автор: atom

Дори да разплетеш кълбото минало
остава нищо повече от възглед.
Подбутваше те нещо на отиване,
но още по-засилено те връща.
Ако му кажеш „път”, ще е пресилено
и нищо не самостои край него.
Неизвървяното върви подире му,
съвсем несъществуващото – редом.
Прикътваш се под сянката на звуците
да чакаш по-голямото пробуждане.
И виждаш отстрани какво те буташе
и се надяваш да ти стане чуждо.
Самият ти не знаеш, но е знание,
непородено, под- и над-естествено –
необходимостта ще се захрани
сама, не си ѝ нужен като средство.
Спокойствието идва като бедствие,
обезсмъртило виното и хляба ни.
Но ти – дали ще оправдаеш себе си?
Не е въпрос, а просто помиряване...