността на слънцата, по-стихийна от магнитните бури разкъсващи недрата на пулсарите. Песъчинките танцували необуздано под напора на буйни ветрове и пронизвали момчето като горящи метеори. Ходилата му оставяли кървави следи, тънки алени поточета по извивките на дюните. Момчето не можело да намери покой. Неизказана носталгия покълвала като призрачна роза в душата му и туптяла с ритъма на мрака. Бум-бум-бум. Момчето разтвороло шепи, докоснало с напуканите си устни малката антрацитна сфера и я положило внимателно в обятията на пустинята.

При следващото си завръщане на Земята, момчето открило миниатюрно опалово езеро там, където било оставил антрацитното топче. Водите му били плътни и наситени с нежност. След няколко пътувания, езерото се било разрастнало до море, което не след дълго опасвало две трети от повърхността на Земята. Момчето вече нямало търпение да се върне и да се отдаде на ласката на морето, сапфирена-тюркоазено-пастелена-кобалтова-сини-перли-смарагдова любов. После следвали дълги часове, в които нажежените пясъци попивали влагата от всяка пора по кожата на момчето, а Слънцето облизвало сладострастно и най-неосезаемата следа умора и тъга по гърдите му.

Веднъж момчето се гмурнало толкова надълбоко, че почти изгубило съзнание. На ръба на възприятията и реалното, погледът му уловил едва доловимо сияние в недрата на бездната. След безброй неуспешни опити, момчето, водено от завладяващите вибрации, най накрая успяло да достигне до пулсиращото сияние. Пред очите на момчето се разкрила приказна картина - най-прелестното и грациозно творение светлина във Вселената танцувало в ритъм с пулса на сърцето на мрака. Така момчето открило сребърната светулка. То потъвало омагьосано в музиката на движенията ѝ. Светулката на свой ред не можела да откъсне поглед от очите на момчето, най-тъмните, най-тъжните, най-магнетичните. Тези очи мълчаливо и настоятелно приканвали светулката да го последва. Но тя била създадена от сърцето на мрака и дори бледата светлина от тъничкия лунен сърп била в състояния да я стопи и превърне в морска пяна. Само в тъмните нощи на новолуние, светулката изплувала и запленена от тишината на пустинята танцувала вълшебен танц в съзвучие с трептенето на звездите.

Копнежът им един по друг изпълнил до пределност сърцата на момчето и светулката. Нуждата от докосване се превърнала в дълбока горест и вече нямало слънце, което да стопи тъгата от лицето на момчето. А страданието в очите на светулката свивало в спазъм цялото му същество. Момчето взело решение и при поредното си пътуване, хванало в едно от многобройните си ласа Луната и я отвело до хоризонта на събитията. И макар, че светулката можела да идва всяка нощ за по няколко часа и да танцува в златните пясъци на пустинята, страданието на двамата не намалявало. Защото сега те жадували да бъдат заедно всеки миг. Един ден с тежест на сърцето момчето уловило в ласото Слънцето и потеглило за ръба на времето. Постепенно изчезнали яркосините хипергиганти и синкавобелите свръхтитани. Светулката изплакала най-бисерните сълзи, когато момчето погубило ослепителния Сириус, а когато и жълтеникаво-белият Порцион изчезнал тя се крила на морското дъно цяла седмица. Неусетно от небесната сфера се стопили червените и портокалови гиганти, дори и кафевите джуджета не оцелели. Хоризонтът на събитията запълнил пространството с глух тътен. И във възцарилия се вездесъщ мрак светулката нямало как да разпознае правилната посока, за да достине повърхността на морето и да намери своя любим. Момчето застинало на брега на морето в очакване светулката да чуе сърцето му от дълбините и да открие пътя.